Никола Бьогле
Пациент 488 (8)

8

В кафенето на болницата се носеше миризма на топло кафе. В късния час тишината се нарушаваше единствено от някакво видео в телефона на седнала зад бара сервитьорка, която гледаше неотлъчно екрана с очи, хлътнали в дълбоки сенки. В дъното на залата седеше самотен клиент — пациент по халат, стиснал с двете си ръце чаша чай. Бе обърнал главата си към прозореца и гледаше разтопяващите се в стъклото снежинки.

Сара седна на една пейка и извади бележника от вътрешния джоб на якето си. Поръча си чаша кафе и почисти останалите върху масата трохи хляб. Бе решила да си даде няколко минути отдих, за да състави план на разследването. В главата й се въртеше само един въпрос: какво е могло да ужаси толкова много нещастника, че да поиска да се самоубие? Уплашил ли го бе някой?

Нарочно? Случайно?

Към тези хипотези се прибавяше и странният, но и повтарящ се през годините вик на Пациент 488. Сякаш той дълго време е изразявал с вой ужаса си. Двамата дежурни болногледачи и Янгер бяха говорили с вълнение на тази тема, спомняйки си, че през последните дни обичайните му викове станали по-силни — сякаш страхът все повече и повече завладявал пациента, докато стигне до непоносимата пределна точка предишната нощ. Дали медикаментът LS34 бе виновен за ужаса му? Подобно нещо бе възможно, но какво бе обяснението? Янгер бе казал, че „потапяли“ насила пациентите в „черен сън“ и че отговорите на всички въпроси се съдържали в графитите на 488. Бе й казал, че той единствен си спомнял нещо. Да, но какво?

Сара погълна кафето си и приготви химикалката си. Бележникът й бе почернял от думи, стрелки, въпросителни. Само че това усърдие не водеше до нищо. Затова тя реши да започне от нулата. За момента знаеше само, че този човек, страдащ от амнезия, в момента около седемдесетгодишен, е бил въдворен в психиатрична клиника „Гаустад“ преди тридесет и шест години.

Човекът бе починал през нощта вследствие на преживян ужас. Директорът наредил да преместят тялото, за да не види полицията истинската стая, която е обитавал. А стените й бяха обсипани с графити, чието значение бе неизвестно. Както бе неизвестен и произходът на белега 488, издълбан върху челото на нещастника. Пълна мистерия бяха и експериментите, провеждани с него и с Янгер в подземието.

А после директорът, малко преди да го задържат, бе подпалил болницата посредством механизъм, който бе предизвикал пожар. Очевидно отдавна подготвен. Какво толкова компрометиращо имаше в клиниката, че искаше да я разруши, само и само да запази тайната?

За миг Сара се вгледа в снежинките, мислейки си за дълбоката скръб и отчаянието на нещастния пациент. За мъчителното и дълго страдание, което е изпитвал, за да свърши така. Каква бе неговата история, какъв бе животът му? Имаше ли семейство, деца? Как не бе забелязала, че Ерик й изневерява?

Сара пребледня. Последният въпрос бе изникнал неочаквано, а и неуместно в съзнанието й. Пое дълбоко въздух и се опита да подеме отново нишката на разследването.

Реши да провери две следи: да разпита директора, ако оживее, и да разбере кой снабдява клиниката с лекарството LS34. Дали не се отнасяше за запаси от едно време — нещо, което не водеше доникъде. Или пък някоя лаборатория все още произвеждаше и продаваше тази субстанция?

Сара си даваше сметка, че след пожара шансовете да открие някакви доказателства бяха нищожни. Не, единствената й сериозна следа бе Ханс Грунд. Бе го спасила с тази цел и нямаше да допусне да я загуби.

Затвори бележника си, погълна остатъка от кафето си и се свърза с Нилсен. Той й каза, че стаята на Ханс Грунд е номер 523.

Сара взе асансьора до петия етаж и тръгна по дълъг коридор, където бяха събрани много от жертвите на пожара. Чуваха се пъшкания, оплаквания и стенания от стаите, чиито врати бяха отворени, за да се улесни влизането и излизането на постоянния поток медицински лица. По силата на професионалния рефлекс Сара хвърляше по един поглед във всяка стая, когато разпозна един силует.

