Никола Бьогле
Пациент 488 (47)

47

Сара и Кристофър бяха прелетели неусетно разстоянието между остров Възнесение и Брайз Нортън, а после и отсечката Лондон-Минеаполис. Имаха усещането, че главите им са заклещени в менгеме, а гърдите — задръстени от прах, след като бяха дишали твърде дълго спарения въздух в самолетите. Бяха преминали през граничния контрол напълно зашеметени и се бяха втурнали към мястото за наемане на коли, където ги чакаше поръчаната предварително кола „4×4“.

Без да губят нито секунда, бяха настроили джипиес устройството да ги отведе до малкия град Судан и по най-краткия път бяха прекосили грамадните залесени площи на щата с безумна скорост. Три часа след тръгването им от столицата вече бяха напуснали шосе номер 53, за да поемат на изток, и след като бяха летели бясно по някакъв път, където ограничението на скоростта бе 30 километра в час, видяха указателна табела с надпис „Судан. Щатски минен парк“. Покрай пътя се стелеха гори, които пълзяха към върха на някакъв хълм, и двамата изведнъж забелязаха старите кладенци за извличане. Ръждясалата им метална конструкция се извисяваше над храсталака. Всички места на паркинга бяха свободни и те паркираха колата до плющящото на вятъра американско знаме недалеч от входа.

След като угаси мотора, Кристофър погледна още веднъж часовника си. Бе почти 10 часът и 30 минути. Оставаха им два часа, през които трябваше да влязат в мината, да открият документите и да хукнат към летището, за да вземат обратния полет.

Преди да излезе от колата, Сара погледна Кристофър. Очите му бяха хлътнали, а в погледа му само от време на време проблясваше искрица. Като крушка, която примигва, преди да изгори. Самата Сара също бе на края на силите си. След като излязоха от колата, и двамата се втурнаха към навеса, където имаше надпис „Билети“. Чиновничката на гишето бе двадесетгодишна руса красавица с буйни коси. Тя им се усмихна лъчезарно и ги уведоми, че следващото слизане в мината щяло да се състои след дванадесет минути. После им посочи с пръст опашка от петима души, които търпеливо чакаха пред един от кладенците. Кристофър взе билетите им и попита дали долу има подземна лаборатория и забеляза, че изражението на лицето на младата жена се промени рязко, а държанието й стана доста нервно. Причината обаче не бе въпросът на Кристофър, а нещо, което бе забелязала зад гърба им. Кристофър и Сара се обърнаха и видяха черна лимузина със затъмнени стъкла. Тя спря възможно най-близо до входа на мината.

— Ами… всъщност слизането ще стане веднага — уточни момичето. — Бихте ли отишли при асансьора? Да, има лаборатория, но тя не е отворена за широката публика. Приятно спускане надолу!

От лимузината излезе съвсем млад човек в костюм. Носеше очила с позлатени рамки, а очите му бяха впити в смартфона. Без да вдига глава, мина покрай опашката, поздрави екскурзовода, който чакаше до входа, и зае място в кабината. Екскурзоводът разтърси една камбанка, подкани посетителите да влязат в асансьора и им раздаде сини предпазни каски. Сара и Кристофър едва бяха успели да влязат в кабината, и екскурзоводът затвори металната решетка, пожела „добре дошли“ на посетителите и гордо ги уведоми, че им предстои да слязат на седемстотин метра дълбочина към центъра на Земята. Няколко гости бяха силно впечатлени и възклицанията им заглушиха шума от клатенето на возилото. През дрехите на посетителите проникна студ, а лампата на тавана запремига. Кристофър и Сара се опитаха да огледат по-отблизо младия мъж в костюм, който бе излязъл от черната кола. Той остана зад гърба им, в дъното на асансьора, който бе толкова малък, че всяко обръщане на глава би изглеждало подозрително. Въпреки това и двамата бяха сигурни, че той не е турист, а работи тук — в мината или в лабораторията. Предвид усърдието, с което екскурзоводът бе ускорил слизането, очевидно не заемаше какъв да е пост.

След няколко минути асансьорът забави скоростта си и спря с друсане. Металната решетка се нагъна и се отвори, разкривайки подземна галерия, чийто скалист наклон се спускаше към десетина двуместни вагонетки, прикачени към жълт локомотив. Прожектори, поставени на земята, осветяваха пътя. Кристофър и Сара поискаха да седнат в последната вагонетка, за да наблюдават по-добре всичко, но костюмарят ги задмина и се настани на желаното от тях място. Наложи се да седнат във вагонетката пред него.

