Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (8)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

На лов за Зеления принц (c) Христо Калчев, 2002

(c) Камелия Вълова, редактор, 2001

(c) „Квазар“, предпечатна подготовка, 2002

(c) ИК „Световит“, 2002

18ВМ 954-9761-18-5

История

  1. — Добавяне

Девета глава

В двореца на Тачи завариха двама от най-издирваните наркобарони в света — Сюлейман Селима — Султана и Имер Имери — Луната. Бяха около трийсет и пет годишни доказани убийци, фанатични войни на исляма и в пълно подчинение на Змията. Липсваше Али Ахмети, за да бъдат събрани на едно място най-големите врагове и на Сърбия, и на Аркан — или четиримата от първата десятка на Интерпол в листата „\Л/АМТЕО“.

Около масата седяха и жените им, накичени със злато като коледни елхи, но красиви и изящни. Тези мъже бяха избрали майките на децата си или от модни подиуми, или в луксозни бардаци.

Водачите на албанската и ислямската армия бяха гъвкави като хамелеони Змията и Султана бяха водачи на АОК, но като разпуснаха бойците си и обявиха „сваляне на оръжията“, като гъби след дъжд се появи нова параванна организация — АНО. Със същите бойци, но формално с нов лидер — Али Ахмети. Когато дипломатическият натиск стана неудържим, Армията за национално освобождение престана да съществува. Али Ахмети свали маскировъчната униформа, но вля силите си в новата формация АНОПМБ с лидер Албан Бериша, единственият професионален военен, който не беше замесен в търговията с дрога. Трите въстанали села, Преша, Медведжа и Буяновац, бяха обкръжени и подложени на въздушни бомбардировки. АНОПМБ умря, за да възкръсне заедно с предходните парагрули в АНА (Албанска национална армия) под командването на Имер Имери — Луната. Проста, дори елементарна схема, но напълно ефикасна. Нито Американците, нито съюзниците им в НАТО можеха да предположат каква балканска лукавост, колко нищо незначещи, никого не задължаващи договори се крият зад сговорчивостта на враждуващите страни.

— Вие сте ловци на глави, господа — започна Имери. — Крайната ви цел е Осама, напи?

— Да — сухо отговори Козела. — Това е целта на всеки Американец.

— И децата знаят, че Зеленият принц е в Афганистан — подхвърли Султана.

— С неговата смърт войната със световния тероризъм не спира. Президентът Буш обяви война на мюсюлманските братя, Хамаз, Ал фатах, Ал Кайда и прочее — Хакел показа паспорта си. — Аз съм полковник от ЦРУ.

Луната попита:

— Отдел за борба с наркотиците?

Пиеха „Джак Даниелс“ на частния бар на Змията. Жените клюкарстваха зад витражната врата, смееха се шумно, слушаха македоно-циганско-албанска музика, но не безпокояха съпрузите си. Въпреки че външно приличаха на богати европейки, всъщност си бяха мюсюлманки, обучени от пелени в подчинение и страхопочитание пред света на мъжете.

— Не! — Козела поклати глава. — Тероризъм! Аз съм полковник от Делта форс. Наркослужбата няма нищо общо с нас. По света действа Интерпол, в Америка — „Дръг Дипартмънт“.

Нищо ново не им казваше, но и никой не поиска документите му. Змията им беше вдъхнал доверие към българо-американеца. На Балканите всякакъв съюз между сърби и българи беше невъзможен, а това автоматично означаваше, че е безсмислено да го третират като враг.

— Осама не е роден терорист, господин Делта форс. Обстоятелствата са го принудили — невинно подхвърли Хашим Тачи.

— Никой не е убиец до първата си жертва — каза Хакел. — Стига, господа. Не можем ли да минем без политика.

— Бих нарекъл разговора опознавателен — Имери попита: — Нашите имена присъстват ли в списъците ви?

— Не — отговори Козела. — Знаем кои сте. Досиетата ви в Интерпол са по-дебели от Библията.

Албанците се разсмяха весело, като че ли гордо.

— Това, че сте наши гости, не противоречи ли на военната ви клетва? — обади се Султана.

— В известен смисъл — неопределено каза Хакел. — Не е в наш интерес да бием барабаните. Нито в личен, нито в служебен смисъл.

— Ще ни се доверите ли, господа? Какви са задачите в Косово? — Тачи.

— Не в Косово. По Пътя на Коприната ще мине огромна пратка хероин от Афганистан през Истанбул, София и Прищина на път за Арачиново — Козела ги огледа, отпи от водката, единствен той не пиеше уиски, запали цигара. — Според сведения от „Дръг Дипартмънт“ товара се придружава от пущуна Джанат Гул, личен секретар на Осама Бин Ладен. Следим го по целия път.

Това беше лъжа. Джанат Гул беше в Тирана под закрилата на бившия президент Сали Бериша. Лъжа, която можеше да мине за грешка на ЦРУ. И тримата косовари знаеха, че Гул е сред най-търсените талибани-терористи, но версията на Козела им допадна. Те нямаше да предадат Гул, но щяха да оставят впечатление, че не подкрепят тероризма. Змията, Султана и Луната бяха албански патриоти, но в никой случай убийци на невъоръжени цивилни, още по-малко на деца. Мълчаха.

— Знаете ли какво се случи в Арачиново? — попита

Тачи.

— Да — отново Козела.

— Чия работа е тази касапница? — Тачи.

— Кой има полза, господин Тачи? — обади се Хакел. — В Арачиново загинаха около четирийсет войни на АНА, изгоряха къщи и дрога за близо милиард долара. Има ли по-богато, по-скоро имаше ли по-богато село в света?

— Ватиканът — каза Имери. — Знаете, че нарколабораториите доставят средства, средствата оръжие. В съвременния свят войната е луксозно занимание.