Пациентката, която бе спасила от пламъците. Тя седеше в едно кресло, предназначено за посетители, и нещо в нея се бе променило. В очите й блестеше искрица душа. Видя Сара и по устните й се изписа развълнувана усмивка. Сара едва забележимо й махна с ръка и продължи пътя си. Неочаквано краткотрайно чувство на радост се разля по тялото й.

Видя отдалеч офицер Нилсен. Чертите на лицето му бяха изопнати и главата му бе превързана, но не бе напуснал поста си, откакто Сара му бе наредила да охранява директора. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба, краката му разкрачени във формата на буквата V. Бе препречил цялото пространство за минаване.

— Събуди ли се? — попита Сара.

— Не, госпожо инспектор. Поддържат го в изкуствена кома.

— Каква е прогнозата им?

— Видът им говори, че нещата не са добре…

Сара изруга мислено, но по лицето й не пролича никакво вълнение. Направи знак на Нилсен, че иска да влезе вътре.

— Стаята е стерилна, госпожо инспектор. Трябва да се екипирате — каза й Нилсен и й посочи зелените калцуни върху една количка до вратата. — А щом влезете вътре, ще ви трябват и престилка, шапка и ръкавици.

Сара надяна калцуните върху ботите си и влезе в преддверието. Там облече стерилни дрехи и се намъкна в стаята. Седналият върху перваза на прозореца Дорн скочи на крака. До него имаше пет празни пластмасови чаши от кафе. Психиката и мускулите му се напрегнаха от присъствието на шефката му.

Леглото на великия подпалвач бе обградено с прозрачна материя, която падаше до земята. Сара се приближи. Ханс Грунд лежеше по корем, а гърбът, ръцете и черепът му бяха покрити с бели превръзки. До него бе апаратът за командно дишане. Три торбички с разтвор, висящи на стойки, изливаха съдържанието си във вените му. Кардиологичният монитор показваше тахикардия — 112 удара в минута.

— Ами това какво е? — попита Сара, посочвайки една непрозрачна оранжева торбичка върху перваза на прозореца до празните чаши от кафе.

— Ами разни неща, или по-скоро онова, което е останало от тях… каквото са намерили у него. Не съм ги гледал.

Сара отвори торбичката и нареди съдържанието й върху перваза на прозореца, докато Дорн бързаше да изхвърли мръсните чашки от кафе. Появи се баджът на Грунд с емблемата на болницата, връзка ключове, блистер ксанакс, от който бяха изпити две трети от таблетките, и накрая снимка, на която директорът бе прегърнал с едната си ръка жена, сложила глава на рамото му, а с другата — усмихнати момиче и момче на около двайсетина години, очевидно негови деца.

— Още един психопат, който е изглеждал съвсем нормален — промърмори Сара.

Обърна снимката, но на гърба нямаше никакъв надпис. Огледа блистера със силното успокоително и се запита дали таблетките са били предназначени за пациенти, или за самия директор. Във връзката ключове нямаше нищо особено, баджът бе най-обикновен — същите бе видяла у всеки от персонала на болницата. Обезсърчена, Сара нареди вещите на директора в торбичката, после свали стерилните ръкавици и ги хвърли в кошчето. Застана до леглото на Грунд и клекна на височината на лицето му.

Професорът бе интубиран, с почервенели клепачи и подпухнало лице. Изглеждаше така, сякаш нямаше да се събуди никога.

Сара накара Дорн да потърси лекуващия лекар. Офицерът изпълни молбата й и се върна след десет минути, като направи знак на Сара да излезе от стаята.

Отвън стоеше около четиридесетгодишна жена с къси коси, суров поглед и забързан вид.

— Поискали сте да ме видите…

— Аз съм инспектор Геринген…

— Знам коя сте.

Сара подмина забележката, в която се долавяше известна неприязън, и насочи погледа си към баджа на лекарката.

— Хубаво, можете ли да ми кажете каква е степента на изгарянето на този човек… доктор Хауг?

— Кожата е некрозирала. Изгарянето стига до деветдесет процента в откритите части. Върху дясната ръка изгарянето е още по-опасно, защото може да предизвика исхемия и оттам некроза на бицепса.

— Шансовете му да оживее?

Лекарката въздъхна:

— Бих казала… трийсет процента, но това е само статистика…

Сара затвори за миг очи, подобно на боксьор, който понася тежък удар. Свали найлоновата шапчица, която покриваше косите й.