— Внимание! Тръгваме! — обяви екскурзоводът, който се бе изправил върху платформата на локомотива.

Малката композиция се разклати и мина покрай три сцени, пресъздаващи епохата, с манекени, изобразяващи миньори. До всяка сцена имаше обяснителна табела, която напомняше с няколко цифри колко опасна е била тази професия, но също и колко горди са били хората, които я упражнявали. В края на това „въведение“ в епохата екскурзоводът помоли всички да не стават по време на обиколката, тъй като на места таванът бил доста нисък. Влакчето усили скоростта си и навлезе в някакъв страничен коридор, осветяван само от фаровете на локомотива. Задните вагонетки потънаха в мрак. Накрая влакчето спря.

— Никой да не слиза! — предупреди екскурзоводът по мегафона. — Спирането е по технически причини. Просто чакаме да прехвърлят релсите. Тръгваме след няколко секунди. Благодаря! И внимавайте с призраците!

Няколко души се изкискаха. После композицията тръгна отново.

— Благодаря ви за търпението! Ето че отново сме на път!

В същия миг Кристофър усети с крайчеца на окото си, че покрай него минава някаква сянка. По инстинкт се обърна. Човекът в костюм вече не бе зад тях.

— Сара — прошепна той.

— Знам… — прошепна тя, — но почакай, не сега…

Кристофър видя отдалечаващия се мъж, който си осветяваше пътя с джобно фенерче в ръка.

— Ще го изгубим — раздразнено прошепна той.

— Тръгваме — прошепна Сара.

Да се слезе от влакчето, не бе невъзможно, но доста трудно. Не се виждаше нищо, а и пространството между вагонетките и стените на пещерата бе ту по-голямо, ту по-малко. Сара не чака повече. Стана, постави единия си крак на земята по посока на движението и затича, като се облягаше на вагонетката със здравата си ръка. После я пусна и успя да спре, без да изгуби равновесие. Кристофър на свой ред спусна крак на земята, като се стараеше усърдно да подражава на Сара. Само че бе изненадан от скоростта на влакчето и залитна. Сара едва успя да го хване. След секунда главата му щеше да се удари в стената на пещерата.

— Благодаря — прошепна той.

После стисна ръката на Сара и като се подпираха с една ръка на стената, двамата поеха след мъжа в костюма, който току-що бе свърнал надясно и бе изчезнал от погледите им.

Малко след това той вече стоеше пред някаква врата в края на скалистия коридор. Бе се навел над микрофона на разговорно устройство, монтиран до едното й крило, и мърмореше очевидно силно изнервен:

— Ама каква е тази бъркотия?! Чакам вече две минути! Къде бяхте?

От устройството се чу задъхан глас:

— Извинете, господин Кенстън, но предстои пускането на новия модул… Тичах и не можех да говоря, а и инженерите имаха нужда от всички, за да монтират последните елементи. Така пожела господин Дейвисбъри. Както знаете, той е много нетърпелив… Така че ми се наложи да отсъствам няколко минути. Веднага ще потвърдя вашата самоличност. Давайте…

Джонас Кенстън постави дланта си върху биометричния екран и чу електрически звук. След него се отвори блиндираната врата. Без никакво предупреждение Сара изскочи от скривалището им. Помощникът на Дейвисбъри обърна глава, като чу зад себе си шум от стъпки и побърза да влезе през вратата. Сара го хвана и го бутна така, че човекът политна назад. След като падна, Сара го обърна с лице към земята и изви едната му ръка зад гърба. Кристофър се плъзна зад тях и се промъкна през вратата малко преди тя да се затвори. Намираше се в затворено помещение, на върха на стълба, която се спускаше още по-надолу в дълбините на земята, а почвата в краката му бе сива. Мъж в униформа на охранител застана срещу него. Изглеждаше доста паникьосан. Веднага обърна глава към алармен бутон на стената. Без да се замисля, Кристофър се хвърли към него. По-бърз и трениран, отколкото изглеждаше, мъжът начаса отклони несръчната атака на Кристофър и той падна на стълбите. Когато охранителят се канеше повторно да натисне бутона, бе изненадан от Сара, която се хвърли върху него, избягвайки удара, който пазачът се канеше да й нанесе, а после го удари с юмрук в слабините. Човекът се преви на две и Сара го събори на земята. Вдигна глава точно навреме, за да види как Джонас слиза стремглаво по стълбите. Кристофър бе дошъл на себе си и скочи, хуквайки по стълбите, като ги прескачаше по две и по три. Сара се опита да го настигне, но трябваше да признае, че Кристофър демонстрираше учудваща бързина.

