Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Четиринадесета глава

Кой, ако не Алкалай и Хакел, пратиха по петите ми казаците? Къде е Младич? Кой му беше заложил казашкия куркапан?

Отдавна трябваше да има отговорите. Султанът на Краснодар беше близък с Аркан. Вдовицата и „тигрите“ знаеха маршрута му, но и УТБА имаше очи и уши из цяла бивша Югославия.

Кой има интерес да ме изпържи, да му ебеш майката? Цеца Величкович? Изключено. Генерал Сава Друз беше на съд в Хага, бащата на Йован — Радко Младич — под угрозата на същата участ… къде обаче изчезна капитанът? Отдавна трябваше да е потърсил връзка с мен.

Козела пиеше кафе на бара в мотела. Наумов беше окован за радиатора на парното. Барич спеше с пистолет под възглавницата в апартамента на бившия дипломат. До обяд, ако е рекъл Господ, трябваше да се обади Коста… Или Габи… Или и двамата заедно. Имаше време, до полунощ щеше да бъде спокоен, после…

Телефонът го извади от безплодните догадки. Беше Хакел.

— Няма да ти кажа къде съм, полковник! Да го духаш!

— Не ме интересува, християнино. Ако реша да те търся, планетата ще ти се стори тясна — Хакел говореше спокойно, самоуверено. — Две тройки казаци претърсват Черна гора. Трима чеченци, на служба при Севгун, са в Тирана. Имаш ли писалка?

— Да… Слушам те… Хакел, от кой извор изтича нектарът?

— Ние с теб нямаме навик да откровеничим, Козел.

Записа девет имена, запомни описанията, адресите на явките, благодари му и изключи апарата. Запали цигара, допи изстиналото кафе… Изтръпна!

Боже Господи, аз съм пълен идиот! Профи, диария…

Хакел знаеше, че един ден Козела ще се появи в Тирана, но фактът, че с такова внимание записа всичко, свързано с казаците, беше равно на самопризнание. Полковникът от ЦРУ вече знаеше, че е Черна гора. Единственият му шанс беше, че го търси в столицата… Слаба утеха, но все пак някаква.

Константин Дарделев се обади в шестнайсет часа. Беше намерил Габи.

— Не иска да те види, брат — тихо, извинително каза младият македонец. — Обещах да предам думите й. Радва се, че си жив. Горда е, че си тръгнал да я търсиш. Само че си закъснял. Моли те да се срещнеш с Боян. Ти си знаел защо.

Козела му благодари и изключи. Стоя вкаменен час, два… не следеше времето. Барич го извади от ступора, в който беше изпаднал.

— Спиш ли? — попита той.

— Дремя. Обади се Коста. Време е да освободим Наумов.

Козела изключи телефона, напи се като скот, спа дванайсет часа. Взе душ, слезе в бара, отново се нацепи и отново се хвърли в тежък, нервен сън. Събуди се грохнал от умора. Дотътри се до бара, поръча кафе и седна да събере разпилените си мисли. Наумов беше тръгнал за Албания, Барич за Белград. Беше сам.

Не беше страшно, че беше загубил Габриела. Беше загубил смисъла на живота. До като имаше цел — страшна, кървава, но цел — Като че ли по-лесно посрещаше разсъмването. Беше посял с мърша пътя от лудницата до Котор, без за секунда да изпита жал, бунт на заспалата си съвест, съмнения в смисъла на акциите. Убиваше убийци и това му изглеждаше толкова нормално, колкото и тяхното право да стрелят в него. Преследваха го всички, които имаха куража да носят оръжие. Имаше опасни врагове по цял свят и Козела за миг не ги подценяваше. Тайна между двама души не беше тайна, а много, твърде много хора знаеха с какво се занимава, къде пребивава, каква е крайната му цел. За посветения беше достатъчно да следи пресата, за да е наясно къде е в момента и къде ще се появи утре.

