Никола Бьогле
Пациент 488 (31)

31

Марк Дейвисбъри обичаше спокойствието на малката църквичка „Сейнт Пол“ в градчето. Всъщност в този малък дървен параклис се чувстваше най-близо до Създателя. Коленичил, с ръце върху банката за молитва, той се молеше, когато чу зад гърба си детски глас.

В църквата току-що бе влязло момиченце с кестенява коса, най-много на пет години, което баща му водеше за ръка. То се оглеждаше с широко отворени очи. Бащата коленичи и накара детето да направи същото. Момиченцето се подчини и се вгледа в статуята на разпънатия Христос над олтара.

— Татко, защо Исус е толкова тъжен и е прикован към кръст?

Бащата смръщи вежди, очевидно хванат натясно от въпроса на дъщеря си. Марк Дейвисбъри наостри уши. Бе любопитен какво ще отговори бащата.

— Ами… защото страда, за да изкупи греховете на хората.

— А ще умре ли?

— Ами… да.

— Тогава сигурно много го боли и се страхува?

— Не, защото знае, че ще възкръсне.

— Какво значи „ще възкръсне“?

— Значи, че ще се завърне жив, след като е умрял.

Малкото момиченце се замисли дълбоко, сякаш в момента думите на баща му си прокарваха път до мозъка му.

— А аз ще възкръсна ли, като умра?

— Разбира се, че ще възкръснеш, защото вярваш в Бога.

— А ако човек не вярва в Бога, умира наистина и не възкръсва, така ли?

— Ами… не, не възкръсва…

— И къде отива?

— Никъде. Престава да съществува. Само вярата осигурява вечен живот. А сега се моли и поискай прошка за всички глупости, които си направила…

— Ами ако не се моля? Какво ще стори Бог?

— Ще те накаже и няма да ти позволи вечен живот. Няма да бъдеш нищо след смъртта си. Ей така… Хоп! И изчезваш завинаги.

— Това не е хубаво. Плаши ме този Господ…

— Ами ти какво си мислиш, дъще? Че можеш да имаш всичко, без да дадеш нищо?

Момиченцето въздъхна и впери очи в земята, като подражаваше на разкаянието на вглъбения в молитвата си баща.

Дейвисбъри излезе от църквата успокоен, че някои родители все още се стремят да държат децата си в правия път.

Качи се в колата си, за да измине километъра, който го делеше от входа на мината.

Допотопната машинария размотаваше въжето под съпровода на ужасни металически скърцания. Марк Дейвисбъри никога не бе харесвал този осемдесетгодишен асансьор, който го смъкваше на повече от седемстотин метра под земята. За щастие в този късен час групите посетители отдавна си бяха отишли и той можеше да го използва сам.

През деня туристите бързаха да посетят тунелите на „Судан Ъндърграунд Майн Стейт Парк“ — най-старата и най-дълбока мина за добив на желязна руда в Минесота, разположена в недрата на жълто-кафявите скали в окръг Сейнт Луис. Сложили на главите си задължителните жълти каски, те смутени, но и очаровани откриваха лабиринта от галерии, издълбани преди повече от сто години от мъже, които в по-голямата си част бяха заплатили за това с живота си. Излизаха от посещението с чувството, че са изживели миг, достъпен за малцина привилегировани. Развълнувани, че са участвали в забравен период от американската история, и щастливи, че са отново на чист въздух. Само че не знаеха покрай какво бяха минали по време на посещението си…

Асансьорът забави движението си и Дейвисбъри, прозявайки се, сложи каската на главата си. Започваше да се уморява. Денят му бе започнал в 5 часа сутринта, а вече бе почти 23 часът. Разумно бе да си почине, но за нищо на света не би изпуснал пускането на новия модул, за който бяха изхарчени петдесет и шест милиона долара — смешна инвестиция предвид факта в какво щеше да се превърне най-главозамайващото откритие, направено от човечеството. Асансьорът спря с глух шум. Металната врата се плъзна и мощен прожектор, монтиран в самата скала, заслепи бизнесмена. В контражур се открои силуетът на един служител.

— Добър вечер, господине — каза той и гласът му отекна под скалистия свод.