За съжаление Джонас бе взел голяма преднина. Кристофър се наведе над перилата и видя, че асистентът на Дейвисбъри в момента преодоляваше последните стъпала. Този тип щеше да им се изплъзне и да уведоми охранителите! Без да се замисли за опасността, Кристофър скочи през перилата. Краката му се оказаха върху рамото на Джонас. Ударът бе толкова силен, че асистентът политна напред и падна с лице към земята. Кристофър се изтъркаля настрани. Остра болка прониза ребрата му и го остави без дъх.

Сара бе вече в подножието на стълбите. Мъжът, когото преследваха, бе загубил съзнание. Малко встрани Кристофър се мръщеше от болка и се мъчеше да диша. Сара го положи по гръб и леко повдигна главата му. Кристофър сякаш агонизираше. Постави ръка върху корема му, а после прилепи устни до устните му и вкара въздух в гърдите му. Кристофър започна да диша. Едва бе поел глътка въздух, направи знак на Сара да се заеме с мъжа, когото бяха успели да спрат. Тя обърна Джонас по гръб и провери дали носът му не бе счупен и дали още диша. После го претърси, взе телефона му и чак тогава го разтърси, за да го събуди.

Едва бе отворил очи, и Сара стисна гърлото му със здрава хватка.

— Какво търсите тук? — прошепна тя в ухото му.

— Пуснете ме! — избълва мъжът.

— Мълчи или ще умреш.

Джонас Кенстън не й отговори.

— Какво изследвате в тази лаборатория? — повтори тя.

— Няма да узнаете нищо, нищичко. Не си помисляйте и за миг, че се страхувам да умра!

Сара усети, че Кристофър се приближава зад гърба й.

— Дръж го здраво, за да не се чува, когато вика! — нареди той.

Тя изпълни искането му, без да е наясно какво си бе наумил партньорът й.

— Вече нямаме време да проявяваме състрадание — отсече Кристофър и бавно смачка счупения нос на Джонас.

Той ококори очи от болка и се опита да се бори, но Сара го държеше здраво.

— Не се страхуваш да умреш, но си като всички останали — страхуваш се да не се мъчиш… А ще се мъчиш — тук и сега, докато не отговориш на въпросите ни.

Тялото на Джонас се повдигаше в ритъма на дишането му на пресекулки. Болката лазеше по цялото му тяло.

— Повтарям: какво…

Джонас размърда вежди и даде знак, че иска да говори. Сара отмести леко ръката си, но не я отдалечи от устата му, за да я запуши, ако му хрумне да вика за помощ.

— Как успяхте да дойдете дотук? — попита заеквайки Джонас.

— Хубаво, виждам, че не искаш да разбереш… — раздразнението на Кристофър растеше.

Канеше се отново да притисне носа му с длан, когато, целият треперещ, Джонас прошепна умолително:

— Спрете!

Челото му се къпеше в пот, а в погледа му се четеше страх. Дебнеше ръката на Кристофър както бито куче дебне удара, който всеки момент може да се стовари върху него.

— За какво… служи тази лаборатория? — процеди Кристофър през зъби.

Джонас обърна глава и сведе очи.

— Това е център за проучване и анализ на космическото влияние.

Джонас разбра по смръщването на веждите на Кристофър, че той се кани отново да смачка счупения му нос.

— Искаме да уловим… една… призрачна частица.

Кристофър очакваше да чуе някакви научни бълнувания, да научи за някакъв опасен експеримент. Но в чутото нямаше нищо смешно, нищо абсурдно. Този мъж бе заговорил за едно от най-големите предизвикателства, с които науката се бе сблъскала през последните седемдесет години. Сара потърси погледа на Кристофър, за да получи обяснение.

— Та те искат да разгадаят най-голямата загадка на Вселената — прошепна той.

Сара му даде да разбере, че очаква по-подробно обяснение.

— Е, добре, става въпрос за нещо, което е твърде трудно човек да приеме с разума си, но когато гледаш небето, звездите, планетите или да го кажем просто — дори мен в този момент, фактически виждаш само четири процента от това, което съществува — каза Кристофър.

— Моля?!