Ето че днес плановете рухнаха, а ловците се увеличаваха непрекъснато. По петите му бяха две от най-страшните мафии в света — казаци и косовари. Рухването беше тотално. Американците дебнеха Зеления принц в пещерите на Тора Бора и не той, те щяха да спечелят наградата за главата му. С Косоварите не можеше да се справи държавната машина на Македония, та той ли? Те бяха стотици хиляди, въоръжени по маниера на Делта форс и религиозно мотивирани да презират смъртта. Не си представяше по-недостъпна мишена от фанатика. Такъв войн презира смъртта, нещо повече, за него тя е врата от кошмарния свят на земята към съвършенството на райските селения. Казаците, уж православни християни, бяха скроени по същия начин. Врагове колкото искаш, да им ебеш майката. Козела включи телефона, обръсна се и излезе. Шляеше се без цел. Таксито го стовари в древния център на градчето. Два часа гледа сгради, без да помни нито детайли, нито маршрута, който следваше случайно и сляпо. Озова се на пристанището. Можеше ли да напусне Черна гора по море? Защо не? В Италия би бил напълно анонимен американец, а оттам бягството му от Европа да се улесни стократно. Нито имаше работа на стария континент, нито можеше да открие онова безопасно кътче, в което да посрещне чукащата на вратата му старост.

Влезе в някакво заведение, пристанището беше пълно с всякакви кръчми. Избра най-малко претенциозен пъб, но попадна в топло и красиво барче. Взе водка, бутилка минерална вода, избра маса, на която можеше да бъде едновременно с гръб към стената и лице към витрината, седна, запали цигара. Дългото шляене по улиците беше подобрило кръвообращението, главата беше престанала да го боли, нервите като че ли се отпуснаха… поне привидно. Иззвъня телефонът.

Беше Константин Дарделев.

— Хай, партнер.

— Здравей, Козел. Къде си?

— А ти?

— София — македонецът направи пауза, преди да продължи: — Отвори ми се работа… Ще се забавя няколко дни. Трябвали ти колата?

— Каква работа?

Мълча достатъчно дълго, за да прозвучи сконфузено.

— Не е за телефон. Трябва ли ти колата?

— Купих друга. За колата ли се обаждаш?

— Не само… Габи пита ще минеш ли през Тирана?

— Габи? — за Константин Дарделев е твърде фамилиарно, а за Перо Пора?

— Ти я наричаш Габи.

— Тя е моя жена.

— Не ме поставяй до стената, Козел. Бивша жена. Всичко се случва на тоя шибан свят… И все пак, какво да й кажа?

— Ако се интересува, да пита лично. Не си служа с посредници, Пор.

— Казвам се Дарделев, Козел.

— Кръщелното ми име не е Козел, Пор. Както знаеш, не обръщам внимание на дреболии. Отново мълчание.

— И все пак… Трябва да й дам някакъв отговор.

Козела се изсмя в слушалката.

— Ебавайте си майката, дечица. Крайслерът е подарък от мен. Бог да ви пази! — прекъсна разговора и изключи апарата.

Мъглата се вдигаше. Имаше чувството, че гледа стар филм, седнал на първия ред в празен салон. Македонецът беше паднал в капана на екстра изкушението Габриела. И на него му се беше случвало. Не го ли превзе с щурм любовницата и на двамата му разстреляни сина? Разбираше Перо Пора и по своему го съжаляваше. Беше харесал този млад, красив и куражлия мъж. На него, стария разбойник, се понрави, та на Габи ли би бил безразличен?

Козела поръча втора водка. Беше останал сам. Без жена си, без минало, без партньори, без кола дори. Виж, врагове колкото искаш.

Какъв го дървя в тая шибана Черна гора? Трябва ли да купя кола? По море ли да издухам? Пак въпроси без отговори, мамичката им. Сега пия, ще мисля утре!

Пиеше, но мислеше въпреки волята си. Продължи да пие, до като престана да има с какво да мисли.

Събуди се. Главата му се цепеше по шевовете. Стоя дълго под душа. Не помнеше как се е добрал до мотел „Нар“, до стаята си, до леглото. Събуди се гол — значи дори се беше съблякъл. Пистолетът беше под възглавницата, Калъфът на снайпера — закрепен с тиксо под парното, пари и документи — на мястото си.

Еба ти загадката!

Козела се облече, прибра багажа, но в бара слезе с голи ръце. Единствено пистолетът висеше под лявата му мишница. Беше рано, ресторантът щеше да отвори след два часа. Гонеше го вълчи глад. Пи два аспирина, сок от ананас и едва тогава се зае с кафето. Припомни си част от нощта. Беше се прибрал с такси, беше изпил коя ли поредна водка… Беше говорил по телефона. Помнеше, че след разговора с Дарделев го изключи, но кога го е включил отново и защо?

