Георги Стоев
Истинската история на Маджо (1)

ПРОЛОГ

Ноември 2006 г.

 

Мотаех се у нас, когато Иван Йорданов от отдел „Престъпления към личността“ в СДВР ми се обади задъхан:

— Кажи откъде да мина да те взема? Много е важно!

— Пак от същото място.

— Тогава тръгвам натам. Ти кога ще дойдеш?

— И аз тръгвам — затворих му аз. Пристигнах пръв пред зала „Универсиада“.

Видях как Иван паркира бялата „Нива“ с тъмни стъкла и се запъти към входа на сладкарницата. Подсвирнах му леко. Той се обърна рязко, завих зад блока и го изчаках. Беше запъхтян и пренапрегнат и едва успя да изрече:

— Снощи е пристигнал. Тука е… Сутринта видях в компютъра информацията, че е преминал границата.

— Кой?

— Младен, как кой! Значи утре със сигурност ще се яви на делото.

— Ти сигурен ли си, че наистина е пристигнал?

— Да бе, ако трябва да идем в управлението, ще ти покажа в компютъра. Шефът ни чака там, а и прокурорът е готов. Само кажи и действаме!

— Знаеш, че съм обещал и ще действаме. Не ме е страх. Искам само да се уверя, че не ме въртите.

— Добре, какво да направя? — разпери ръце Иван.

— Обади се на Ивайло Спиридонов. Искам да го чуя лично от неговите уста. Иван веднага го набра:

— Шефе, Жоро иска да те пита нещо — подаде ми телефона си.

— Кво бе, Жоро — попита изнервен. — Нали действаме?

— Да, само че искам да го чуя от теб, дали човекът наистина е тук.

— Е, как да не е… Ако искаш, Иван ще те вкара в Управлението и ще ти покаже в нашия компютър.

— Не е нужно! Вие може да вкарате всякаква информация. Искам само думата ти.

— Имаш я. Каква сметка имам да те лъжа?

— Добре. Тръгвам с Иван да вършим работа.

— Не се притеснявай — успокои ме Спиридонов. — Няма да те подведем!

— Обаждай се на прокурора — казах на Иван.

— Той се беше притеснил толкова, че не можа да извади номера от указателя на телефона. Ръцете му трепереха. Накрая измъкна визитката му от колата и набра номера.

— Чавдаре, аз съм с човека. Откъде да те вземем? Ти докладва ли на Кокинов?… Добре, идваме! Жоре — обърна се към мен, — това е същият този Чавдар, с когото те срещнахме вчера. Ще ходим да го вземем и няма да влизаме в Прокуратурата. Никой не трябва да ни вижда.

Качихме се в служебната „Нива“ и потеглихме към Прокуратурата.

* * *

С Иван Йорданов се запознах преди около година. Бях станал шеф на охраната на Жоро Пехливанов. Смятахме да правим общ бизнес и да използваме обща охрана, за по-малко разходи. Затова и по цял ден се возехме заедно. Но за охраната се бяхме разбрали, че отговарям аз. Един ден Пехливанов ми каза, че имал среща във фитнеса на Японския, и ме помоли да дойда с него. Не искаше да вкарва охранители вътре. Седнах на една от масите в кафенето, а той влезе в залата. Появи се след минути, говорейки с млад мъж, остриган нула номер.

Пехливанов бе с гръб към мен, а другият постоянно ме наблюдаваше. Сетих се, че това е старият ми познайник Кирил Димов. Пехливанов говори с него не повече от десетина минути, след което тръгнахме.

— Това не беше ли онзи, дето навремето ме разпитва за Велизар? — подхвърлих вяло, качвайки се в джипа.

— И той те разпозна — усмихна се напрегнато Пехливанов и зави наляво в една глуха уличка. — Да слезем да си кажем няколко приказки. Ще бъда откровен — започна той. — Този Димов ми е доказал, че ми мисли доброто. Още като ми се обади вчера, каза да те взема с мен. Сега ми обясни, че миналата седмица при тях дошъл някакъв човек, който преди време си наел да ме убие. Казвал се Радослав. Утре ме викат в Управлението, За да ми кажат повече подробности — замълча за миг. — Познаваш ли такъв човек? — не изчака да отговоря. — И да си го мислил преди време, няма да ти се разсърдя. Знаеш какви метаморфози претърпяха отношенията ни. Човек в един момент си мисли едно, в друг друго. Така е в нашия свят — въздъхна той. — Така че, каквото и да е, ще те разбера, просто искам да знам истината.

