Никола Бьогле
Пациент 488 (3)

3

Съдебният лекар на свой ред се наведе и прокара пръста си в ръкавица по трите цифри.

— Това са стари белези. И не са били направени професионално. Съмнявам се, че човекът сам е поискал да му ги гравират.

После той освети ушите и очите на мъртвеца с лампичка.

— Няколко капиляра в очните ябълки са се спукали заради притискане на горните дихателни пътища. Но не са много. Няма кървене от ухото, а и по лицето има съвсем малко прилив на кръв…

След тези думи с палец и показалец, свити като пинсета, опипа шията под адамовата ябълка. Сара забеляза колебанието му.

— А и на пръв поглед не откривам счупване на подезичната кост. Очевидно удушаването не е причина за смъртта.

Лекарят продължи прегледа, като търпеливо опипваше крайниците на мъртвеца.

— Не откривам никаква следа от удар или рана — продължи съсредоточено Тобиас, — като изключим синините върху свивката на ръката. Там, където се боде, за да се сложи инжекция — уточни той, като показа лилавите петна. — Нормално е да ги има на такова място, щом го лекуват. Ами, на този етап това е всичко, което мога да кажа.

— И според вас причината за смъртта е…? — реши се да попита Сара.

— Не изключвам нищо — отвърна съдебният лекар, — включително и случайно отравяне. Мога да кажа как стоят нещата след токсикологичната експертиза и прегледа на органите. Ако държите, разбира се.

— Сравнете вашите изводи с тези на техническите изпълнители от научния екип и уточнете дали следите от пръсти са от тези на мъртвеца. А после пренесете тялото в болницата и ме информирайте за изводите от аутопсията.

Тобиас кимна с глава. Имаше учуден вид.

— Много добре. Сещате се, че следите от пръсти може да не са от пръстите на нещастника. За разлика от колегите ви, които не обръщат внимание на такива подробности…

Сара бе разсеяна и комплиментът мина покрай ушите й. В очакване на изводите на съдебния лекар, тя се надяваше директорът да намери някакво обяснение за издълбаните върху челото на пациента цифри. Стана и за последен път огледа стаята, за да я запечата в паметта си, а после излезе.

Един от двамата полицаи от криминалната лаборатория току-що бе излязъл от стаята и слагаше пластмасово пликче върху количката.

— Взехте ли отпечатъци от тялото? — попита го Сара.

— Да. Лентичките са ей там — отговори той, показвайки плексигласова кутийка с надпис „Мъртвецът от Гаустад“. — Папиларните следи могат да се използват.

Сара се обърна към съдебния лекар, за да го уведоми за този факт, но той я изпревари.

— Всичко е наред, госпожо инспектор, онова, което ми е необходимо, е тук.

Вместо отговор Сара му направи знак с ръка, а после хвърли ръкавиците си в един контейнер с надпис „Опасно за живота“. Пусна там и стерилните терлици и за последен път се обърна към стаята на жертвата.

Нещо я смущаваше, но не можеше да определи какво. Погледът й отново се спря на нищожната и тъжна мебелировка — леглото, мивката, тоалетната. Изведнъж разбра какво не й се струва нормално. Нямаше нито хавлиени кърпи, нито сапун, а леглото не бе застлано с чаршаф. Като че никой не живееше в тази стая. Отиде при директора, който я очакваше от другата страна на вратата. С бързо движение той нагласи очилата върху носа си и разпери ръце, сякаш искаше да й каже: „Нали видяхте, че нещата са такива, каквито ви ги описах“.

— Къде са тоалетните принадлежности на пациента? — попита го Сара.

— Тоест?

— Ами кърпа, чаршафи, бельо за смяна, четка за зъби, сапун…

— Съжалявам, но трябва да ви напомня, госпожо инспектор, че не се намираме в класически тип болница — отвърна й директорът, като я гледаше над очилата си. — Предпазваме пациентите си от всякакви опити за самоубийство. Струва ми се, че това се разбира от само себе си.

— Само че нали в сектор А са пациенти, които не представляват непосредствена опасност за себе си или за другите… Това са вашите собствени думи, изречени преди по-малко от пет минути.

Ханс Грунд поглади вратовръзката си и сви краищата на устните си. Дали това бе гримаса на лъжец, който се чувства неловко, защото е хванат на местопрестъплението, или на лекар, раздразнен от липсата на уважение от страна на някаква си инспекторка, която му губеше времето? В момента Сара не можеше да отговори на този въпрос.

— Наистина казах тези думи — потвърди директорът, — но тук не е психиатрична фабрика, където се грижим за болните с помощта на батерии. Като поех работата в „Гаустад“, си поставих за цел да внедря едно изрично правило: да адаптирам действащите норми съобразно всеки случай и с една-единствена цел — доброто на пациентите. Пациент 488, както го наричаха тук, имаше нужда от спокойно място, какъвто е сектор А, и където пациентите не са агресивни. В същото време обаче можеше да прояви самоубийствени наклонности — нещо, което не можех да пренебрегна… Неговият случай беше специален и ето защо подкрепих компромисно решение: ще бъде в сектор А, но с оборудването за сектор В.

