Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (8)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

На лов за Зеления принц (c) Христо Калчев, 2002

(c) Камелия Вълова, редактор, 2001

(c) „Квазар“, предпечатна подготовка, 2002

(c) ИК „Световит“, 2002

18ВМ 954-9761-18-5

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Един от законите на Мърфи гласи: „Усмихвай се, утре ще е по-зле“.

Алкалай не обърна внимание на тези думи.

— Искам подробности, Джон — заповяда сухо московският Сабри. — Имай предвид, че каквото и да кажеш, ще го научат казаците.

— Не ме плаши, Морис! Свикнал съм. Това са подробностите — намерих го заклан. Нямам никаква представа чие дело е. Най-вероятно отмъщение за бурята в Арачиново.

— Чеченците?

— Беше емоционална реакция — Козела се засрами от собствените си думи. — Стрелях по първата вероятна цел. Не подценявай Мърфи, Алкалай.

— Не го подценявам. Ни най-малко, генерале. казваш, че си се отървал от Македония, но не забравяй, че същият този Мърфи твърди: „Когато нещата се подобряват, все нещо ще се влоши!“. Най-лошият вариант за теб е бъдещата ти среща с казаците.

Козела се изсмя гърлено.

— Продължаваш да ме заплашваш, Сабри. Не си губи времето. Аз съм гърмян заек. къде според теб ще ме срещнат посраните ви разбойници?

 

 

Прищина представляваше външният облик на една война. Църкви срещу джамии, стремеж за доминиране, претенции за надмощие, изразени в надутост, помпозност, просташки архитектурен замах, който превръщаше измислената столица на автономно Косово във витрина на тоталния сблъсък на християнство и ислям.

Три четвърти от града беше осеян с еднофамилни палати, собственост на шиптърските наркобарони, охранявани от въоръжени гардове, с триметрови масивни зидове с камери по сградите и върху грамадните железни порти. Останалата част представляваше тесни улици с къщурки, строени в началото на двайсети век, панелни гета или копторите и бидон-вилите на циганите. Единствено централният площад, застроен по времето на Тито, миришеше на сталинския сивироромантичен стил — бивш партиен дом, градски съвет, поща, радиотелевизионна сграда, хотел и универсален магазин. След рухването на Югославия в добавка бяха нахвърлени временни постройки, превърнати в кафенета, барове, бутици, битпазар и сергии за Книги, вестници, Кинкалерия и стоки от шир потреба до оръжия. Край града бяха издигнати временни казарми и патрулни вишки, в центъра — кабини за умиротворителите на KFOR, носещи отличителни знаци на почти всички армии на НАТО. Кого пазеха тези елитни командоси? Подложените на геноцид сърби, откровено избиваните роми или търсените от Интерпол наркотрафиканти Хашим Тачи, Сюлейман Селим, Имер Имери, които командваха Косово като ислямски халифи?

Козела скиташе из града по-скоро да потисне нервите си, отколкото от туристическо любопитство. Македония воюваше срещу албанските си гости, но никой не го признаваше. След скопското унищожително земетресение от 19в3 година Йосиф Броз Тито беше повикал работна сила от Албания. Сринатият град трябваше да се разчисти и възстанови. Тогава Югославия беше обетованата земя на Балканите. Свободите и стандартите й бяха несравними със социалистическите държави от Берлинската стена на изток до Корея. Хървати, сърби, словенци не биха се наели за нищожни заплати да извършат чудовищната работа по възкресението на Скопие. Тогава комунистът Тито поиска от президента-комунист на Албания работна сила. Шиптърите дойдоха със семействата си, размножаваха се като зайци и не мислеха да се връщат в азиатския прокитайски режим на Енвер Ходжа. Трийсет и пет години по късно, нароили поколения, превърнали Косово и северна Македония в албански анклави, проявяваха териториални претенции с оръжие в ръка. Утре, откъснали жива плът от съседите си, щяха да осъществяват грандоманската си мечта за велика Албания… И това под носа на големците от северна Америка и НАТО. Потърпевшите се оплакваха от волята божия и лош късмет.

Какво, по дяволите, е лош късмет? — мислеше Козела, тръгвайки по обратния път към хотела. — Ракът на дебелото черво да се изроди в диария!

Козела погледна часовника си. Всеки момент трябваше да дойде Хакел, но в ресторанта влезе Хашим Тачи — Змията с жена си и трийсетина души охрана. Бяха елегантни, весели, шумни. По нищо не им личеше, че водят война, още по-малко, че над главите им тегне смъртна заплаха. Албанските наркобарони, маскирани като АОК, се изживяваха като съюзници на Съединените щати. Това беше върхът на цинизма и политическото късогледство, но на Козела му отърваше. Беше Американски командир, или полковник, да му ебеш майката, а на това отгоре чакаше друг полковник — от прехваленото ЦРУ.

Тачи и компания заеха дългата, специално заредена маса. Охраната заварди изходите, а в момента, когато тръгнаха към него, Хакел се появи на вратата. Шумът заглъхна. Офицерът от ЦРУ показа документи, мина през пазвантите и се запъти към Козела.

— Хай, Джон — приветливо усмихнат, каза той. Поздравът успокои гардовете.

— Хай — Козела му подаде ръка, изчака го да седне. — Господинът от Рамбуйе е тук.

— Кой?

— Един тарикат — Козела употреби „зтаП диу“. — Интерпол го търси от години за контрабанда на дрога, но „цереу“ го охраняваше като държавен глава в един от парижките дворци.

— Хашим…

Козела го прекъсна.

