Никола Бьогле
Пациент 488 (37)

37

Кристофър бе започнал да преглежда книгите от библиотеката, като се надяваше да разбере същността на експериментите, извършени от баща му върху Лазар и останалите „опитни зайчета“. Бе започнал с наглед най-простия документ — ламинирания лист хартия, върху който бе изобразен разрез на човешки мозък. Органът бе разделен на три зони. Най-горната част бе означена с „дял на хуманоидите“, вторият — „лимбичен мозък^[1]“, а третият, най-малък и най-навътре в черепа — бе кръстен „рептилен мозък^[2]“.

Кристофър забеляза, че мястото върху листа, където бе обозначен последният дял, бе най-протрито, защото често го бяха пипали. Обърна листа и намери резюме на теорията на Пол Маклийн, която, както изглежда, е била публикувана през 1969 г. Невробиологът обясняваше, че в хода на еволюцията си човешкият мозък не се е сформирал изведнъж, а е съвместил три мозъка, които са се наслагвали един върху друг в течение на милиони години. Най-старият бе най-дълбоко в черепа и най-близо до гръбначния мозък. Това е рептилният мозък, който осигурява рефлексите на дишането, биенето на сърцето, както и примитивните рефлекси и емоции като възпроизвеждането, страха, инстинкта за самосъхранение. Тази част от текста бе подчертана и отговаряше на най-проучвания дял от разреза върху обратната страна на листа. След това Маклийн описваше лимбичния мозък, според него „най-ангажиран“ във функционирането на паметта. И накрая последния — на бозайниците, който контролира езика, логическите разсъждения или, казано най-общо, интелигентността. Кристофър вече се канеше да се заеме с четенето на книгата, когато Сара връхлетя при него.

— В дъното има операционна зала. Намерих две неща, които със сигурност ще ни послужат. Най-напред — апарат, от който не разбирам нищо и — ето това! — И тя му подаде стар диктофон.

— Кажи ми, че вътре има касета и диктофонът още работи — помоли Кристофър.

— Вътре има касета, но исках заедно да разберем дали все още може да я прослушаме…

Сара натисна бутона и двамата не се изненадаха, когато не се чу нищо. Тогава тя извади старите батерии и ги смени с батериите от фенерчето. Въздъхна облекчено, когато видя, че са съвместими със стария диктофон. Кристофър се приближи, за да не изпусне нищо. Сара отново натисна „Play“. Чу се размит и неясен звук и тя изключи апарата.

— Ама какво правиш?! — възкликна Кристофър.

— Този звук показва, че лентата се е усукала и ще се скъса.

— Покажи ми диктофона!

— Трябва да оправим лентата, а после да опитаме да я навием на ръка. Изискват се търпение, старание и точност! Не съм сигурна дали си в състояние…

— Права си…

Сара се качи отново горе, взе от кутията с инструменти една отвертка и се върна при Кристофър. После седна зад бюрото, извади касетата, развинти винтчетата по краищата й и я отвори. Кристофър седна на земята до купа книги и запреглежда с интерес някакъв учебник по невробиология. Бе толкова подробен, точен и пълен с термини, че той не знаеше откъде да започне. Реши да се занимае с него по-късно и посвети вниманието си на книгата за викингите. С облекчение констатира, че някои пасажи бяха подчертани. Всички бяха посветени на начините, чрез които викингите са измъчвали враговете си. Авторът обясняваше как още от най-млада възраст внушавали на децата си, че страхът е слабост и грешка, а не естествен инстинкт за самосъхранение. Чрез повторение и наказания превръщали потомците си в истински бойни машини.

Кристофър вдигна очи от книгата. Стори му се, че започва да разбира темата на бащините изследвания. А Сара бе изцяло погълната от ремонта на касетата. Оправяше заплетената лента с прецизната точност на хирург. Бе взела молива, който все още се търкаляше по бюрото, и навиваше с него лентата, за да не я цапа с пръстите си. Кристофър въздъхна, разтри тила си, а после погледна часовника си. Лазар щеше да се обади след шест часа и половина…

— Докъде стигна? — притисна той Сара.

Тя стана, за да си почине няколко секунди. Лентата се бе оказала много по-усукана, отколкото предполагаше. Не бе сигурна дали ще успее да я изправи и навие отново.

— Дай ми още малко време — отвърна и попита: — А ти какво откри?

— Вече добивам някаква представа, но трябва да чета още.