— Познавам го, разбира се. Докато беше жив Бай Миле, ме помоли да го взема като охрана. Каза, че при него нямало място, а бил верен човек. Можел да потрябва. И без това се нуждаех от хора. Нали бях започнал да правя верига от аптеки. Този същият Радослав е от Разград. Каза ми, че се познава с дилърите, които вземат лекарства на по-тънки цени от завода в града. Дадох му десетина хиляди лева и списък, за да направим едно първоначално зареждане. Той изчезна, а по това време умря и Бай Миле. Нямах идея как да го намеря, в крайна сметка открих адреса на жена му в Поморие. Оказа се, че била бивша проститутка, регистрирана за грабеж на влак. И родителите на жена му не знаеха къде са. Няколко дни по-късно се свърза с мен, видяхме се и ми разказа, че полицията го задържала някъде при Богров с калашник в багажника. Разрева се и ме молеше за милост. Обясни ми, че Бай Миле го пратил при мен с поръчката, да те застреля теб…

— Аха — въздъхна Пехливанов. — Значи, Милчо е знаел, че по онова време се срещахме често?

— Радослав ми разказа, че не е имал никакво намерение да стреля по теб. Запознал се с Бай Миле покрай някакъв колега. Самият той беше бивш полицай. Бай Миле просто му дал калашника, без никакво капаро. Радослав го беше закъсал яко и затова призна, че като е взел десетте хиляди от мен, не издържал. Купил един „Опел Вектра“, изнесли се с жена си към морето, но случайно ги заловили. Твърдеше, че е изхарчил остатъка от парите по адвокати. Получил условна тригодишна присъда с петгодишен изпитателен срок. Подписа ми записна заповед за парите, но така и не можа да ми ги върне в уговорения срок. Не мога да проумея защо ме топи в момента. Цялата история е смешна, защото съм го осъдил по тази записна заповед. Имам решение от съда. Единственото ми обяснение е, че Маджо отнякъде го е набарал и му е платил. Явно иска да направи интрига между нас, за да се избием.

— Има голяма логика в това — потри брадата си Пехливанов.

— Ние сме големи хора — продължих аз. — Преживяхме заедно какво ли не. Но сега ти предлагам да се разделим веднага и всеки да обмисли нещата сам за себе си. Ясно е, че в момента каквото и да се убеждаваме, червеят на съмнението се е загнездил и у двама ни.

— Прав си! — стисна ми ръката Пехливанов.

— Това е най — разумният вариант. Разделихме се и се замислих. Бях почти сигурен, че това е инсценировка на Маджо. С него не се бяхме виждали близо пет месеца, след повече от четиригодишното му настояване да убие Пехливанов. Накрая разказах на Жоро. Не заради приятелството, просто в нашите среди имаше само интереси. Понякога заради тях се налагаше да работиш години наред с някого, който те бе поръчал. А поръчки се даваха и отменяха. Затова с Пехливанов изградихме следния план. Той щеше да се скрие за две седмици в имението си на Щъркелово гнездо. След което аз щях да кажа на Маджо, че на тайна среща съм го застрелял и съм захвърлили тялото в дълбок язовир. Офертата на Маджо за Пехливанов беше стигнала 300 000 хиляди евро. Беше обещал да я плати до няколко часа след смъртта му. Задействахме плана рано сутринта. Пехливанов излезе от дома си без охрана, но въоръжен. Киро малкия от Благоевград го чакаше в съседна пряка с бронирания си джип.

Знаехме, че Маджо има достъп до разпечатките на телефоните и бяхме сигурни, че ги проверява внимателно. Затова го набрах и го попитах дали идва.

— Идвам — кратко ми отговори. С Киро Малкия бяхме карали по посока Монтана, където Пехливанов бе откачил батерията на телефона си. Искахме, ако се засича телефона, да отчита Монтана като последната клетка. Имахме нови апарати с ваучери, по които щяхме да си говорим. След това Киро закарал Пехливанов в имението му. Изчаках Пехливанов да ми звънне, че всичко е наред. И набрах Сашо Стуканьов.

