Никола Бьогле
Пациент 488 (27)

27

Сара почти си бе обула джинсите след бързия душ, когато получи документ на телефона си. Помощникът й в управлението Норберт Ганс, както бе предвидила, бе действал бързо. Необходим му бе по-малко от час, за да й отговори.

Ето документа, който ми поиска. Достъпът до него по националната мрежа е лесен. Списъкът е публичен. Направих ти таблица, за да можеш да засичаш информацията. Само че се иска доста работа. Ако имаш нужда от нещо друго, обади се, без да се притесняваш.

Сара се облече и излезе от банята с небрежно сресани коси.

— Вече имам списъка с базите на американската армия! — каза тя и отвори файла с едно докосване на телефона си.

Кристофър се бе заровил в документите на брат си. Сара седна до него и нагласи екрана така, че и той да може да гледа. Журналистът присви очи, за да вижда по-добре, и се подсмихна.

— Не може да бъде — прошепна той и отмести погледа си.

Сара не отговори, но мислеше същото.

Документът бе озаглавен „Департамент по отбраната. Доклад за структурата на военните бази. Недвижими имоти към военното ведомство — 2011 година“. В него бяха включени сто осемдесет и седем хиляди места, собственост на военните в Съединените щати и извън територията на държавата.

— Сто осемдесет и седем хиляди възможности — повтори Кристофър. — Ще започнем с подбор и сортиране според годината на създаването им. Построените след хиляда деветстотин и седемдесета година бази не ни интересуват.

Сара не отговори, но Кристофър забеляза, че тя вече бе започнала селекцията. След тази операция обаче оставаха още пет хиляди шестстотин осемдесет и три бази.

— А сега — най-големият ни коз. Кои се намират на остров?

— Ще се наложи да ги гледаме една по една. Няма как да направим автоматичен подбор по таблицата.

— Прехвърли ми документа на моя телефон. По-добре е двамата да правим едно и също упражнение, за да сме сигурни, че няма да пропуснем нищо от всички тези колони с имена.

Сара изпълни желанието му и отново се съсредоточи върху екрана. Упражнението бе трудно и изискваше голяма обща култура, за да се определи дали дадено място се намираше на остров, или не. На моменти им се налагаше да се консултират с интернет къде се намира някой град или дадена територия, които им бяха напълно непознати.

По средата на деня, седнал до останките от набързо погълната храна, Кристофър усети, че очите му парят, а зрението му се замъглява. Бе прегледал три четвърти от списъка и бе отделил четири острова.

— За момента имам четири острова, но остава да разберем кой е островът, който търсим…

— Поспи малко — посъветва го Сара.

— Какво?

— Трети път минаваш един и същи ред. Не сме спали цяла нощ. Поспи.

Кристофър трябваше да признае, че изпитваше странно чувство: сърцето му сякаш щеше да спре да бие от изтощение.

— Баща, който не може да мисли от умора, няма да може да спаси Симон — подхвърли Сара.

— Истинският му баща нямаше да допусне да го отвлекат — отбеляза Кристофър и поклати глава.

— Въпреки това е следвал съвестта си. Именно Адам е изложил всички вас на опасност… Ти само наследяваш онова, което той е започнал. А също и дълга да спасиш Симон.

Кристофър стана и отиде да се наплиска с вода. После се върна, а по лицето му още имаше капчици.

— След час ще знаем колко са всички острови.

Тя се вгледа в раненото му лице и сенките под очите. В погледа му все още блестеше живот. Страхът и тревогата го държаха буден. След тридесет минути той вдигна глава.

— Намерих още три, а това прави всичко седем.

— Аз също намерих седем острова — каза Сара.

Кристофър взе от бюрото в стаята пожълтелия лист с правилника на хотела и надраска списъка на седемте острова, където имаше американски бази.

1 — Остров Уейк^[1]

2 — Маршалови острови^[2]

3 — Доминиканска република

4 — Остров Възнесение^[3]

5 — Американски вирджински острови^[4]

6 — Хавайски острови

7 — Окинава

— Може да е всеки от тях — каза той и хвърли химикалката.

— Можеш да махнеш Окинава. Островът е бил върнат на Япония през седемдесет и втора.

Кристофър задраска японския остров, а после стана и започна да обикаля стаята.

— С каква информация разполагаме, за да засечем данните. Знаем за „Жантикс“ и…

— … за фондация „Форд“ — довърши Сара. — Ако една от тези две организации е имала собственост на някой остров, печелим.