Кристофър отново се захвана за работа и се зае с „Голата маймуна“ на зоолога Дезмънд Морис. Бе изненадан, че е подчертан един-единствен пасаж. Той обясняваше някои фобии у човека като страха от паяжини или змии, които според него се дължаха на сложния еволюционен процес и бяха характерни за всички хора. С други думи, бяха унаследени от предците ни, които все още не са били човеци. Докато четеше, Кристофър разбра, че интуицията му не го бе подвела. Остави настрана „Голата маймуна“ и отвори сборника със спомени на войниците от Първата световна война.

Нужни му бяха още два часа, за да прочете всичко. Когато свърши с последния подчертан пасаж, сърцето му биеше малко по-бързо. Преди да съобщи извода си на Сара, поиска да се увери, че не е изпуснал нищо. А след онова, което научи от биографиите на Мария Антоанета и Томас Мор, едва се въздържа да не закрещи от радост. В двете биографии бе подчертан само по един пасаж и в тях се разказваше за изживяния от двамата осъдени на смърт ужас през последната нощ, когато видели с очите си как косите им са побелели.

Кристофър затвори книгите и се обърна към Сара.

— Мисля, че разбрах…

Сара бавно вдигна очи от магнетофонната лента и го погледна въпросително.

— Изследванията им са се отнасяли главно за страха. С малко или голямо „С“, това е темата, подчертана във всяка книга…

— А Пациент 488 в „Гаустад“ е умрял от страх.

Кристофър стана. Приличаше на човек, направил важно откритие и почти забравил сериозността на положението.

— Значи баща ми и помощниците му са изучавали механизмите на страха у човека. Но са се интересували предимно от дела на рептилния мозък, защото са искали да разкрият не видовете страх, а страха в универсалния смисъл на думата, който е кодиран в мозъка на целия човешкия род. Страхът, който още от произхода на човека е вдълбан в колективната ни памет, независимо дали искаме, или не. С други думи — страхът, срещу който не можем да се борим.

Сара одобри заключението на Кристофър и добави:

— С основание можем да предположим, че ЦРУ е било замесено в това и че брат ти е заподозрял прилагането на разработката при военните. В изследването си баща ти и сътрудниците му са целели създаване на психологическо оръжие, способно да отприщи неконтролируем страх у всеки противник.

— Точно така — съгласи се Кристофър, очарован, че Сара стига до същото заключение. — В такъв случай остават три въпроса: как са процедирали при опитите си да открият този страх, открили ли са го и на какво прилича той.

— Ако страхът, който е изпитал Пациент 488, е могъл да го убие, можем да предположим, че отговорът на втория въпрос е „да“ — отговори Сара. — „Опитните зайчета“, които са използвани при експериментите на баща ти, са изпитали абсолютния страх.

Изглеждаше смутена, но моментът не бе подходящ за разсъждения.

— Що се отнася до другите два въпроса, все още ни липсват елементи от пъзела. Единствените осезаеми елементи на наше разположение са странният измервателен апарат в операционната зала и тази магнетофонна лента.

Кристофър погледна часовника си. Оставаха им четири часа и двадесет и две минути, за да намерят искания от Лазар отговор.

— Довърши работата си върху касетата, а аз ще отида да разгледам онази машина.

Бързо излезе от помещението и отиде в операционната зала. С помощта на фенерчето веднага намери апарата. И той като Сара бе неспособен да обясни смисъла на втория циферблат, разграфен от буквата „X“ до буквата „P“, нито пък смисъла на съкращението „T“.

Хрумнаха му много хипотези, но нито една не изглеждаше достоверна. С безкрайно старание и педантичност отново разгледа апарата. Напразно… Търсеше някакъв надпис, бутон. Не намери нищо. Стараеше се да открие какъвто и да е знак, чрез който да стигне до мистерията на тази кутия. Едва при повторния оглед на машината се сети да я вдигне и тогава забеляза закована към нея метална пластинка. Намери скалпел, с който развинти четирите винтчета, извади малката пластинка и откри две копчета. На първото пишеше „Нулиране“, а на второто „Памет“.

Кристофър се приближи към един от остъклените шкафове и отвори чекмеджетата. Повечето съдържаха остатъци от бинтове, найлонови пликчета и дори няколко медицински инструмента. Едва в кутия на дъното откри канцеларско оборудване, включително и неизползвани ленти за печатащо устройство. Разкъса опаковката, върна се при печатащото устройство и замени старите изсъхнали ленти с нови. След като прецени, че всичко е готово, натисна бутона „Памет“, като предполагаше, че ще възстанови последните записани данни. После зачака, затаил дъх и вперил очи в апарата. Изведнъж устройството помръдна, сякаш се готвеше да разпечата нещо.

Кристофър стисна юмрук и го допря до устните си.