— Вижте, сигурно знаете, че той е отговорен за пожара, който превърна болницата в пепел. Не е само заподозрян, а и виновен, защото подпали болницата пред очите ми. С други думи, виновен е за смъртта на десетки хора, а ние все още не сме разбрали защо постъпи по този начин.

— И?

— Необходимо е да го разпитам, следователно се налага да го събудите…

Лекарката бе смаяна.

— Предполагам, че се шегувате.

— Ще го разпитам за десет минути и после отново можете да го приспите.

— Това изцяло противоречи на нашите принципи, госпожо инспектор. Моят пациент е вкаран в изкуствена кома, за да спестим нищожните сили, които му остават, за да оцелее след тежките изгаряния и рани. Ако го събудим, той не само ще се мъчи, но е възможно сърцето му да не издържи. Ако за вас този човек е престъпник, за мен той е пациент. Край на разговора.

Лекарката погледна Сара в очите, за да подчертае авторитета си, и се приготви да й обърне гръб.

— Да, разбирам — съгласи се Сара, която бе предвидила този отговор. — Само че представете си, че този престъпник, или да приемем — този пациент, умре, без да е обяснил постъпката си — нещо напълно възможно според вашите прогнози… Какви ще бъдат последствията за десетките семейства на жертвите? Какъв ще бъде животът на съпругите, на съпрузите, на децата, които ще трябва да живеят, без да разберат защо техният съпруг или баща, тяхната съпруга или майка са изгорели живи?

— Съжалявам, госпожо инспектор, но медицината не работи по този начин.

— Знаете ли, преди време ваш колега ми каза, че в медицината всъщност всичко е въпрос на статистика и доброжелателство…

— Не е погрешно…

— Тогава каква е според вас вероятността да сторите повече зло, отколкото добро, като не събудите този човек? И каква ще е болката на майката, поверила депресирания си син преди седмица на тази болница, когато директорът с усмивка я е уверил, че всичко ще бъде наред, че няма защо да се безпокои… Как смятате? Има ли дори и нищожен шанс да се възстанови психически, ако не й се обясни защо се е случило така?

Лекарката отвърна за миг поглед, но продължи да се съпротивлява.

— Вижте, не мога да подкрепя подобни методи…

Сара вдигна нагоре кичура коса, който скриваше обгорената част от лицето й.

— Стоях срещу него, когато предизвика пожара. Усмихваше се — излъга тя, — наслаждаваше се предварително на ужаса, на който щеше да подложи стотици пациенти, затворени в изолаторите си. Трябваше да бягам, но се върнах да го търся насред пламъците, защото дължах истината на онези, които щяха да умрат по негова вина. Не е възможно да съм жертвала живота си напразно. Помогнете ми. Помогнете ми да смекча болките на всички онези, които очакват и се надяват да получат отговор.

Офицер Дорн стоеше с отворена уста и със затаен дъх следеше разговора между двете жени.

— Ако го събудя, ще го обрека на страдания, госпожо инспектор.

— Изгарянията от трета степен са безболезнени заради разрушените нервни окончания, нали?

Лекарката не можа да скрие изненадата си.

— Да, така е… но както ви казах, рецепторите в дълбочина, на нивото на мускулите, не са разрушени… Следователно исхемичните мускулни болки са доста интензивни…

— Увеличете временно дозата морфин… Обещавам ви да съм бърза…

— Не знам… това е…

— Всеки изминал час повишава риска да изтървем Ханс Грунд, без да е отговорил каква е причината за престъплението му. Трябва да го направим сега.

Лекарката затвори на свой ред очи. Сякаш не искаше да гледа, докато прави това, което я караха.

— Слушайте, процедурата е рискова и ще отнеме време. Не можем да го събудим ей така, за пет минути… Трябва да повишим температурата на тялото му и постепенно да спрем седативите…

— Колко време ви е необходимо?

— Зависи… Между двадесет и четири и четиридесет и осем часа.

— Дорн, сменяйте се с някого и ме уведомете, когато е в състояние да говори.

Лекарката повика Сара с ръка.

— Инспектор Геринген, когато той се събуди, ако се събуди, ще ви оставя да говорите с него само десет минути. Ясно ли е?

Сара пое дълбоко въздух и кимна утвърдително. После излезе от болницата.

Бе почти два часът сутринта.

 

 

Прекара нощта в същата хотелска стая в покрайнините на Осло. Далеч от хорските погледи. Плака. Много и без задръжки.

