Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Шеста глава

В Тетово го чакаха някои от основните „играчи“ от пиесата наречена „Кървавият път на коприната“. Ситуацията и в Македония, и в съседно Косово се беше променила внезапно. АНА беше убила трима полицаи край едно от тетовските села и отмъкнала стотина селяни заложници направо от полето. По същото време косоварите провеждаха парламентарни избори при почти пълен бойкот на сърбите. Целият район беше настръхнал, омразата наближаваше точката на кипенето и една искра беше достатъчна, за да избухне отново войната. Козела обаче знаеше от собствения си дългогодишен опит, че „риба се лови най-лесно в мътна вода“.

Градът беше на десетина километра от границата в подножието на Шар планина и заобиколен от три казарми на македонците и два на умиротворителите от KFOR, сред които имаше сто и петдесет българи.

Картината в Афганистан се менеше бързо и за набитото око на Козела не беше проблем да установи, че колкото повече градове превземаха съюзниците на Америка, толкова повече истерия се чувстваше сред албанците.

Вестниците приписаха двете убийства в Скопие на някой си Перо Пора, македонец, бивш участник във френския чуждестранен легион, за чиято глава АНА вече беше обявила награда от петдесет хиляди долара. За Козела това беше добре дошло. Шиптърите смятаха за свои съюзници Американците и НАТО, с тяхна помощ практически бяха превзели Косово, а македонците имаха свои грижи и въобще не обръщаха внимание на чужденците — християни.

Козела чакаше казаците на Севгун. Те се бавеха и започнаха да изнервят „тигъра“ Барич и ченгетата от УТБА Младич и Друз. „Ебал съм им майката. Ще чакат“, мислеше той, наблюдавайки укорителните погледи на сътрудниците си.

— Кога тръгваш на лов, Козел? — все пак посмя да попита Младич.

— Аз? А вие какъв ще го дървите? Ще ми крепите ташаците?

Друз побърза да се намеси.

— Имаш ли срок? Кога чакаш казаците?

— Да сме наясно, пичове — каза Козела. — Нито ще ме юркате, нито ще ме разпитвате. Искате Абу Хафс, ще го имате, когато аз реша. Ако много бързате, моля! Знаете къде да го намерите.

В бара звучеше песента на Синатра „Му мау“.

— Заслушайте се, пичове — продължи той, — „I сПо111 ту \л/ау“… свещена програма. Жив съм, защото я спазвам.

Наближаваше време за обяд, беше гладен, заведението започваше да се пълни. Войната си беше война, но пиячите си искаха своето, та били те македонци или шиптъри. Но влезе и полицията — нисък шкембелия лейтенант и двама сержанти.

Започна проверка на документите, формална за чужденци и македонци и щателна и излишно груба за албанците. Когато стигнаха до тяхната маса, „тигърът“ извади автоматичния си „Лугер“ и се облегна предизвикателно на стола.

— По бизнес сме в Тетово, господин лейтенант… Нека не се лъжем, въоръжени сме!

Лейтенантът с извънредни усилия преглътна шока и втренчен в картечния пистолет, попита:

— Сърби?

— Господинът е Американец — посочи Козела. — Кланяме се на един Господ, лейтенант. Вие се оправяйте с рязаните, ние проблеми няма да създаваме.

Лейтенантът мислеше напрегнато, по челото му шурна пот, ръцете му нервно се гърчеха, кръстосани на корема.

— На паркинга има синко „БМВ“. На Американеца ли е?

Козела кимна.

— Да. Аз съм сърбин, гражданин на Щатите. Дразни ли ви колата, лейтенант?

— В Скопие, а преди това в Охрид, е било забелязано синко „БМВ“ с Американска регистрация. Номерата съвпадат.

Козела се усмихна приветливо, но вътрешно призна достойнствата на местната полиция. Беше война, трябваше да бъдат нащрек и те бяха.

— Прав сте, лейтенант. Влязох от Флорина в Македония. Разгледах Охрид, бях в Скопие, чакам да минат изборите в Косово… После Прищина, Букурещ, София… Преди да се върна в Америка.