— Щом го казва вождът на АНА, сигурно е така — Хакел изглеждаше подкупващо усмихнат.

Тия са идиоти, ако не схванат опасностите, помисли Козела изтръпнал, когато го чу да пита:

— Защо ви наричат „Луната“, господин Имери. След ново мълчание дойде и отговорът:

— Версиите са две — лицето ми е кръгло и действам предимно нощем… Какво знаете за АНА, господа полковници.

— Всичко — намеси се Козела. — Абревиатурата е достатъчно убедителна.

— На чия страна сте? — Сюлейман Селим се обади за втори път. — Има ли война, има и пристрастия.

— Племената тутси и хуту воюват в Централна Африка — Козела. — Задължително ли е да знаете какви са претенциите им?

— Не — каза Тачи.

— Това е и нашият отговор — кимна Козела. — Защо ви наричат „Змията“? Откровеност за откровеност! Тачи се усмихна бесело.

— Хората са различни — един е силен, друг умен, трети хладнокръвен… Аз се родих гъвкав като змия. Отговорът задоволява ли ви?

— Да — Хакел. — Ако това е всичко, което трябва да знаем един за друг, да се възползваме от гостоприемството на господин Тачи. Главата ме боли от глад.

Къде ли намират агнешко в този сезон?, мислеше Козела, до като вечеряше лакомо в бандитския салон на Змията. Не се чувстваше агресия у домакините, или добре я прикриваха. Религията ги задължаваше да гледат на гостите си като на свещени животни. Жените бяха усмихнати, но не говореха английски и не участваха в разговора. Масата беше отрупана с деликатеси, отсъстваше единствено свинското месо, а беше рамазан, време за най-строги пости.

Хакел ядеше бързо, може би нервно, но Козела се наслаждаваше на първата домашна храна от повече от осем години. Не му пукаше как ще свърши вечерта. Беше свикнал да живее с висок адреналин. Ако трябваше да мре, поне нямаше да е гладен.

— Добра софра, господин Тачи. Агнешкото се топи в устата — Козела остави приборите в чинията, облегна се и запали цигара. — Имате прекрасен дом.

Косоварите бяха свършили отдавна. Пиеха вино, някои от тях говореха с жените си.

— Благодаря. Ще останете ли в Прищина?

— Това решава Вашингтон — Хакел.

— И Джанат Гул? — Султана.

— Не — каза Козела. — Талибаните са мъртви кучета. Въпрос на време…

Хашим Тачи го прекъсна:

— Джанат Гул е наш приятел. Повече брат, господа!

От фалшивата му гостоприемност нямаше и помен.

Един час по късно се разделиха учтиво, но ледено.

— Каква изненада ни чака в хотела? — попита Хакел.

— Да не са луди да посегнат на американски офицери? — Козела запали беемвето. — Заминавам за Белград. Чакай ме в „Интерконтинентал“…

Потегли из мрачните улици, пушеше, мълчеше.

— Изненада, казваш… Ще видим.

Когато остана сам, набра телефона на Барич.

— Къде си?

— Близо… Виждам колата ти.

— Знаеш ли от къде идвам?

— Да.

— Опашка?

— В хотела не. Чакай… В бара. Или ще дойда, или ще се обадя.

Трийсетина минути по късно се обади:

— Али Хамади, иранец… „Барба италиана“. Силен, могъщ, бивш борец… Виждаш ли го?

Козела го беше видял още при влизането си в бара. Елегантен, спокоен мъж, с впечатляващо телосложение пиеше чай срещу него и съсредоточено прелистваше някакви записки.

— Да — тихо каза Козела.

— Охраната?

Мъжете седящи зад иранеца на празните маси, не можеха да не бъдат гардове.

— И нея. Четири кучета… По две на синджир.

— Колко е часът… Твоят часовник?

— Двайсет и два и дванайсет.

— В и трийсет ще вляза в заведението с компания. До като погледите са обърнати към нас, перфорирай иранеца. Заедно ще свитнем пазвантите.

Така и стана. В единайсет часа беше на път за Подгорица в Черна гора. Остави хотела замръзнал от ужаса на внезапната атака, беемвето си взривено и Хакел предупреден да щурмува границата на Сърбия.

 

 

Козела пътуваше с нов „Крайслер-Игъл“. Беше тъмно, заваля първият сняг. Той набра телефона.

— Кой беше иранецът, тигър, лека му пръст. Мразя да стрелям в анонимни мишени.

— Острието на Марко Милошевич, Козел. Шиит, враг на Осама, но път към убиеца на Аркан. Помниш ли какво обеща на вдовицата?

— Да, Барич. Не оставяй с впечатление, че страдам за някой си Али Хамади. Очакваш ли капан на границата?

— Не — уверено отговори тигърът. — От Печ на запад няма шиптъри.

Барич сгреши. Вместо на сърбите в северозападно Косово налетя на немския контингент на KFOR. От дете беше закърмен с респект и уважение към тевтоно-прусашката военна машина, беше изчел стотици книги, изгледал всички възможни филми за войните — от кръстоносните до двете световни — знаеше какво значи вермахт и нямаше нито намерение, нито желание да смята, че войните, през които трябваше да мине със сила, по нещо се различават от елитните дивизии на Третия райх.

Не му оставаше нищо освен да се прекръсти и да се довери на Американските документи.

На първия час швабите знаеха, че не е гражданин на Щатите, на втория — че е българин, на третия получиха досиетата му от Интерпол, КГБ и МВР — София, на четвъртия го предадоха на Хакел и вдигнаха бариерата на границата.

Оставиха го да гадае как се случи всичко това. Нямаше го Хакел да му даде някакви обяснения, а и не беше разговор за телефон. Този в никакъв случай.