Никола Бьогле
Пациент 488 (12)

12

Сара не бе допускала никога, че ще отиде отново в Париж. И то при подобни обстоятелства! Наведена над илюминатора в самолета, тя видя Айфеловата кула насред парижката мъгла и сърцето й се сви. На върха на кулата в средата на юли Ерик я бе попитал дали иска да стане негова жена. Въпреки мъката, която този спомен съживи, Сара не можа да сдържи усмивката си. Когато Ерик бе взел ръцете й и бе започнал да говори по-сериозно от всякога, устните му трепереха и тя си бе помислила, че му е прилошало от физическото усилие. Превъзбудена от красотата на Париж и без никакво предчувствие за намеренията на Ерик, бе решила да се качи до върха на огромната кула по стълбите. Заради добротата си, а и за да не противоречи на жената, на която щеше да предложи да му стане съпруга, Ерик не се бе осмелил да откаже.

Сара бе добре подготвена физически. За нея не представляваше никаква трудност да преодолее хиляда шестстотин шестдесетте и пет стъпала до върха, но на Ерик се бе наложило да се спира много пъти и той бе стигнал до последното ниво плувнал в пот, почервенял от усилията и със сърце в гърлото. Необходими му бяха двадесет минути, за да се съвземе. А в това време Сара тичаше между четирите ъгъла на платформата, за да обгърне с поглед града в целия му блясък. Когато Ерик я бе помолил да седне до него, тя му се бе извинила, задето го е отвратила от спорта за цял живот и го бе успокоила, че е открила къде се намира дефибрилаторът. Ерик се бе усмихнал и докато сърцето й се преизпълваше с радост и вълнение, той се бе впуснал в любовното си обяснение. Сара си спомни, че бе загубила способността си да говори и че устните й не успяваха да отронят нито един смислен звук. Когато Ерик шеговито я бе попитал къде се намира дефибрилаторът, тя бе избухнала в смях и със сълзи в очите бе прошепнала „да“.

— Били ли сте вече в Париж?

Четиридесетгодишният мъж с костюм, който седеше до Сара, току-що бе затворил чантата си и се бе навел над Сара, под претекст че съзерцава пейзажа през илюминатора.

— Баща ми е французин, но аз се омъжих за норвежец — отвърна Сара.

— О, говорите много добре нашия език — каза възпитано мъжът, който бе схванал какво всъщност искаше да му каже… — Приятно прекарване.

В петък, на 19 февруари, полет KL 2013 се приземи по график в 15 часа и 55 минути на летище „Орли“.

Сара веднага скочи в едно такси. То я понесе в посока Исиле-Мулино, където се намираше седалището на фармацевтична фирма „Жантикс“. В мига, в който беше научила името на единствения посетител на Пациент 488, бе взела решение да замине за Франция. Малко преди да отиде на летището, се бе отбила у сестра си и бе притиснала племенницата си Мойра до сърцето си. Бе й дала портрета, който бе нарисувала сама, и към него бе прибавила рокля, която бе открила на един дизайнерски сайт. Роклята бе уникат. Очарованото момиченце бе казало на Сара, че би искало тя да бъде неговата втора майка. Джесика, сестра й, бе апострофирала дъщеря си с думите, че леля й Сара скоро ще има достатъчно грижи със собственото си бебе. После се бе ядосала на себе си заради този постоянен натиск, който упражняваше върху Сара, но нямаше време да се извини. Сестра й бе тръгнала, защото бързаше за полета.

Беше си взела билет за първия полет от Осло до Париж. На другия ден по обяд бе информирала Стефен Карлстрьом за пътуването си. Той се бе съгласил тя да замине, при условие че потърси помощта на френската полиция. Сара го бе послушала и бе поискала от полицията сведение за Шарл Пакрен, директора на „Жантикс“, а също и за Адам Кларънс. Само че френските служби, които осигуряваха подобна информация, бяха задръстени от работа след атентатите и й бяха отговорили учтиво, че молбата й може да бъде изпълнена, но в разумни срокове.

Когато таксито й спря пред монументалната стъклена кула, на върха на която царстваха инициалите на фирмата, Сара вече знаеше, че няма да получи никаква подкрепа на френска територия. И че трябва да действа сама. Плати таксито, като си помисли, че цените са се покачили сериозно от времето на последното й посещение. Прекоси покритата с бежови плочки широка площадка пред сградата, в чийто център бликаше вода от претенциозен фонтан, изобразяващ рога на изобилието. Блъсна въртящата се врата и се приближи към будещия смущение импозантен и лъскав плот по средата на приемната. Посрещна я истинска професионалистка, която й се усмихна. В ухото си младото момиче имаше едва забележима слушалка, която не нарушаваше съвършенството на кока му.

— Добър ден, казвам се Сара Геринген, инспектор от Осло. Бих искала да се срещна с господин Адам Кларънс, ако обичате.

Младата жена изглеждаше учудена.

— Адам Кларънс ли?