— В Скопие някакъв снайперист уби двама египтяни от Ал Кайда. Медиите го писаха на наша сметка. Случайно да знаете кой извърши това богуудобно дело?

Козела се разсмя искрено и увлече сърбите във веселието си. После рязко смени гримасата си.

— Аз.

Настъпи онемяване — и от съучастниците му, и от пазителите на реда. Най-малко очакваха подобно признание.

— Гаврите ли се с мен, Американецо? — мрачно попита лейтенантът.

— Седни. Бъди мой гост. Имам лична причина да преследвам хората на Бин Ладен. Ти нямаш нито едно основание да ми пречиш. С моя помощ ще разчистиш Македония от Ал Кайда.

Лейтенантът се тръшна на стола, обърса челото си и се взря в него.

— Аз съм човек на закона, господа!

— Ебал съм ти закона, ченге. Законът нито ти пази децата, нито гарантира, че няма да те настигне талибанска „фатва“.

Козела стана рязко и направи знак на Барич да го последва.

— Не се опитвай да ме спреш, лейтенант. Килограмите ти са много.

Излязоха мълчаливо. Козела запали цигара, не поглеждаше зад гърба си. Бе сигурен — никой не го следва.

— Защо? — попита тигърът.

— Развързах си ръцете, Моимире. Македонската полиция ще ме охранява като форт Нокс. Чакай ме в хотел „Роял“ в Гостивар. Отивам за Абу Хафс. Но имам и лична работа.

Запали колата, бавно обходи мотела и подкара към града.

 

###

 

Абу Хафс, член и на мюсюлманското братство, и на Ал Кайда, беше предпазлив и подозрителен като фенек, но Осман Устинов — грандоман, мачо, синеок, с катранено черна коса до раменете, с брада „небритос“ — се изявяваше като любимец на жените. Чеченецът имаше заучена походка на пантера, вървеше с неподвижни прави рамене и крака, изхвърлени от таза ала Джон Уейн, но беше добър войник и безмилостен враг. Кавказ беше пропищял от него. Пиеше, а това го правеше по-предвидим от египтянина.

Козела прибра куфара си, остави го в багажника на колата, зареди магнума, освободи стаята и влезе в бара на „Шар“, единственият пет звезден хотел в града. Беше се постарал да изглежда добре и да вдъхва доверие, затова си придаде вид на преуспял чужденец на делова визита — или чакащ партньора си, или отдъхващ след напрегнати преговори. Барът беше шумен, наполовина пълен, но след като избра място и го огледа, не откри чеченеца.

Беше шест без петнайсет. Свечеряваше се рано. Беше започнало да ръми, застудяваше, миришеше на сняг. Осемнайсети ноември, помисли Козела по-скоро като констатация, отколкото като нещо от значение. Ни дати, ни дните от седмицата, нито дори месеците и годините значеха нещо за него. Живееше ден за ден като животно или растение, а му се искаше да нормализира поведението си, да има ясна представа какво му предстои на следващия ден.

Козела се готвеше да поръча водка на нахакана, едро гърда барманка, когато се чу оглушителен гръм и витрините на бара рухнаха… Последва истерия, крясъци, масово бягане.

На пазара, от другата страна на площада, беше избухнала бомба.

От мястото си Козела виждаше паниката като на длан, чуваше крясъците на ранените, оглеждаше се за трупове. Нямаше. Пушек и разбити сергии като че ли беше единственият резултат от бомбата. Барманката включи радио Скопие и малкото останали посетители мълчаливо се скупчиха около апарата.

Армията за освобождение на Албания пое отговорността за атентата.

Днес, осемнайсети ноември, две хиляди и първа година, аз, Албан Бериша, войн на свещената АНА предупреждавам правителството на Македония, че промените, извършени в конституцията са никому ненужна козметика, фалшив акт за пред прокълнатата Америка и европейските й съюзници. Не подаяния искаме ние, мохамедовите войни, а велика Албания, за която ще воюваме до последна капка кръв. Ако веднага не бъде преразгледана конституцията, следващите жертви ще бъдат управниците в Скопие — президент, премиер и председателя на Народното събрание. Да живее независимо Косово! Аллах е велик!…

И така нататък, и така нататък.