— Деветдесет и шест процента от Вселената е изградена от невидима материя, преминаваща през стените, телата ни, земята, металите… Това е нещо, което почти не съществува, но въпреки това управлява всички закони на Вселената… Без тези деветдесет и шест процента непозната материя не можем да си обясним въртенето на звездите, движението на галактиките. Проблемът е, че ние знаем, че невидимата материя съществува, но не знаем какво представлява тя, защото още никой не е успял да я види и още по-малко да я улови, за да я анализира. Тя се изплъзва от всякакви мерителни уреди и е единственият елемент в света, който не можем да прихванем. Ето защо я наричат черна или призрачна материя… — влезе в повече подробности Кристофър.

— А каква е връзката й с онова, което намерихме на острова и с изследванията на баща ти?

Кристофър погледна отново към Джонас, който бе затворил очи и всеки момент щеше да изгуби съзнание.

— А защо искате да уловите призрачната частица?

Джонас полуотвори очи, а Кристофър вдигна заплашително юмрука си над лицето му. Когато Джонас заговори, по гласа му се усещаше, че мисълта му е зряла и че говори сериозно. Автентичността на казаното от него не подлежеше на никакво съмнение.

— Защото… сме убедени, че призрачните частици на черната материя са… душите.

— Душите…

— Да. Именно по тази причина науката не успява да улови частиците на тази материя, нито дори да ги види… Те са призрачни в чистия смисъл на думата. Тези частици са душите на мъртвите… И душите на съществата, които ще се родят тепърва в очакване да бъдат въплътени в тела.

Кристофър бе смаян. Сара трепереше цялата, защото познатият й свят се бе обърнал с главата надолу.

— А как стигнахте до този извод? — попита тя.

Джонас дишаше шумно и правеше видими усилия да не заспи.

— Благодарение на графортекста… И на виденията на мъртвите — изпелтечи той.

— В течение сме на петте точки — уточни Кристофър.

Джонас отвори очи, а в погледа му се четеше смесица от изненада и ужас.

— Значи вие сте…

— Да, направихме необходимото, за да узнаем… И така, каква е връзката между петте точки и това, което твърдите за призрачните частици и душите?

— За какво ви е да знаете?

Кристофър отново постави ръката си върху лицето на Джонас и той разбра, че го чакат нови мъки. В дъното на душата си знаеше, че думите му вече няма да навредят на големия проект. Точно обратното — колкото повече ги задържеше тук, толкова по-малко щяха да навредят на провеждащия се експеримент.

— Съществува първоначална картография в три измерения на черната материя в пространството, дело на група астрономи. Анализирахме този звезден куп и… — Джонас хвърли поглед към вратата в коридора. Оттам току-що се бяха чули ръкопляскания. — … и открихме пет звезди, които се нареждаха точно като петте точки, които душата усеща и фиксира в мига на смъртта ни — добави той. — Такова подреждане не съществува никъде другаде в познатата ни Вселена. Само в този звезден куп.

Този път дори Сара се разсея за миг и обърна глава към Кристофър. Погледите им се срещнаха — напрегнати и разтревожени.

— Черната материя — това са душите — заключи Джонас. — Съществува вечен живот. Религиите винаги са били прави в твърденията си.

Кристофър дойде на себе си и се опита да пропъди от съзнанието си метафизичната пропаст, която се отваряше пред него. Отново се чуха одобрителни викове и ръкопляскания зад вратата — очевидно от хора, които поздравяваха някого.

— Какво всъщност става там? — попита внезапно Сара.

Джонас се усмихна, сякаш виждаше сбъдната мечта.

— Ние ще сме първите в света, уловили частица от черната материя…

— А как ще я уловите? — озъби се Кристофър.

— Вложихме пари, време и знание. Създадохме най-съвършения капан за неутрино — единствения, който може да изолира нужната частица, а те са много милиони и в този момент минават през нокътя ви, без да усетите.

— Ами после? Какво ще правите с това неутрино? — настоя Кристофър.

Усети се силно друсане и светлината в коридора примигна. Джонас не можа да сдържи усмивката си.

— Ще докажем, че това неутрино е една душа, и светът ще се промени завинаги.

— А къде се намират доказателствата за всичко, което ни казахте? — попита Сара.

Джонас посочи с брадичка вратата в дъното на коридора.

— В кабинета на Марк Дейвисбъри, директора… Ей там, в горната част на стълбата. Вървете, но вашето присъствие вече няма да промени нищо.

— Каква е паролата на компютъра му?

— Прометей — каза с въздишка Джонас.

Без да чака одобрението на Кристофър, Сара притисна вагусовия нерв на Джонас и той загуби съзнание. Двамата завлякоха тялото му под стълбите, а после предпазливо отвориха вратата, зад която се чуваше взрив от аплодисменти.