Христо Калчев
На лов за Зеления принц (10)

Десета глава

„Погрешно набраните телефони никога не дават заето!“, твърдеше един от законите на Мърфи. Козела доказа това тънко наблюдение, опитвайки се да открие Алкалай, възстановявайки номера по памет. С взривеното „БМВ“ бяха изгорели и някои от много необходимите бележки. Освен че не можеше да се свърже със Сабри в Москва, не помнеше и имената на муджахидините, които трябваше да ликвидира в Подгорица. След изстрадалите, воюващи или не смогнали да прикрият пораженията си Косово, Македония и Сърбия, Черна гора изглеждаше рай, изграден тук, на земята. Само изглеждаше обаче.

Мъжкото население, включително и президентът Мило Джуканович, бяха откровени престъпници, до един въоръжени, заети с наркодилърство, оръжеен бизнес, с дребните професии проституция, кражби и търговия с крадени коли или с контрабанден реекспорт на всичко заедно. За разсеяното око това беше цветуща страна, с богато, щастливо население, пред което стоеше един-единствен, но жизнено важен проблем — отделяне от уж несъществуващата, но все още опасна Югославия. За предупредения — отровно цвете, рисково за гледане, смъртоносно при докосване.

Козела се настани в хотел „Крал Никита“, верига „Шератон“, опъна се на плюшеното канапе и опита да събере мислите си. Имаше няколко въпроса, на които задължително трябваше да отговори.

Защо се измъкна невредим от Македония?

Защо Перо Пора пое на свой гръб „мокрите дела“?

Защо Змията, Луната и Султана не ликвидираха него и Хакел в Косово?

Защо немският контингент потърси именно внука на щурмовака от СС, за да потвърди самоличността му, след като имаха досието на генерал Иван Милетиев — Козела?

И защо го пропуснаха, след като знаеха с колко трупа е осеял пътя си до черногорската граница и че я преминава, за да продължи да убива?

Козела не намираше приемлив отговор, до като…

Заспа.

Събуди го телефонен позив. Беше тъмно като в негърски гъз… Не помнеше къде се намира, спи или сънува, жив ли е, или лети из облаците.

— Козел? — Беше Хакел.

— Къде си, смахнато копеле? Ще те побъркам, ако ми паднеш!

— Утре — звучеше толкова близо, сякаш беше в стаята.

Козела се разсъни, с пипане намери ключа на осветлението, огледа обстановката, припомни си всичко и отново поднесе спейсфона към ухото си.

— Хакел?

— Къде изчезна, идиот с идиот?

— Събуди ме… Говорех в просъница. Къде си?

— Утре ще бъда в Подгорица. В „Шератон“.

— Аз вече съм в хотела. Дължиш ми обяснения…

— Утре — Хакел го прекъсна. — Слез в бара. Ще те потърси един македонец. Довери му се! До утре, Козел. Линията заглъхна.

Млад, русокос мъж застана до него на бара. Беше по-близо от необходимото за случаен посетител — лоша дистанция за стрелец, но идеална за майстор на остриета. Козела взря поглед в студените му зелени очи.

— Праща ме полковник Хакел.

— Чаках те — посочи му стола. — Не се опитвай да лъжеш, младеж! — гласа му звучеше и глухо, и заплашително. — Как се казваш?

Думите му нито стреснаха македонеца, нито видимо го подразниха.

— Константин Дарделев. Говори ли ти нещо?

— Не.

— Тогава?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти не знаеш кой съм, аз знам, Козел. Ти си мишена, аз не! Посетител в бар… така ли е?

Козела кимна.

— Добре, прав си. Ти командваш. Македонецът седна до него — нещо, което не направи при полупоканата, полузаповед.

— Чувал ли си за Перо Пора?

— Четох… Ти ли си?

— Да. Аз съм. Защо убиваш от мое име, Козел?

— Вестникарите ти приписаха моите заслуги — Козела се усмихна криво. — Искаш да ги опровергая публично?

Козела само се усмихна, но Пора се разсмя от сърце. Лицето му се отпусна, отровната заплаха в зелените очи изчезна напълно.

— Пази Боже, ебал съм им майката вестникарска! Да пишат, каквото щат. Един въпрос обаче не мога да не ти задам. Става ли?

— Давай.

— Защо вършиш моята работа?

Козела беше видял почти всичко в тоя шибан свят. Беше изпитал опиянението на кариерата, беше видял червата си да се изсипват по пода, страдал от униженията на изневярата, обичал и обичан от жени… Беше се доверявал на предатели. Беше загуби жените, в които имаше глупостта да се влюби, беше погребал със собствените си ръце момчетата, разстреляни като кучета пред очите му… Но като че ли не беше срещал опасен хлапак, който така бързо да го купи с кураж и откровеност.

Погледна го ласкаво, почти бащински.

— Защо ти викат „Пор“, господин Дарделев?

— А на теб „Козел“?

— На твоята възраст имах навик да удрям „глави“. Перо Пора кимна.

— Ползвам този прийом. Шиптърите ме търсят трета година. Имаме популярен лаф — „неуловим като пор“. Ловците се ориентират по миризмата.

— Тогава си неуловим наистина, уважаеми Дарделев. Защо Перо? Това е умалително на Петър?

— Ако знаеха кой съм, отдавна да са ми скроили дървен балтон. Търсят призрак! Хакел ще дойде утре…

— Знам — прекъсна го Козела. — Имаш ли някакъв план?

— Джанат Гул те чака. Хората му имат твоя снимка. Ще стрелям аз… Ако не възразяваш.

— Аз?

— И без глоба пипаш в моя район. Най-добре е да останем в разменени роли.

Умно копеле! Козела сложи длан на рамото му.

— Аз съм претенциозен партньор — усмихнат каза той.

— Знам кой си, генерале. Ще бъде чест да служа под командването ти.