Христо Калчев
На лов за Зеления принц (7)

Седма глава

— Готов ли си, Джон? — попита султанът на Краснодар. — Започна да вали. Сняг.

Козела се разсъни и свали краката си от леглото. Беше заспал облечен и въпреки парното се беше вцепенил от студ.

— Къде си?

— Във фоайето.

— Идвам.

Вдяна се в обувките, завърза връзките, хвърли две шепи вода на очите си и излезе.

Пътуваха мълчаливо. Връщаха се обратно към Скопие, в чиито околности беше прословутата албанска наркоцентрала. Севгун му дължеше обяснения, но мълчеше.

Какво очаква този педал… Да го моля!

Козела беше ликвидирал любовника му преди повече от три години и беше време раната да зарасне. Казакът се беше опитал да го убие, неуспешно. Бившето ченге не беше лесна плячка, а и развратници като мъртвия Светец — колкото искаш. Не беше проблем един от най-богатите мафиоти на Русия да достави стотици гейове сред карстовите извори на двореца си в Краснодар.

— Преглътна ли Сбинтул, Фомич?

Севгун мълча дълго, преди да отговори.

— Не съм хомосексуалист, генерале. Поне не пасивен. Развратен, перверзен — може би, но пичка — не.

— Знам — кимна Козела. — виждал съм и други като теб. Тогава защо се държиш като обидена ученичка.

Севгун включи радиокасетофона и дълго търси подходяща музика.

— Знаеш ли какво е пластичен взрив?

— Семтек?

Руският казак се усмихна.

— Глупав въпрос, нали? Забрави за Абу Хафс, царство му небесно. Колко цели имаш в Арачиново?

Бе ред на Козела да изрови името от паметта си. Имаше го написано, но трябваше да рови в багажника.

— Брат му е убиецът на египетския президент.

— Исламболи?

— Да. Хауки Исламболи. Чувал ли си това име? Севгун поклати глава.

— Арачиново е село, генерале. Нарколаборатория. Ще го ударим от север на юг. Наркофабриките във въздуха — това е грижа на моите хора. Ако Исламболи попадне на фокус — преразход. Но не разчитай на късмет. Там работят предимно роби и мулета.

— Ще видим — неопределено каза Козела. — Алкалай ми даде снимка. Нареди на казаците да скупчат мършите на мегдана.

Арачиново пламна като факла. казаците подпалиха двайсет и осем къщи, изгориха близо два тона хероин, избиха трийсет и трима въоръжени мъже, без сами те да дадат жертви, и подкараха бронираните си джипове към Гърция.

Исламболи не беше сред труповете, изхвърлени на площада на селото. Козела и Севгун не бяха стреляли нито веднъж, макар че това клане щеше да им бъде приписано, ако KFOR не беше си присвоила акцията. Световната преса, а и местната, обяви имената на мъртвите наркотрафиканти, загинали при рутинна проверка на командосите-миротворци.

Цинично, но удобно и за двамата.

— Вдигам тост за безумно смелите бойци на KFOR — каза Севгун, когато седнаха да обядват в ресторанта на хотел „Сандански“ в Гостивар. — Горещият картоф ни се размина, генерале.

— Временно — каза Козела.

Севгун го събуди в шест часа. Истанболи говореше в английската емисия на радио Тирана.

Една десета от човечеството притежава девет десети от световните блага, до като останалите деветдесет процента изнемогват, поделяйки си трохите от трапезата. Богатото малцинство проповядва мир, морал, смирение, позовава се на десетте божи заповеди, иска глобален свят, което преведено означава недрата на нашата земя, бълваща петрол, злато, диаманти, редки метали, от които произвеждат оръжие, с което ни държат в подчинение. Въоръжен мир? Нима някой вярва на тази чудовищна демагогия? Паритет не означава ли робство? Нима десет процента от човечеството не налагат подчинение на мнозинството с оръдията, които произвеждат с благата на нашия свят? Така ли е? Ако е така, то тогава какво ни остава освен дълга, унищожителна война?

Прав ли е Платон, когато твърди, че държавата се състои от господари, охрана и роби. Прав е древният мъдрец, разбира се! Милиардерите на християнско-юдейското масонство господстват над света, охраняват ги военно-промишленият комплекс, НАТО, Европейският съюз, световните мафии, разузнавателните служби, полициите от Америка до Израел… за нещастие, и полициите на нашите страни.

Тогава какъв е изходът, бедни, унижени братя? Комунизъм! Забравете тази кървава еврейска демагогия, избила стотина милиона човешки същества по цялата планета. Какво ни остава тогава, войни на Аллаха? Само и единствено свещен джихат. Ние имаме нужда от оръжия, но за тях трябва капитал. 1/1 на децата е ясно, че капиталът е в ръцете на нашите господари. Тогава се появи свещеният войн Осама Бин Ладен и ни посочи пътя. Дрога. Ето къде е нашият капитал. Ние не го ползваме, но го произвеждаме и го продаваме срещу оръжия, нужни ни да извоюваме свободата си. Глобален свят — да! Но след гибелта на християнско-юдейското масонство.