— Обади се на човека много спешно. Кажи му, че съм приключил сделката!

Стуканьов не закъсня и след малко звънна.

— Защо още нищо не се е случило, пита човекът?

— Няма и да се чуе. Нещата са като при Мето Илиянски — по същия начин предишния път бе изчезнал Мето Илиянски. — Кажи му, че си искам парите спешно.

Започна се едно взаимно звънене.

— Каква ни е гаранцията, че е мъртъв и няма да се върне след една година? — питаше Маджо. Разсмях се, защото ако Маджо платеше, още същата вечер Жоро щеше да се върне и да направим голям купон. В плана бе посветен и Димата (Руснака), който имаше за задача да огласи как е бил изигран Маджо. От доста време насам Димата се забавляваше с Маджо. Беше монтирал в двора на къщата си метален прът с камера, която следеше какво става в двора на Маджо. На третия ден Младен не издържал и му звъннал. Поканил го да си поговорят.

— Идвам сам — разперил ръце.

— А тази камера, която те следи отгоре? — нервно попитал Маджо.

Все пак накрая седнали и се разбрали. Това беше част от плана на Димата да заблуди Маджо и да действа — според него.

Сега, като чух какво иска Маджо, казах на Крейзи да предаде само едно:

— Дълбока вода! — имах предвид, че е на дъното на язовир:

— Моите хора могат да плуват — предал Маджо на Стуканьов.

— Имат ли водолазни костюми — репликирах аз.

Маджо отговори, че ще набави до няколко дни. Охранителите на Пехливанов, които си нямаха представа от плана, отишли да го вземат от дома му, но не го намерили. След това започнали да го търсят и за кратко време се пусна слух, че е изчезнал.

Маджо отново ме потърси чрез Стуканьов, явно слухът бе стигнал и до него:

— Ще платя парите — казал той. — Намерих и водолазни костюми.

Това ми прозвуча съвсем идиотски. Бях сигурен, че Маджо е повярвал за смъртта на Пехливанов, но просто искаше да ме убие. Не ми се вярваше някой нормален да търси тялото на мъртвец, а и едва ли Младен ще се добери на каквито и да е било свои хора, защото така щеше да лъсне, че той стои зад убийството. Използвах последния си коз. Казах им да ме чакат пред хотел „Житомир“ в Монтана. Така смятах, че няма да му стиска да прати въоръжени хора до провинцията. И този път го подцених. Точно след два часа пред хотела бяха пристигнали двама души. Бях оставил мой човек там, а аз самият си стоях в София. По описанието им бях сигурен, че са хървати от групата на Бай Миле.

Обадих се на Стуканьов да предаде на Младен, че е некоректен задник и ще съжалява за това. Исках да му обясни, че това е било проверка, Защото съм бил сигурен, че през всичките години ме е лъгал. Надявах се да се почувства гузен, като разбере, че Пехливанов е жив и здрав. И да му стане ясно, че съм се възползвал от отсъствието на Пехливанов да го представя за мъртъв, За да видя дали ще плати.

Така и не разбрах какво беше решил, но явно наистина бе достигнал до моя извод. Месеци по-късно се чухме и той се държеше приятелски, дори уговорихме среща, като се върне от чужбина.

* * *

Докато пътувахме с Иван до Прокуратурата, си припомнях тези случаи.

Нямах никакво доверие на шефа на „Убийства“ Ивайло Спиридонов. След случката с Радослав беше изпратил двама от хората си да ме извикат на „приятелски“ разговор.

— Във вашия свят витаят слухове — започна Марио Янчев.

— Заради слухове ли ме повикахте — отговорих им аз, а те замънкаха.

— Не — обърна се към мен другият, Георги Тотков. — Искаме да ти помогнем.

— Аз вашата помощ я знам — срязах ги. — Кажете ми за какво става въпрос — макар да знаех, че става дума за Радослав.

— Абе, за един човек, Радо. Разказва разни неща за теб.

— Какво разказва? — засякох ги отново. Янчев забоде поглед в бюрото си, а Тотков се заигра с химикалката.

