Христо Калчев
На лов за Зеления принц (12)

Дванадесета глава

— Къде си, Козел?

— С какво си заслужил подобна откровеност, колега?

— Говорих с Алкалай. Знам от къде идват подозренията. Грешиш! Ти си ми нужен жив.

— Кой насъска казаците?

Хакел имаше готов отговор, но не бързаше.

— Къде си? Откровеност за откровеност.

— Не си познал. Искаш нездравословно сведение… и луксозно. Да приемем, че на теб ти трябвам жив. А на Сабри?

— Той не е казак?

— Ти наистина ме вземаш за идиот, Хакел. колко време щеше да царува Султана, ако нямаше подкрепата на ФСБ?

— Не е достатъчно. Султана беше самодържец през главата на Путин.

— Дреме ми, не ми пука! Ебал съм им майката и на Алкалай, и на казаците. Не ме интересуват политически анализи. За мен е важно да си опазя гъза. Не аз ликвидирах Севгун. Не мога да кажа същото за вашите емисари.

Хакел не се нуждаеше от време, за да обмисли отговора.

— Нито Алкалай, нито някой от нас е ронил сълзи над ковчезите им… Някой те е изпържил. Опитай да разбереш кой!

— И ти, и евреинът леете кръв с чужди ръце, полковник. Дали ще е Севгун, дали аз — все в гъза. Стига! Имам свои грижи. Време е да се погрижа за себе си. Не ме питай къде съм, ако обичаш.

— Добре, Козел. Ще те намеря в Тирана. Знам крайната ти цел. Приеми един съвет, колега. Някой е насъскал казаците. Кой? Търси, ако искаш да оцелееш. Изпробвай варианти извън Хакел и Алкалай.

Чу се сигналът на свободна линия.