Георги Стоев
ВИС (1)

ГЛАВА 1

Данчо Рибката трепереше като лист. Беше укрил пари от голяма кражба, а неговият бос Каро научи за това веднага. Изкара го късно през нощта извън града. Заключи го в предварително подготвена за целта крадена кола. След което я поля с бензин и я запали. Ужасеният Данчо разби задното стъкло почти в последния момент, преди да го задуши дима от пламъците. Успя да се измъкне от колата и първото което видя бе заливащият се от смях Каро.

— Прости ми! Никога повече няма да те крада!

— Аз не прощавам, боклук? Искам вярност — срита го Каро. После му прибра паспорта, както правеше със своите хора. Така ги връзваше към себе си. Без документи никой не можеше да напусне страната.

— Утре искам да разкажеш на всички какво се е случило! — нареди му Каро. — Няма да допусна нито един тарикат да бяга от стадото.

— Ще кажа — обеща Данчо.

Ефектът бе поразителен. От този момент крадците и измамниците не смееха да скрият дори стотинка от Каро. Борците завиждаха на безскрупулността му. Те можеха да бият, но все още не бяха станали такива зверове. Каро за първи път им показваше какво значи да си завършен престъпник.

Митака наблюдаваше цялата сцена отстрани. Той можеше да скърши врата както на единия, така и на другия. Изглеждаше доста слаб, дори флегматичен, но природата го бе надарила щедро с невероятен рефлекс и инстинкт на убиец. Попадна в спортното училище съвсем случайно и много бързо стигна до борец в националния отбор. Излизаше на тепиха напълно спокоен. Макар и привидно вял по време на схватка, Митака ползваше прословутата хватка на световният шампион по борба Еньо Вълчев „вълчи капан“, за да приключи колкото може по-бързо срещата.

Още през първата година в интерната наплаши всичките си колеги. Смятаха го за самороден талант. Не беше от най-старателните — кръшкаше от тренировки, пушеше, не спазваше режим. Но го търпяха, защото природните му дадености го правеха сигурен шампион. Държеше се безобразно. За учене пък дума не можеше да става. В края на срока треньорите настояваха да му пишат тройки, за да премине по-нагоре. Ходатайствата за него бяха толкова много и чести, че дори директорът на училищния съвет предупреди всички даскали да не му обръщат внимание, а просто да му позволят да завърши. По-сериозните проблеми идваха от побоищата, които предизвикваше в спортната зала.

— Ще те върна откъдето си дошъл! — заплашваше го директорът.

— Губиш златен медал — хилеше му се Митака и се чувстваше все по-недосегаем.

Той бързо навлезе в бизнеса. Беше от онези спортисти, които искаха да станат звезди от световен мащаб. Тичането за удоволствие му се струваше най-глупавото занимание. Българското първенство му изглеждаше смешно. Митака мечтаеше единствено за европейски и световни титли. Освен това от дете свикна да доминира над връстниците си. Правеше го със сила и инстинкта му на победител подсказваше, че единствено по този начин независимо от възрастта, хората около него го уважават. Израсна изключително борбен и жаден за победи. Понякога се чувстваше готов на всичко, включително на компромиси със съвестта си, само за да бъде на върха. Това си имаше своите предимства. Шефовете бързо забелязаха, че природата щедро го дарила с мощ и физика. Твърде рано започна да получава стипендии, облекчен режим на обучение, добро общежитие, безплатна храна, облекло и какво ли още не. Митака беше съобразителен и хитър.

* * *

Когато внезапно се озова извън спорта, изпадна в тежка и странна за него депресия. Затисна го апатия. Безнадеждност, каквато не познаваше. И тогава за първи път се замисли по какъв начин ще си изкарва хляба.

Борбата е изключително тежък спорт. Може би това е основната причина противниците на тепиха да се поддържат помежду си. При борците съществува кодекс на честта, който трудно може да се открие при другите професионални спортисти. Именно това странно братство учудваше ченгета и следователи години наред и дори най-опитните от тях не можеха да проумеят поради каква причина се подкрепят хора, които би трябвало да бъдат конкуренти. Понякога с риск за собственото си благополучие.