Сара кимна утвърдително. Знаеше, че говори френски с лек акцент, но като че ли причината за предпазливостта на момичето се криеше другаде. То заблъска по клавиатурата и смръщи вежди.

— Странно, не намирам това име… Кажете ми го буква по буква.

— К-л-а-р-ъ-н-с! И Адам като в Библията.

Момичето от рецепцията написа името много пъти и накрая вдигна обезсърчено глава:

— Вижте, няма такова име в картотеката.

Сара не очакваше подобен отговор. Нима Леонард Сандвик я бе излъгал? Възможно ли беше Адам Кларънс наистина да не работи тук, или момичето имаше инструкции да го крие. Така или иначе, трябваше да изясни нещата.

— В такъв случай бих желала да се срещна със завеждащия дирекция „Човешки ресурси“, ако обичате. Има нещо, което трябва да изясня.

Момичето се поколеба.

— Имате ли среща?

— Съмненията ви са основателни. Нямам среща. Но мисля, че човекът, който заема тази длъжност, ще намери начин да се освободи, за да отговори на въпросите ми.

Притеснена от студенината на инспекторката, девойката от рецепцията загуби професионалната си усмивка и набра някакъв вътрешен номер. Обясни накратко положението и затвори. Професионалната й усмивка цъфна отново върху устните й.

— Директорката ще слезе, за да се срещне с вас. Ако обичате, изчакайте няколко минути в салона — каза тя, посочвайки голямо помещение с удобни бели дивани, скрити зад зелени растения с тропически размери.

Сара потъна в един диван. Не бе чакала и три минути, когато се появи жена на около петдесет години с къси руси коси, мъжка походка и протегната ръка.

— Добър ден. Аз съм Силви Шамброн, директор „Човешки ресурси“ в „Жантикс“. Как мога да ви помогна, инспектор Ге… ринг… ген…

Сара пренебрегна протегнатата ръка.

— Добър ден! — отговори и показа значката си. — Търся Адам Кларънс, който трябва да работи при вас.

Директорката на „Човешки ресурси“ не хареса поведението на Сара, но запази професионалното си поведение.

— Така ми каза и служителката ни от приемната. Имате право, господин Кларънс наистина работеше при нас. Но за нещастие той почина.

Сара не знаеше какво точно изпита след чутото: разочарование или подозрение. За първи път маската на безразличие изчезна от лицето й.

— Съжалявам, че ви го съобщавам по този начин — поде директорката със съкрушен израз на лицето. — Той претърпя катастрофа с кола преди малко по-малко от година. Всички тук бяхме натъжени от смъртта му. Той бе много компетентен в работата си и много добър човек.

Сара не вярваше на ушите си. Разследването й не можеше да приключи по този начин.

— Сигурно има семейство… съпруга?

— Съжалявам, но жена му също загуби живота си в катастрофата — въздъхна служителката на „Жантикс“.

— Ами родители?

— Вижте, той бе много близък с брат си. Уреждах с него погребението. Той е журналист и писател. Имам личния му телефонен номер. Ако желаете, ще ви го дам.

— Да. Моля ви.

Директорката на „Човешки ресурси“ пробяга многократно лентата с телефони в смартфона си, преди да намери номера, който търсеше.

— Казва се Кристофър Кларънс. Ето и директния му телефон във вестника, където работи.

Сара записа номера в телефона си.

— А мога ли да ви попитам по каква причина търсите Адам Кларънс, за да я съобщя на нашия директор Шарл Пакрен? — осмели се да попита директорката.

— Не. Съжалявам.

— Да, разбирам. Мога ли да съм ви полезна с още нещо?

Сара размисли. Смъртта на Адам Кларънс не променяше с нищо факта, че фармацевтична фирма „Жантикс“ е произвеждала и доставяла криминално LS34 в психиатрична болница „Гаустад“. И че тя трябваше да открие причината. Но защо да говори с директора, след като нямаше никакво доказателство за връзките между „Гаустад“, LS34 и лабораторията? Необходимо бе най-напред да открие следа от производството на препарата в тази компания или явни връзки между болница „Гаустад“ и „Жантикс“. Никой съдия нямаше да й разреши да се рови в работата на фирмата без наличието на убедителни доказателства. Сара не разполагаше с никакво средство, за да накара директора да проговори. Оставаше й само възможността да проучи една следа…

— Не, благодаря.

Когато излезе от сградата, Сара осъзна, че сърцето й бие прекалено силно. До този момент нито за миг не се бе съмнявала, че ще успее да разнищи случая. Само че какво би станало, ако се провали? Щеше ли да бъде принудена да се завърне безславно в Осло и да се изправи лице в лице със самотата и хаоса в живота си?

Набра номера на Кристофър Кларънс. Изцяло погълната от страховете си, тя не забеляза паркираната кола при изхода на паркинга. Вътре седяха двама мъже, които наблюдаваха кой влиза и излиза от офиса на „Жантикс“, готови да потеглят веднага щом разпознаеха техния човек.