— Да ви помогна аз?

— Май така ще е по-лесно — измърмори Янчев.

— При вас е дошъл един дебил, Радев, който твърди, че съм го наел да убие Пехливанов.

— Така е — съгласи се Тотков.

— Даде ли ви доказателства?

— Не — отговориха двамата. — Да ти кажем честно, и ние не вярваме на тоя цървул.

— Ти принципно готов ли си да ни съдействаш?

— Стига да има за какво — изгаврих се с тях. Видяхме се още няколко пъти, като ме караха да разпознавам разни хора.

Приключихме контактите си, след като не научиха нищо от мен.

Година по-късно ме потърси именно Иван Йорданов. Той бе ходил заедно с Тотков при приятеля ми, писателя Христо Калчев. Бяха засекли по телефона, че често разговаряме. Помолили го да ми въздейства, за да свидетелствам срещу Маджо. Тогава категорично отказах.

Но сега нещата се бяха променили.

Сам бях предложил да свидетелствам.

Няколко дни след това Иван ме срещна с шефа си Ивайло Спиридонов. Той бе интелигентно и неподкупно ченге. Прякорът му бе Доктор Рос заради леката му прилика с Джордж Клоуни, а журналистите го мразеха, защото не им даваше информация.

Спиридонов ме убеди, че наистина работи по Маджо. Заведе ме в кабинета си, отвори компютъра и ми показа множество разпечатки на разговорите на Маджо, както и снимки, данни на всички хора, с които Маджо контактуваше (така наречения БДС). Сред тях бяха имена като Венелина Гочева, главен редактор на вестник „24 часа“. Бяха засекли, че Маджо звъни и на журналистката Маргарита Михнева след края на предаването й в Канал 3. Колкото и странно да беше, разговори с генерал Любен Гоцев не бяха засекли. Но видях разпечатката на генерала.

Нямаше нищо фрапиращо, освен едно. Всеки ден водеше разговори по десетина минути с някакъв си Пепи Русия. А пък Пепи разговаряше с Марио Васев, който в компютъра фигурираше като килър.

Пепи познавах бегло, въпреки че бе от моя квартал. Беше си най-обикновено момче.

С Марио бяхме съученици, по-късно и партньори в бизнеса. Заедно работехме и при Поли (Пантев). По-късно премина към „Аполо“. Една нощ Иван Доктора го бе засякъл във входа. След време Марио признал пред познати, че го е чакал, за да го застреля по поръчка на Ивелин Банев — Брендо, но се стреснал от охраната.

Според данните на Спиридонов Маджо в момента се криеше в българското посолство в Хърватия при стария приятел на Любен Гоцев — Виктор Вълков. Планът на Спиридонов беше кратък.

Изчакваме Маджо да дойде да свидетелства по делото за Бай Миле и аз същия ден давам показания срещу него, че ми е поръчал убийства.

— Няма да върже — бях казал на Спиридонов.

— Ще трябва да върже — отговори ми той. — Как така приеха показанията на ония боклуци, които свидетелстват срещу Маргините? Те са криминално проявени наркомани и въпреки това им повярваха. А ти си чист, защо да не повярват?

Това, от което се притеснявах, беше, че Стуканьов още две години преди БСП да дойде на власт ми бе разказал, че Маджо им е подарил 50% от банката. Освен това бил много близък с Румен Петков, тогава шеф на предизборния щаб на президента Първанов. Сега Петков бе вътрешен министър и се носеше слух, че са гъсти с новия главен прокурор Борис Велчев.

Стигнахме до решението, че за да проведем акцията, от страната, трябваше да отсъстват Румен Петков и главният прокурор, а Маджо да е тук. Но на практика това беше невъзможно, Затова накрая решихме да действаме чрез софийския прокурор Кокинов, който щеше да постави Велчев пред свършен факт. Спиридонов щеше да направи същото с Румен Петков.

* * *

С Иван вече чакахме пред прокуратурата, за да дам показания пред въпросния Чавдар, помощник на Кокинов.

Чавдар беше мазен тип. Усетих го, щом се качи в колата. Предложи да отидем до скрито кафене и да уточним детайлите. Чувствах, че има нещо нередно в него. Струваше ми се, че умишлено ни кара да се отдалечим от Прокуратурата, сякаш за да спечели време. По пътя в колата не спря да ме разпитва:

— Какви доказателства имаш?