Като всички бивши колеги, Митака приключи спортната си кариера твърде млад. Неговият мощен и жизнен организъм обаче продължаваше да се нуждае от всички блага, на които беше свикнал — добра храна, жени, развлечения и пиене. При това в много по-висока степен, отколкото при връстниците. Това искаше много пари. Значително повече, отколкото за образованите и отгледани около полите на майките си момчета. На всичко отгоре той съзнаваше, че след прекратяване на спортната си кариера не изглежда особено очарователен. Напълня доста, наля се в торса подобно бременна жена. Ушите му увиснаха като на дакел. Единственият начин момичетата да не забелязват недостатъците му оставаха парите.

Митака съзнаваше и нещо друго — неговата външност не само излъчваше сила и агресия, но беше доволно зловеща. Облечен в най-скъпи костюми или отлично ушити спортни дрехи той трудно можеше да скрие заплахата, която дремеше в тялото му. Хората се плашеха от него дори когато бе най-добронамерен.

Митака не беше вчерашен. Той познаваше голяма част от кукловодите на посттоталитарната престъпност лично още от времето на активното си спортуване. Тогава ги наричаха „куфари“. „Куфарите“ пътуваха като придружители по състезанията. Бяха откровени агенти на ДС и имаха задължението да пазят момчетата от връзки със съмнителни хора на Запад, както и от изкушението да останат в „свободния свят“ завинаги.

Борчетата ги кръстиха така, защото се влачеха с тях като багаж. Всъщност те не си даваха много зор. Едничката им цел беше да се разходят, да се налапат и да се напият на аванта, след което да свършат някой друга далавера с дрънкулки и дрехи, за да ги препродадат вкъщи. Повечето имаха списък с размер на джинси, дънки, маратонки и други боклуци, поръчани от амбулантни търговци в България. Все неща, които тогава трудно се намираха на пазара. Кълняха се денонощно във вярност към бившия Съветски съюз, но огромната им простотия и наглост се проявяваше именно там. На състезания в руските градове откриваха сергии със западни дънки, анцузи, маратонки и спечелилият си кой знае защо митична слава коняк „Слънчев бряг“. Митака никога нямаше да забрави един от „куфарите“ — тиквеник с правоъгълна глава, с празен поглед и с високо подстриган врат.

— Не излагай родината — предупреждаваше го той. — Да не вземеш сега да въртиш някаква търговия?

— А ти какво правиш? — опъна му се Митака.

— Моето е секретна мисия — отвръщаше му нагло „куфара“.

А истината бе, че „куфарите“ не искаха спортистите да им правят конкуренция. Треньорите също играеха с тях. Спортната федерация отпускаше на всеки състезател екип, който включваше пълен набор спортно облекло — от анцунг и маратонки до долно бельо. Раздаваха ги на тръгване, а веднага след митницата си ги прибираха обратно. На връщане също разпределяха между спортистите закупената стока, за да я пренесат в България и след границата отново си я прибираха.

Веднъж Митака залови „куфара“ с четвъртитата глава да обира хотелските сапунчета и шампоани. Дори кърпите за баня от престижен хотел в Западна Европа, където бяха отседнали по време на състезание.

— Какво правиш бе, катил? — нахвърли се върху него — И това ли е секретна мисия?

— Еби си майката — озъби му се другият. — Баба ти цял живот само с луксозни шампоани се е къпала! Изнежили сте се като гьотверени. Седите под душа цял ден. Парфюмирате се като госпожици. Един истински борец трябва да мирише на пот, кръв и сперма.

— А ти на какво трябва да миришеш, простак такъв?

— Ще ти обясня като се върна вкъщи — ухили се „куфара“.

Колкото и да му беше гадно и отвратително с течение на времето свикна с „куфарите“, дори се сближи с квадратната глава. Някои от другите момчета станаха техни верни помощници. Именно в тези податливи и услужливи години по-късно бяха препоръчани на „чичковците“ като надеждни хора, на които може да се разчита за всякакъв род услуги. А „чичковците“ бяха по-висока категория лайнари. Полковници и генерали от МВР и службите както и бивши партийни и административни кадри. Те всъщност успяха да превърнат необразованите селски борчета в босове.