— Би ми се сторило доста странно, ако „Жантикс“ е свързана по този начин с проекта „MK-Ultra“ — каза замислено Кристофър. — Според това, което знаем, ЦРУ се е свързало с лабораториите, след като е стартирало проекта. Не са имали никакво основание да създадат изследователските си центрове близо до лаборатории, с които са решили да си сътрудничат. Имали са нужда от спокойствие и дискретност, а и да им доставят стоката. Що се отнася до фондация „Форд“, там нещата стоят различно, защото те са финансирали и са покривали една част от операциите на ЦРУ. Трябва да видим дали нямат връзки с някой от тези острови.

— Едно от седалищата им се намира на Банана Айлънд, малък изкуствен остров в Нигерия — вметна Сара с впити в екрана на телефона си очи. — А имат и управление на Род Айлънд^[5].

— Само че нито един от тези два острова не е в списъка и не прилича на истински остров. А това съсипва единствената ни следа. Мамка му!

Кристофър удари стената с юмрук. Взе списъка с шестте острова без Окинава и ги проучи още веднъж. Може би се надяваше, че нещо ще му се набие в очите. После отново разгледа снимката на баща си.

— Почакай, шестте острова с планински релеф ли са?

Сара направи бързо търсене в интернет и за три минути получи необходимата информация.

— Не, остров Уейк е малък атол, съвсем плосък, същото е и с Маршаловите острови. Така че можем да елиминираме още два острова.

— Да, при условие че снимката е направена там. Но не виждам защо ще пази снимка, правена другаде, като се има предвид, че годините на изследванията са били най-важните в живота му. Така че ще следваме тази хипотеза. Остават ни четири острова. Що се отнася до останалото, нещо изпускаме. Нещо, което е под носа ни! Номер 488 например! Може да е свързан с някакво географско разположение или да е код на някой остров? Да, може би е така! — обнадежди се той. — Защо не се сетихме по-рано?!

— В документа, който ни изпрати Норберт, има много цифри за всяка от американските бази — отговори Сара.

— Какви например?

— Ами колко е площта, колко военни има там, такива неща.

— Покажи ми ги!

Два чифта очи пробягаха с бясна скорост редовете и колоните цифри, като отделяха статистическите данни за останалите в техния списък четири острова. А навън слънцето вече залязваше и им напомняше за неизбежния срок, който им бе определил Лазар. Кристофър вдигна глава.

— Не, няма нищо. Прибавих и географските координати, обърнах имената на островите в числа и нищо не отговаря поне приблизително на числото 488.

Сара бе стигнала до същия извод. Тази следа не ги водеше никъде.

— А времето минава — прошепна Кристофър, когато установи, че стаята бе почти потънала в мрак.

Вече бе изтекъл един цял ден, а те не бяха открили нищо, което можеше да спаси Симон.

— Никога няма да успеем — каза той. — Може би трябва да повикам полицията, да им разкажа всичко… и… и…

— Почакай — прекъсна го Сара и извади от джоба си една снимка с графитите от стаята на Пациент 488.

— Какво? — попита я Кристофър.

— Пациентът 488 от „Гаустад“ е прекарал най-малко две години на този остров. Може графитите му да са нещо като спомен, начин да отбележи къде е бил или да опише острова, където са го държали като пленник — предположи тя, като посочи трите повтарящи се до безкрай символи по стените на стаята му.

— Искаш да кажеш дърво, риба и… огън. Тези три неща му напомнят за острова, където е изтърпял експериментите?

— Може би това е значението им… Схематично описание на мястото, където са го държали насила, символи на острова…

Кристофър смръщи вежди. Идеята й бе добра, но се сблъскваше с един проблем.

— Ако опитните зайчета са знаели къде се намира островът или името му, то Лазар отдавна щеше да го е открил. Не, опитните зайчета със сигурност не са знаели нищо за мястото, където са били затворени. Те дори не са знаели, че се намират на остров. На погрешен път сме.

Сара трябваше да признае провала на хипотезата си. Кристофър седна на ръба на леглото и докосна с пръсти раната на челото си.

— Ще я инфектираш — предупреди го Сара. — Под ноктите ти все още има пръст.

Кристофър свали ръката си от челото и на Сара й се стори, че я движи доста бавно.

— Забравихме нещо — каза внезапно Сара.

— Какво?

— Първия признак. Това е нещото, което изпуснахме…

— Но за какво говориш? Какъв признак?

Сара не му отговори, а грабна телефона си и този път се обади на друг помощник, който щеше да е очарован да й направи услуга.