На разсъмване мъката не бе изчезнала, както и страхът от бъдещето, но пък през най-тъмните часове на нощта Сара бе взела решение. Колкото и плашещо да бе разследването, щеше да потъне в него с енергията на отчаянието. Това бе единственият й шанс да не рухне. Надяваше се, че тялото и духът й ще й осигурят необходимите сили.

Прекара деня в кабинета си, като класираше натрупаните следи и четеше до припадък докладите на криминалната лаборатория за онова, което бяха открили при разчистването на болницата след пожара. Това й помогна да се върне към действителността и да организира работата си. Само че нищо не й помагаше да разбере защо Ханс Грунд бе подпалил болницата и още по-малко кой бе Пациент 488. Обади се на Дорн и Нилсен, но Грунд все още не се бе събудил.

В края на деня, съвсем объркана, тя излезе, купи си дрехи за преобличане, взе си плато суши, което буквално погълна, седнала по турски на леглото в хотелската си стая. Не отговори на обажданията на сестра си. Успокои я, като й изпрати съобщение с обещанието, че ще намине когато може.

А що се отнася до апартамента и преместването, щеше да урежда това по-късно… Към 22 часа си напълни ваната и се отпусна в горещата вода. Чувстваше се потисната и по тази причина остана във водата само няколко минути. Малко преди полунощ заспа. Тъкмо се бореше в съня си — от онези сънища, в които човек повтаря до безкрайност една и съща грешка, когато телефонът й иззвъня. Тя го вдигна и веднага щом позна гласа на Дорн, седна в леглото.

— Той се събуди…

Бе три часът и четиридесет и две минути сутринта.

 

 

Двадесет минути по-късно Сара вървеше по коридорите на Университетската болница с отмерена крачка. Бе напълно будна.

Офицер Дорн я посрещна и й подаде стерилни дрехи. Тя ги облече и влезе в стаята. Лекарката я чакаше.

— Десет минути и нито секунда повече.

— Под въздействието на морфина ли е?

— Да.

„Толкова по-добре — помисли си Сара. — Морфинът ще ускори реакциите му, ще премахне задръжките му и ще го предразположи да се довери, а оттам — и да каже истината.“

Докато лекарката излизаше от стаята, Ханс Грунд започна да стене. Сара клекна. Клепачите на директора потрепериха, отвориха се бавно и най-сетне вниманието му се съсредоточи върху Сара.

— Професор Грунд, аз съм инспектор Геринген. Помните ли ме?

Директорът отвори и затвори очи, за да потвърди.

— Къде съм? — попита с въздишка той.

— В Университетската болница на Осло, лекуват ви. Имате сериозни изгаряния, които получихте, като предизвикахте пожар, който опустоши вашата сграда и предизвика смъртта на шестнадесет души. Броят на ранените още не е уточнен.

Противно на онова, което очакваше Сара — да види израз на задоволство, Грунд сведе поглед.

— Но аз не трябваше да оживея…

— Аз ви измъкнах от горящата пещ.

— Защо?

— За да разбера, господин Грунд, защо извършихте такова отвратително престъпление, докато ние разследвахме смъртта на един от пациентите ви.

Професорът искаше да извърне глава, но болката разкриви чертите на лицето му.

— Не исках да се стига дотук — успя да изрече накрая Грунд, като си пое въздух в средата на изречението… — Та аз обичах пациентите си! Боже мой, не исках да преживявам вината си. Трябваше да ме оставите там…

Стоящият в един ъгъл на стаята Дорн също като Сара бе изненадан от неочакваните думи на Грунд.

— Говорите, сякаш сте били… жертва.

— Направих го, за да спася жена си и децата си, госпожо инспектор. Те не ми оставиха избор.

Сара дръпна стола, който бе зад нея, и напълно объркана, седна.

— Кои са тези „те“?

Грунд сгърчи лице от болка, а мониторът показа ускоряване на пулса му. Сара се притесни да не би това да предизвика сигнал за тревога и лекарката да връхлети като торнадо в стаята, и да сложи край на разпита. Тя стана и под сдържания поглед на Дорн увеличи дозата на морфина. Постепенно сърдечният ритъм на Грунд се успокои и сърцето му започна да бие почти нормално. След тридесетина секунди професорът отвори отново очи. Погледът му бе втренчен в някаква точка и се рееше далеч в спомените му.