Марк Дейвисбъри му отговори с леко кимване и вдигна яката на сакото си. Мина покрай табелата, която поздравяваше посетителите, че са оцелели при слизане под земята на дълбочина, един път и половина по-голяма от височината на Емпайър Стейт Билдинг. После се настани в една от вагонетките на малкото влакче. Служителят подкара композицията, която се разклати върху разкривените релси. В продължение на десетина минути те се движеха по маршрута за туристи, осветен от мощни прожектори и осеян с обяснителни табели и възстановки на сцени, където манекени с почернени лица чукаха по скалата с кирки, а други бутаха вагонетка, натоварена с хематит^[1]. После стана по-студено, светлината от туристическия сегмент на тунела изчезна и настана мрак.

Чуваше се само бръмченето на електрическия мотор, а фаровете на локомотива осветяваха долната част от стените на тунела, докато повечето от скалистите сводове тънеха в мрак. Студеният въздух принуди Марк Дейвисбъри да скръсти ръце пред гърдите си и да се свие. В този момент влакчето намали скоростта си и бавно се отклони по друг коловоз. Галерията стана по-тясна, но като че ли на това място Марк Дейвисбъри се чувстваше най-добре. Сам, далеч от погледи, на стотици метри под земята. В крайна сметка сделките и свързаното с тях оживление бяха само задължение. Той му се подчиняваше, за да доведе до успешен завършек проекта, който щеше да разтърси света. Проект, започнат рамо до рамо с Натаниел Евънс, когото бе срещнал при постъпването си в ЦРУ. Двамата мъже бяха открили голямо сходство в убежденията си и бяха решили да работят заедно. Натаниел Евънс бе учен, а Дейвисбъри му бе предоставил знанията си по логистика, а и финансовата си подкрепа, щом това стана възможно. Удобният случай дойде със стартирането на програмата „MK-Ultra“. Дейвисбъри помогна да бъде осигурено възможно най-доброто финансиране на проекта, който той и Натаниел започнаха, и в продължение на много години съюзът им даваше чудесни резултати. Някои биха помислили, че той няма да оцелее след внезапното прекратяване на програмата по нареждане на правителството, но благодарение на изградената мрежа, влиянието им и специфичните условия на времето, двамата мъже намериха начин да продължат тайно изследванията си.

След няколко години първата фаза на проекта им приключи и както бе предвидено, те можаха да стартират втората. Точно тогава Дейвисбъри стана най-щедрият дарител на Училището по физика и астрономия, което държеше лабораторията за изследвания, намираща се под мината в Судан. За да не привлича много вниманието на обществеността към връзката си точно с това училище, той финансира и редица други университети, чиято дейност държеше да подкрепи. Като университета „Либърти“. Стратегията действаше отлично и той стана влиятелна личност в тези институции.

Влакчето се раздруса, спирачките изскърцаха и то спря. Марк слезе и направи няколко крачки в тъмнината. Подметките му мачкаха пръст и едър пясък.

— Имате ли още нужда от мен? — попита машинистът.

— Ще ви повикам да ме върнете.

— Добре, господине.

Машинистът се качи пак на влака и подкара композицията в обратна посока. Скоро светлите отражения на фаровете му върху скалистите стени вече не се виждаха. Дейвисбъри направи още няколко широки крачки. Светна автоматичен прожектор. Намираше се в малка вдлъбнатина, в дъното на която имаше кръгла метална врата като на банков трезор. Бизнесменът дръпна лоста, отвори вратата и влезе в малко помещение, чиито стени и таван бяха облицовани с метални плочи. Мястото бе слабо осветено от малка блещукаща червена лампа. Тежката врата зад него се затвори. Чу се шум на автоматично заключване и дърпане на резета.

Дейвисбъри набра шестцифрен код върху цифровата клавиатура срещу себе си, после вдигна очи към срещуположната камера, чрез която агентите по сигурността сканираха лицето и фигурата му.

— Добър вечер, господин Дейвисбъри — каза един глас във високоговорителя. — Отварям ви.

Марк Дейвисбъри мина под криптирания надпис с главни букви МИНОС и влезе.