Козела загуби интерес към атентата. Македоно-шиптърският конфликт беше вътрешна работа и ако той се месеше в него, не беше поради идеология, ни най-малко. Главите, в които стреляше, може би бяха на хора, с които би пил водката си при други обстоятелства… Не би седнал на една маса с комуниста, който тъпите, безпаметни българи днес, в тази сляпа неделя, бяха избрали за президент. Козела чу новините от България, ядосан стана от бара, тръгна към вратата и се сблъска… със Севгун.

— Идва — каза казакът и го подмина.

Осман идваше наистина заобиколен и от курви, и от охрана. Шумен, дързък и като че ли недосегаем, той видя късно елегантния мъж, който се готвеше да стреля в него. Без да бърза, Козела измъкна магнума и го простреля в сърцето. Чеченецът рухна по гръб, изхвърлен назад от 44калибровия куршум. Охраната се вцепени.

Козела стреля още два пъти. Разстоянието му позволяваше да разчита на изненадата. Момичетата и един от гардовете хукнаха панически в различни посоки. Пред хотела останаха двама чеченци и три трупа. Козела беше взел добър аванс и не биваше да го изпуска. С насочен пистолет тръгна бавно срещу останалите живи…

Куршум писна покрай ушите му. Без да се обръща, знаеше, че стрелецът е Севгун. Не му оставаше избор. Натисна спусъка. Чеченците бяха мъртви. Тръгна към паркинга, влезе в колата, запали я и зачака. Докато извади цигарите си, Севгун седна до него.

— Карай! — заповяда казакът. Козела се подразни от интонацията му, но мълчаливо включи на скорост.

— Къде отиваме?

— Никъде… Скитаме. Появи ли се полицията, ще се върнем в хотела. Тук съм по покана на правителството.

— Ти! А аз?

— От втората световна война до ден днешен руснаци и Американци си сътрудничат.

— Басня, Султан — Козела се включи в движението. — Корея, Виетнам, Куба… Току що избихме петима гости на Македония.

Севгун го потупа по рамото. Жест и покровителствен, и противен.

— Косово иска автономия. Какъв е следващият ход?

— Независимост на половин Македония? Това ли е сценарият?

— Разбира се, Козел. Албанците искат Косово, Тетово, Гостивар, Куманово и селата от Охридското езеро до сръбската граница. Избихме инструктори на Ал Кайда. Кой, по дяволите, ще рони сълзи над мършите им? Прав е, помисли Козела, но на глас каза:

— Чеченците са поръчка на КГБ, Севгун, но УТБА иска трупа на Абу Хафс. Египтянин близък на Осама.

— Срещу Габриела? Козела кимна.

— Имам нужда от тяхната помощ в Албания.

Мълчаливо обиколиха града, видяха раздвижването на полицията и на медицинската служба за „Бърза помощ“.

— Къде е арабинът? Как изглежда? Аз изпълних заповедта ти, Козел… или молбата. Както искаш, така го наречи. Имам сто души под ръка. Ще перфорират Абу Хафс, до като ние си пием водката в хотела. Истинската работа ни чака в Арачиново, генерале — Севгун набра номер на мобилния си телефон, каза: — Атаман, чуй инструкциите. Това е заповед, момче. Пръснеш ли гъза на арабина, тръгвай на юг. Утре на разсъмване ще минем през Арачиново като марокански скакалци.

После подаде слушалката на Козела.

Минаха през три полицейски кордона, но едва във фоайето на хотел „Шар“ Козела застана очи в очи с дебелия потен лейтенант. Офицерът преглътна изненадата си, но събра сили да му се усмихне.

Козела му подаде ръка.

— Перо Пора, нали? — тихо попита той.

— Не знам, бога ми — лейтенантът се прекръсти. — Честна дума, господине. Някой добър човек чисти земята ни от кърлежи.