— Ебал съм му майката! — на глас, като лудите, каза той. — Ще мисля утре — огледа се, никой нямаше в полумрачния бар, никой не беше го чул.

Утре? И днес ли ще се напиеш като скот, Козел? Та ти и без това си скот, приятел!

Заваля сняг. Щеше да натрупа… Отсреща, на другия бряг на реката, горе, на отрязания като с нож връх, резиденцията на Джуканович беше започнала да побелява. Стана му студено и отново се върна в бара. Сега наистина беше сам с барманката, която решаваше кръстословица и не му обръщаше внимание. Изкуши се да пие една водка, все пак нали клин-клин избива, но се въздържа, взе второ кафе и до като се връщаше към масата, телефона го стресна. Мигновеното му трепване го вбеси и той кресна на Хакел.

— Какво искаш, ченге?

— Спокойно, Козел. Бъркаш адреса. Нито аз, нито Алкалай сме в траур за оня бисексуален убиец от Краснодар.

— Кой тогава, Хакел? Да не си въобразяваш, че телефонът е в указателя?

— Не знам… Белград?

— Абсурд!

— Не бързай. Капитан Младич е убит.

— Как?

— Заклан… кавказки почерк.

— Чеченци?

— Краснодар е в подножието на Кавказ.

— Младич е утбаш, Хакел. По-вероятно албанска кама го е настигнала.

Не е невъзможно, но не е лесно — помисли Козела. — Сръбските полицаи не са за подценяване.

— Къде?

— В Белград, хотел „Интерконтинентал“. Пред бутика на Цеца Величкович.

— Той беше първо сърбин, после полицай, Хакел. Патриот, повече шовинист. Всички сърби бяха фенове на Аркан.

— Бутикът затворен. Величкович отсъства, никой нищо не е видял.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисли. След един час ще се срещна с Алкалай в „Шератон“. Ще се обадим заедно.

— Ти си в София?

— А къде, по дяволите, трябва да бъда? Козела почувства ускорението на пулса си.

— Ще чакам, Хакел. Евентуално ще поискам… помощ… от теб.

— Под огън ли си?

— Не… не още. Ще чакам да се обадиш.

Козела излезе от мотела, взе рейса и слезе в града. Два часа по късно беше отново в „Нар“, но в ресторанта, седнал така, че да вижда току що купеното черно „БМВ 7М“.

Аз съм влюбен в тази марка, да се еба в традиционалиста. Ако някой ме дебне, ще ме открие по бавареца.

Привърши обяда и отново се върна в бара. Хакел не се обаждаше трети час… Не бързаше вече. Колата му създаваше чувство за маневреност и бързина, а какво друго би му трябвало при бягство. Никой не го гонеше, а това значеше, че може да изпие първата си водка. Каквото й да предприемеше, щеше да бъде утре…

Утре! Стига си отлагал за „утре“ страхлив, ленив идиот!

И на следващия ден Хакел не се обади. Козела пиеше кафе в бара и гледаше по телевизията траурния концерт в памет на Джордж Харисън, когато телефонът иззвъня. Хакел?

На екрана се изписа Дарделев. Но беше Габриела.

— Иване! — плачеше, всъщност ревеше. — Не затваряй! Моля те, Иване, моля те, моля те, моля те…

— Слушам, Габи. Глътни си сълзите! Случило ли се е нещо?

— Не, не още… — продължаваше да скимти, давеше се, имаше нещо неистово в гласа й. — Боян… Ако остане жив, аз съм мъртва. Отрязах му ташаците… С кухненски нож. Убий го, моля те, на колене те моля!

Поиска му се да каже: „Прати Перо Пора на лов!“. Щеше да бъде подло отмъщение. Не отговаряше нито на възрастта му, нито на дългия му, объркан и кървав път.

— Успокой се, Габи.

— Моля те…

— Габи!

— Ще ме заболи като…

— Млък! — изкрещя Козела. — Забрави за Боян Мирчев! Не ме търси! Никога!

Изключи телефона и изтръпна. Това, което беше казал, можеше да има само един единствен смисъл: „Аз ще се погрижа за Боян, любов моя!“.