— Кой ви принуди да действате така, професоре?

— Пациент 488 не пристигна в „Гаустад“ при условията, които ви описах…

Сара се наведе напред, за да не пропусне нещо.

— Когато заех мястото на Олин Вингерен, бившия директор, той поиска от мен да пазя в тайна произхода и самоличността на този пациент. В противен случай семейството ми щяло да страда, както било страдало неговото…

— Почакайте, искате да кажете, че някой е изнудвал стария директор заради този пациент и че заплахата по-късно се е прехвърлила върху вас?

Грунд отново отвори и затвори клепачи.

— Професоре, трябва да знам… Кой ви заповядваше да пазите в тайна тази информация? И защо?

Воал замъгли изпълнения с немощ поглед на Ханс Грунд.

Той навлажни устните си и Сара му подаде чаша вода със сламка. Той пое една глътка и продължи.

— На следващия ден, след като поех поста, ми се обади човек, който познаваше целия ми живот, знаеше всичко за жена ми, за двете ми деца… — каза Грунд и изражението му показваше, че потъва в миналото.

— И какво поиска от вас този човек? — притисна го Сара.

— Да държа субект 488 в изолация… и да продължа с инжекциите на LS34… И аз сторих каквото се искаше от мен…

— А коя фирма ви снабдяваше с LS34?

Ханс Грунд въздъхна.

— Доставяха ни го всеки месец със специален куриер. Не знаехме кой го изпраща. А и не плащахме за доставката. Винаги е било така. Нищо не се промени от времето на Олин.

— Кой инжектираше LS34 на пациента?

— Човек от персонала в най-строго охраняваната част на клиниката.

— Сандвик и Лунде, нали?

Грунд мигна утвърдително с клепачи.

— Знаеха ли, че продуктът е забранен?

— Не мисля. Те просто трябваше да изпълняват заповедите ми.

Сара погледна часовника си. Оставаше само минута и половина и все още — нищо.

— В какво се състояха експериментите, извършвани върху този пациент?

— Имаше един апарат, към който го привързвахме с електроди… После настройвахме апарата, като следвахме инструкцията… И накрая му инжектирахме LS34. А след известно време върху един лист се разпечатваха знаци, символи…

— А тези символи приличаха ли на графитите върху стената в стаята на пациента?

Грунд като че ли всеки момент щеше да загуби съзнание. Силите му отслабваха.

— Не… не знам…

— Никога ли не сте анализирали рисунките, които покриваха стените на стаята му? Никога ли не сте си задали въпроса защо този човек е бил принуден да рисува?

Грунд поклати уморено глава.

— Олин Вингерен жив ли е? — попита Сара, като дебнеше с очи вратата на стаята.

— Да, така мисля…

— А защо ми казахте всичко това сега, когато заплахата все още виси над децата ви?

— Не знам. Имам чувството, че вече не рискуват нищо… А и трябваше да се освободя от този товар…

„И морфинът бе съюзник на необходимостта да облекчи чувството си за вина — помисли Сара. — Дяволски коктейл на истината.“

Изведнъж лекарката връхлетя като вихър в стаята и се спусна към леглото. Без да попита Сара дали е свършила с работата си, нагласи дозата на подаване на течността така, че да приспи пациента. Сара погледна Грунд за последен път.

— Ами когато предизвикахте огъня… — започна тя.

— Да, знаех, че ще предизвикам масова смърт… Направих го, защото положението ми се изплъзваше… Аз съм вярващ човек, госпожо инспектор… Вие видяхте това… И знам, че ще отида в ада. Но помислих за дъщеря ми и сина ми. Бих направил всичко, за да ги защитя. И щях да го направя отново, ако се наложеше. Децата ми… госпожо инспектор. Защитете ги…

Клепачите на директора потрепнаха и очите му се затвориха.

— Благодаря. Решението ви бе правилно. — Сара се обърна към лекарката, но тя не й отговори.

Цялото й внимание бе съсредоточено в това да преслуша сърцето на пациента.

Сара излезе от стаята.

— Поискайте да ви сменят, офицер Дорн, и вървете да си починете — каза тя.

Отправи същия съвет и към офицер Нилсен, който пазеше вратата. После се обади на Норберт Ганс, временния й помощник, за да му нареди да постави под охрана семейството на Грунд и да й намери възможно най-бързо адреса и телефона на Олин Вингерен.