Безстрашни, безмилостни войни на Аллаха и на пророк Мохамед, не забравяйте, че съвременният наместник на ислямския свят на земята е великият учител, светият войн, шейх Осама Бин Ладен. Аллах Акбар!

Петимата мъже изслушаха записа. Полицаите Друз и Младич, тигърът Барич, Севгун и Козела. Отново бяха в хотелския бар и отново не знаеха какво да си кажат.

— Еба си майката — ухили се Севгун. — Вие, убийците, от коя каста сте?

— Ти да не си от Армията на спасението? — подхвърли Козела, истински шокиран от това, което беше чул. Имаше много истина в думите на Шауки Истамболи. И анализът беше верен, и средствата за съпротива срещу света на капитала — приемливи.

— Нашите цели са по-скромни — обади се Друз. — Крал Лазар създаде Сърбия в Косово. Достатъчно е да не позволим шиптърските банди да го превземат.

— НАТО започна войната срещу Милошевич. Обвиниха го, че прочиства областта от албанци — добави Младич. — И какво постигнаха, след като вече имаха опита от Босна? Геноцид и прочистване на нашето население. Обявиха баща ми за военен престъпник само защото не позволи на босненските моаджири да създадат чиста ислямска държава. Република Сръбска е отчаян опит да се спре религиозната война.

Кому е нужен такъв разговор — мислеше Козела. — Прав е Севгун, убийците имат една единствена философия — смърт срещу пари. Не е прав обаче да се изключва от нашата благословена от бога общност.

— Какво предстои, момчета — опитвайки да се усмихне, попита той. — Не ни гледат с добро око в тоя шибан град. Моята мишена е египтянинът Абдул Хади Ирики. Тук, в хотела. После заминавам за Прищина. Вие?

— Марко Милошевич — каза тигърът. — Бил е в Гостивар. „Очите“ са го виждали, „ушите“ твърдят, че е в София.

Козела не повярва, но предпочете да не противоречи. Той беше обещал на Светлана Величкович главата на това разглезено копеле, но за да тръгне на лов, трябваше да разчисти пътя към него.

— Имам още една грижа, Козел — обади се Султанът на Краснодар. — Булат Махмуд — Жабата. Чеченец, ветеран — афган, изключителен специалист по взривове. Минава за много близък на Али Ахмети.

— Значи го пази АНО?

— Може би… — Севгун се усмихна подкупващо. — Докато ти се оправяш с египтянина, ще гледам да открия бърлогата му. Жабата ще почетем заедно.

Офицерите от УТБА предпочетоха да не споделят плановете си.

— Вие, господа? — остро попита Козела. Сърбите се погледнаха, после Друз отговори:

— Всичко, което предприемем в Македония, е престъпление. УТБА действа в Косово.

— Ние сме законът тук! — все по-ядосан изръмжа Козела.

— Но не сте държавни служители. Нито един от тримата. Ще се срещнем в Прищина.

Друз стана, Младич го последва чинно. Напуснаха бара. Мерцедесът на полицията потегли с мръсна газ и заглъхна в общия шум на площада.

— Знам къде е Жабата — каза тигърът Барич. — Вие се оправете с Ираки. Чеченецът е моя грижа.

Козела се прибра в стаята, взе душ, обръсна се и легна. Спа като заклан — идиом, който не му беше ясен — но се събуди по тъмно и със страшно главоболие. Осем вечерта? Партньорите му го чакаха вече.

Преди да влезе в бара, Козела се отби в тоалетната. В коридора си говореха двама млади мъже, но нито той им обърна внимание, нито те на него. Влезе, затвори вратата и видя Абдул Хади Ираки да уринира пред един от писоарите. Козела приближи, грабна го за врата, завъртя го рязко и го прекърши. Тялото омекна, но не му позволи да се свлече върху фаянса. Вдигна го, отвори прозореца, изхвърли го долу в храстите и скочи след него. Беше по-малко от три метра, но въпреки това краката му изтръпнаха и едва домъкна трупа до колата. Отключи багажника, набута го вътре, затръшна вратата и се върна в бара. Главата продължи да го „цепи“. Дано Севгун или Барич имаха някакви хапчета. Беше свършил пъклената си работа бързо, чисто и най-важното — тихо.

Севгун беше сам. Козела седна срещу него и попита:

— Къде е тигърът?

— На лов. Ще се обади. Наш ред е… Дивечът е тук.

— Вече не! — Козела се огледа. Все още липсата на египтянина не беше открита и паниката на АНО не беше замирисала на кръв. — Тръгвай, Султан. Дивечът е в багажника.

Изчакаха Барич на изхода на Гостивар и потеглиха към Куманово. Очакваха ги алжирецът Ал Хеким и двама чеченци — всички инструктори на Ал Кайда.

След това можеха да напуснат Македония.