— Спиридонов не ти ли е казал? — отрязах го. Каза ми — смути се Чавдар. — Значи само дума срещу дума. При това положение не мога да ти дам никакви гаранции. Аз ще пусна заповед да го задържат, но нямам гаранции, че няма да го пуснат.

Влязохме в кафенето, но вътре вече нямаше какво да си кажем. Именно затова не вярвах на Спиридонов.

Беше ме подвел, че всичко ще е наред. Не защото искаше да ме прецака, а защото бе голям службогонец. От години мечтаеше да залови най-големия бандит в държавата. Неведнъж ми бе казвал: „За вас Маджо може да е Кръстника, но за мен е обикновен бандит и аз трябва да си свърша работата!“ — Обясних ти всичко, сега ти решаваш — погледна ме страхливо Чавдар.

— На мен ми се струва, че свириш отбой — казах аз — Питай Банката — сконфузи се Чавдар — винаги съм готов на такива екшъни.

Иван бе забол глава в масата.

— Ти какво би ме посъветвал? — обърнах се отново към Чавдар.

— Ами… не знам, ти си решаваш, аз ти казах… дума срещу дума…

Вече всичко ми се изясни. Стиснах им ръцете и излязох. Иван се опита да ме догони.

— Няма смисъл, Иване, виждаш, че не става! През целия път Спиридонов звънеше на Иван и го питаше какво става. А той му отговаряше с „Още малко“. При поредното позвъняване аз вече бях с гръб към него и чух:

— Жоро се отказа!

— Жоро, трябва да те видя спешно — рано на другия ден Иван ме повика отново.

Отидох сънен в много лошо настроение. Но това, което чух, ме шокира.

— Жоре, предали са ни! — започна да кърши ръце Иван и не смееше да ме погледне.

— Какво имаш предвид?

— Кокинов… докато сме били на среща с Чавдар, е докладвал на главния прокурор. Той се обадил на Румен Петков, а Петков привикал шефа. Поискал му обяснение защо върши акции без негово знание. Шефът се държал мъжки и му отговорил, че не е длъжен на този етап да му докладва.

— Къде е сега Спиридонов? — вбесих се аз. Спиридонов поправяше личната си кола в някакъв гараж на „Сливница“.

— Какво става? — едва сдържах яростта си.

— С кое, Жоро?

— Нали си бил снощи при министъра?

— Да — спокойно ми отговори той. — Е, и?

— Вече ти знае името и че искаш да свидетелстваш срещу Маджо. И главният прокурор Знае същото.

— Нали ми обеща, че това няма да стига до тях, преди да заключат Маджо?

— Да, но вчера ти не пожела да свидетелстваш.

— Това какво значение има?

— Аз какво да направя, че Кокинов ни е предал? Виждаш… това е нашата полицейска работа. Ние бачкаме, даваме всичко от себе си и накрая един прокурор може да провали всичко.

Спиридонов беше прав, нямаше какво да му се сърдя. Той и Иван наистина вложиха всичко от себе си.

— И сега какво? — попитах.

— Притесняваме се за теб.

— И има защо. Днес Маджо не се яви на делото. Няма логика вчера да пристигне и да не се яви. Явно вече е предупреден. Затова какво смятате да направите?

— И ние не знаем. Ще е по-добре известно време да не се чуваме, защото сега ще подслушват и нашите телефони. Но ако искаш, да идем при шефа на СДВР, той ще измисли нещо. На него може да му се има доверие.

Това с доверието ми прозвуча много пошло. Махнах с ръка и тръгнах пеш по улицата.

* * *

Месец по-късно убиха Румен Пешев Швейцареца — Дъртия, пред дома му. Знаех, че Дъртия също бе склонил да свидетелства срещу Маджо, а той знаеше повече от мен. Говореше се, че е участвал в подготовката и убийството на Васил Илиев.

Два месеца след смъртта на Пешев Бойко Борисов заяви пред пресата: „Наскоро убиха човека, който ме предупреди, че искат да ме ликвидират“. Така и не посмя да му каже името.