— Не продължавай… Пие шампанско на банкетната маса.

— Не грешиш ли, Джон? Мюсюлманите не пият.

— Не и той.

— Охраната чия е?

— На римския папа.

— Така си мислех — кимна Хакел. — Поръча ли вечеря?

— Чаках те.

— Тогава да минем в бара.

Козела остави два долара за водката и последва Хакел. Седнаха. Разказа му пълни подробности за похода си в Македония. Не спести нищо — нямаше какво да крие, а и истината, както беше казал някой, беше най-добрата политика.

— Ще говоря с Морис…

— Няма смисъл. Ако го гризат подозрения, най-много да ги прехвърли на твоя сметка. Не забравяй, че е евреин, германецо.

Хакел се усмихна криво.

— Ще видим… — млъкна. — Имаме посещение, Джон. Козела погледна през рамо. Следван от двама гарда, Хашим Тачи вървеше към техния ъгъл на бара.

— Знаете ли кой съм, джентълмени? — попита Косоварът.

— Водачът на АОК, Хашим Тачи — каза Хакел.

— Змията — допълни Козела.

Тачи се усмихна широко с всичките си бели, здрави зъби и седна до тях.

— Позволете да ви почерпя — все в по-добро настроение каза шефът на АОК. — Надявам се, че такова предложение не ви унижава.

— Ни най-малко — и Хакел се усмихна. — По-скоро ме изненадва. Религията ви нали не позволява алкохола?

— Не съм фанатик — Тачи поръча водка за Козела и уиски за Хакел и себе си. — Наздраве! — отпи. — По работа ли сте в Прищина, джентълмени?

— Това разпит ли е? — обади се Козела. — По-скоро любопитство. В Косово рядко идват Американци. Дори и умиротворителният контингент е европейски.

Хакел пое инициативата да поддържа разговора.

— Необходима ли ви е охрана, господин Тачи?

— Сръбските пара групи ме осъдиха на смърт. Трета година спя с револвер под възглавницата. Изборите са факт. Ругова поиска независимост за албанско Косово.

— Вие бяхте кандидат-президент — подхвърли Козела.

Тачи кимна.

— Загубих… Временно. Ругова иска Косово да получи статут на държава, аз — присъединяване към Албания. Тя е нашият „мадърленд“. И в двата случая сърбите нямат работа тук.

— Те не мислят така — каза Козела.

— Никой не ги пита, полковник — Тачи рязко смени настроението си. — „Тигрите“ имат ултиматум да минат границата в срок от сто часа. След това лично аз ще изгоня… Живите. Тогава ще разпусна охраната.

Пиха мълчаливо. Тачи видимо харесваше Хакел, но Козела го държеше нащрек. Беше по-добре да поддържа настроението на албанеца. Всеки опит да му стане симпатичен, щеше да го направи подозрителен.

— Македония? — отново подхвърли Козела.

— Няма такава държава, полковник… Не греша, нали?

— Не — Козела го изгледа в очите твърдо, остро, но без каквото и да било лично отношение. — Полковник Джон Милетич, „Делта форс“. Няма такава държава? ООН не мисли така.

— Сърбин?

— Не — Козела се усмихна за първи път. — Българин, роден в Америка.

Напрежението на Тачи падна мигновено.

— Радвам се да го чуя, господин полковник! Ние обожаваме България, приятелю. Македония, казвате… Няма такова животно. Албания граничи с Гърция при Епир, с България — от Охридското езеро до Куманово и на север с Черна гора. Ние нямаме граница със Сърбия. Това, което наричате „Западни покрайнини“, е ваша земя. Достатъчно е да я поискате на всяка цена.

Козела се разсмя искрено и увлече и събеседниците си.

— Няма да споря, господин Тачи. Ако бяхте дочакали разширяването на Европейския съюз, щяхте да спестите пролятата кръв. Мисля, че това е истинската причина моите сънародници да се въздържат от политически претенции.

— И грешат! — Тачи отново стана сериозен. — От огромно значение е с какви граници ще влезе в съюза една държава. И още нещо, полковник, не е най-важното, но не е и за подценяване. Босна и Албания ще бъдат единствените ислямски държави в Европа.

Козела кимна разбиращо.

— Америка не се интересува от вярата, расата и убежденията на гражданите си. Цивилизованият свят цени и уважава различията… Поне до атентата в Ню Йорк и Вашингтон. И въпреки тази чудовищна безсмислица, никой не преследва последователите на Пророка.

— Велика лъжа, полковник.

Един от охраната влезе в бара, приближи Змията и пошепна нещо в ухото му. Лицето му се опъна, очите светнаха веднага. След като преглътна новината, каза:

— Убийство, господа. „Тигрите“ са ликвидирали трима муджехидини, наши гости… Трябва да тръгвам. Ако останете в Косово, бъдете мои гости.

— До края на седмицата ще бъдем в хотела, господин Тачи — каза Хакел.

Косоварът стана пъргаво.

— Ще се радвам да ви видя, джентълмени. Каня ви на вечеря. Моите хора ще ви доведат в дома ми утре в осем часа. Приемате ли?

— За нас ще бъде чест — каза Хакел. Вождът на армията за освобождение на Косово напусна заведението.

Когато останаха сами, Козела извади мобилния си телефон. Барич и „тигрите“ бяха ликвидирали алжирския лекар Ус ал Хаким и двамата чеченци муджехидини, които прескочиха трапа, когато му се беше наложило да мине границата, оставяйки убийството на Севгун наполовина отмъстено.