Куманово. Шиптъри и цигани — това беше видимото население на този противен, прашен, но опасен град. Козела чувстваше с кожата си, че нещо се заражда, че напрежението расте и че тук разходката свършва. Поне на македонска територия. Охрид, Скопие, Тетово, Арачиново и Гостивар бяха безбурен спомен, но Куманово? Какво всъщност го дебнеше тук? Косово и Сърбия отстояха на приблизително равно разстояние, но и двете враждуващи групи — шиптъри и тигри — имаха своите бази и нощите се превръщаха в касапница. Кафенетата си личаха по надписите, но и македонските, и албанските бяха еднакво опасни. По-лошо беше, че не бяха прикритие. Тук нямаше море, езеро, река, никаква индустрия, бедна хотелска база поради липсата на чужденци, някакво земеделие, което почти не се виждаше. И прах, въпреки че ноември преваляше и неведнъж беше валял дъжд. Град, създаден безсмислено, на неподходящо място, непривлекателен от всякаква гледна точка. Но именно по тази причина избран за бойно поле. На дълга ограда на някакъв запустял стопански двор християните лепяха некролозите си, а на стените на джамията, най-високата сграда в Куманово — мюсюлманите. Град-призрак, който дори някога да беше имал свой живот, сега войната го беше принудила да го забрави. В дворовете бясно лаеха бойни кучета, тук-там мъждукаше някоя крушка, не по-силна от четирийсет вата, хора почти не се виждаха или притичваха приведени, боящи се от стотиците снайперисти на враждуващите страни. Пред единствения хотел пазеше и полицията с ямахи, и войската, накичена на бетеери в четирите ъгъла на сградата.

Сменил официалния костюм с джинси и кожено яке, Козела обходи централната част на града, надникна в празната църква и стараейки се да си придава вид на непукист, се върна в хотела. Барич беше в леговището на „тигрите“, но Севгун трябваше да го чака в бара. Нямаше го. Почти нямаше публика. Масите бяха трийсетина, само две заети, бара — пуст. Барманът скучаеше, седнал в един от ъглите.

— Празно — Козела се отпусна срещу него. — винаги ли е така?

— Искаш ли нещо? — троснато каза противното копеле. Беше нанесъл толкова гел върху оредялата си коса, че по сакото му се бяха стекли мазни лекета.

— Водка.

— Няма.

— Уиски.

— Няма.

— Какво има? — Козела се стараеше да скрие и нервното си напрежение, и желанието да пребие този мазен, противен копелдак.

— Има всичко, но за гости на хотела.

Козела преглътна и тази провокация. Извади ключа от хотелската си стая и го размаха пред носа му.

— Водка, кафе и сода, момче. И по-бързо! Мразя флегмите.

Барманът скочи и се зае да изпълнява поръчката. Беше сръчен слуга, но това не можеше да го направи симпатичен. Когато изпълни поръчката, Козела го сграби за ръката.

— Коя е любимата ти валута?

— Доларът — изненадан, преглъщащ трудно слюнката си, каза той.

Подаде му банкнота от двайсет долара.

— Имам партньор… Чужденец идвал ли е в бара? Да е търсил Джон Милетич?

— Не — беше безсилен срещу железните пръсти на прошарения чужденец.

Козела дръпна ръката си и взе водката.

— Има ли клиенти?

— Малко. Няколко чужденци, двама араби… и една възрастна швейцарка… бабичка — барманът разтриваше китката си, но остана на място. — Ако знаех, че сте гост на хотела, щях да съм по-любезен.

— Няма значение… — Козела отпи, извади телефона и се обади на Севгун. Никой не отговори, макар че линията беше свободна. Безпокойството го влетя отново. — Ще се кача до стаята — каза и бавно излезе.

Взе асансьора до четвъртия етаж, застана пред стая 411 и почука. Веднъж, два пъти. Опита вратата, отключена. Влезе с магнума в ръка, запали централното осветление и откри Севгун заклан. В съня си люто. Лицето му имаше спокойно, ако не и блажено изражение, но на стената със кръвта му беше написано „Кавказ“.

Козела излезе, прибра ключа в джоба си и извика асансьора Покойният Султан на Краснодар щеше да бъде открит не по-рано от утре на обяд.

Намери бармана така, както го беше оставил. Козела извади сто долара и го остави на плота.

— Колко чеченци гостуват в хотела, барман?

— Четирима, господине. Двама са в бара — посочи ги с поглед. Гласът му беше и тих, и нервен. — Не искам неприятности, моля ви, господине.

Козела не му обърна внимание. Извади магнума и завъртя заглушителя.

— Ако мълчиш, момче, ще бъдеш жива риба. Писнеш ли — мъртва. Изборът е твой.

Козела пъхна пистолета в джинсите, стана, тръгна към масата на кавказците и преди да им даде възможност за каквато й да било реакция, пръсна главите им и напусна хотела.

Барич си беше свършил работата, но той не. Алжирският доктор и инструкторите на Ал Кайда щяха да живеят до старини, ако друг килър не поемеше ролята на съдбата. Беше отмъстил частично за смъртта на Султана, а това беше някакво удовлетворение. Не обичаше развратния Севгун, но го уважаваше и не беше в негов стил да остави кръвта му без възмездие.

— Качвай се, Барич — каза той. — Тръгваме. До края на живота си няма да стъпя в Македония.

— На подстъпите към жена ти Габриела. Очаквай ги в Тирана, Козел!

Телефонът заглъхна.