— Тръгвай! Хайде, тръгвай, мамка ти! — прогърмя гласът му в голямата зала.

Наведе се над апарата, за да види дали някъде нещо не притиска механизма, когато писецът започна да удря по лентата и се чу силно щракане. След като първият лист се изниза сантиметър по сантиметър, му бе необходимо време, за да осъзнае какво вижда. Докато се печаташе вторият обаче, разбра всичко. А когато печатното устройство изхвърли третия лист, мъжът нададе вик на удивление. Взе трите документа и тичешком се върна при Сара.

Сара бе изтощена. Най-сетне бе успяла да навие лентата върху една от главите на касетата. Завъртя за последен път молива и уморено вдигна глава. Въздъхна. Бе приключила. В този миг връхлетя Кристофър, размахвайки листовете. Сара му направи знак да не вдига шум.

— Свърших с лентата. Слушай.

Кристофър замръзна, когато инспекторката натисна „Play“. Чу се звук, механичен шум, а после глас. Кристофър настръхна. Позна гласа на баща си.

— 12 септември 1968 година. Две години и четиридесет и шест дни изследвания. Натаниел Евънс. LS34 е много добър акселератор на регресията под хипноза при трима пациенти. Тази сутрин стигнахме до третия времеви етап, в който смятахме, че ще преминем само след петнадесетина дни. Графортекстът^[3] работи по-добре, отколкото предполагахме, и ни предоставя смущаващо разчитане на най-ярко отразените емоционални образи, генерирани в съзнанието на нашите обекти под хипноза. Визуално разпечатаните данни са… сходни… с най-големите еволюционни етапи от развитието на човешкия род… Въпреки това е необходимо да предизвикаме по-нататъшна регресия, за да получим искания резултат и да предоставим на Департамента по отбраната годни за приложение елементи.

Следваха нови шумове и записът секна. Кристофър и Сара чуха края на записа и се надяваха да има още изповеди, но последва тишина. Сара остави магнетофона да се върти, за да не изпуснат нещо. Без да каже и дума, Кристофър й подаде трите листа, които бе разпечатал, и зачака реакция. Бе неин ред да се учуди. Върху всеки лист имаше схематично разпечатана рисунка, но формата й бе разпознаваема: риба, дърво, пламъци.

— Къде намери тези неща?

— Бяха в паметта на апарата… Свързаното с него печатащо устройство ги разпечата — прошепна Кристофър. — Доколкото разбрах, тези образи идват от мозъка на „опитните зайчета“. Машината е имала функцията да ги записва и възпроизвежда.

И на двамата им бе трудно да асимилират откритието.

— Тези картинки са образите, които „опитните зайчета“ са виждали по време на хипнотичен сеанс и които впоследствие неуморно са възпроизвеждали върху стените на килиите си.

Кристофър все още не можеше да повярва на очите си. Сара взе листовете и отново ги разгледа.

— И така, да обобщим. Изследванията на баща ти са имали за цел да идентифицират абсолютния страх, който е общ за целия човешки род. За целта са изобретили апарат, способен да регистрира и да разпечатва образите в съзнанието на „опитните зайчета“. Те, както изглежда, са били подложени на хипноза, квалифицирана като „регресивна“. Тоест, която се връща назад във времето, ако не се лъжа. А трите символа — риба, дърво и огън, се появяват в резултат на регресията всеки път, независимо кое е „опитното зайче“…

— В записа баща ми говори за определен момент, в който са достигнали третото ниво — каза Кристофър и отиде да вземе ламинирания лист, представящ разреза на човешкия мозък.

— С други думи, смяташ, че са накарали „опитните си зайчета“ да се върнат чрез регресията чак до несъзнателните спомени, съдържащи се в онази част на мозъка, наречена рептилен дял. Да си спомнят за емоции, които не са изживели те, а целият човешки род… Там, където се намират неконтролируемите рефлекси като страха в най-чистия му вид. Добре, да приемем, че разсъждаваме правилно, но тогава какво е значението на трите символа… Изобразяват универсалния страх ли?

Кристофър не отговори веднага. Грабна учебника по невробиология, който бе прегледал преди няколко часа, без нищо да разбере. Намери главата, разглеждаща триединния мозък. Прочете няколко реда на глас и изведнъж млъкна.

— Излиза, че това не са символите на страха — промълви едва-едва.

— Тогава какво са? — попита с тревога Сара.

— Аз…

— Какво? Какво прочете?

Кристофър погледна недоумяващо Сара и препрочете същия пасаж. Четеше отчетливо, като наблягаше на всяка дума.