Ханс Грунд бе отговорил по-спокойно, отколкото Сара очакваше и тя намери неговото обяснение за интелигентно и логично. Още повече че го бе видяла преди малко да се справя отлично със своенравния пациент… Ето защо не можеше да се съмнява, че Ханс е загрижен за състоянието на пациентите си лекар. Само че имаше и други неясноти, които гъделичкаха въображението на Сара.

— Наричате го „четиристотин осемдесет и осем“, а как бе истинското му име?

Ханс Грунд смутено потърка брадичката си.

— Ами… как да ви кажа… Не го знам.

Този път Сара не успя да прикрие учудването си.

— Ами да, не го зная. Наясно съм, че изглежда невероятно, но мога да ви обясня как стоят нещата — заоправдава се директорът. — Само че не тук. В кабинета ми, ако не възразявате.

Двамата прекосиха отново коридора, по който бяха минали на идване.

— Има ли видеонаблюдение в стаите? — попита Сара.

Ханс Грунд поклати глава.

— Да, но камерите не записват нищо. Въпрос на етика и на уважение на интимния свят на пациентите. Това важи и за по-особените пациенти в нашето заведение.

Тази информация, както и други подобни, Сара щеше да провери по-късно.

— А защо не са могли да се свържат с вас, когато нощният пазач ви е потърсил?

— Бях в самолета. Връщах се от конгрес на психиатрите в Съединените щати. Няма да скрия от вас, че съм в циркадна аритмия^[1] — така се изразяваме на нашия жаргон. Така че не ми се сърдете, ако понякога точните отговори ми убягват.

Стигнаха до мястото със стъклени врати, от които се излизаше във вътрешния двор, и се изкачиха по спираловидната стълба. Този път на Сара й се стори, че е преминала през бариера, след която отново навлизаше в друга епоха — 19-и век. Подът на дългия коридор с нисък сводест таван бе покрит с протрит от годините паркет, а стените му бяха варосани. Осветяваха го полилеи от ковано желязо, които завършваха с абажури с формата на лале. Директорът отвори една от многобройните врати в този старовремски коридор.

— Тук е. Влезте, моля.

 

 

Първото сравнение, което й дойде наум, бе кралски параклис. Срещу входа, в другия край на стаята, зад монументално бюро, наподобяващо олтар, имаше висок тесен прозорец със завеси, подходящи за театрална сцена. Отгоре царстваше разпятие, от което погледът се плъзваше към високия таван с островърхи сводове. Сребърен потир, стърчащ върху дискос, украсяваше ниша, намираща се в центъра на гигантска библиотека, заемаща цялата лява стена. Почетното място на дясната стена бе отредено на картина, която шокираше със смъртната бледност на главния герой — гол мъж, стъпил с единия си крак върху дъното на лодка, опрял коляното на другия си крак върху ръба й и потопил дълъг прът в мрачните води на река. От двете страни на лодкаря двама зловещи персонажи бяха скрили лицата си в надиплени покривала. Последният елемент на мебелировката бе шкаф от тъмно дърво с фигури върху вратите му. От мястото си Сара успя да различи само очертанията им.

Във въздуха се носеше миризма на угаснала пура, а сивотата на снежното утро унищожаваше светлината, разпръсвана от лампата със зелен абажур, която бе поставена върху бюрото. Директорът мина по мек килим с множество митологични фигури. Очите му бяха вперени в пода, сякаш вече обмисляше следващите си думи.

— Вярваща ли сте, госпожо инспектор?

„Странен въпрос“ — помисли си Сара. Още повече че тя не бе дошла тук, за да разискват теологични въпроси. Но за да не попречи на готовността му да говори, която би могла да е прелюдия към някои откровения, реши да му отговори кратко и стегнато.

— Мисля, че е опасно човек да предпочете вярата пред желанието да е свободен.

Директорът, който току-що бе седнал зад бюрото, учудено вдигна глава. Играеше си с голяма плексигласова рамка за снимки във формата на куб.

— Сигурно много сте размишлявали и чели, за да формулирате такъв отговор.

— Естествено, но сега бих искала да прочета досието на пациента.

— Да, да, точно така, но джетлагът^[2] забавя реакцията на мозъка ми, а и тази внезапна смърт ме притеснява, въпреки че не го показвам пред служителите си.

Ханс Грунд стана и отвори дървения шкаф зад себе си. Този път Сара ясно различи изваяните по вратите фигури. Някои от тях бяха на демони.

Директорът извади досие от една от етажерките и го подаде на Сара. Тя го взе и седна, без да чака покана. Прибра зад ухото си риж кичур коса, който падаше върху очите й, и отвори картонената папка.

Вътре имаше десетина листа, описващи различни лечения срещу агресивност, приложени върху пациента, и няколко кратки бележки за мълчанието му. Никъде не се споменаваше кой е той и каква е причината, поради която бе затворен между тези стени.

— Можете ли да ми обясните това? — попита Сара.

Директорът сведе очи и прочисти гърлото си.

— Вижте, ще бъда напълно честен с вас. Не зная кой е този човек и никой тук не знае това. Ето защо досието му е толкова тънко.

— Може ли да бъдете по-конкретен?

— Този човек е бил приет за лечение в „Гаустад“ преди тридесет и шест години заради ретроградна амнезия, примесена с параноични бълнувания. Тук го е довела полицията, след като го арестували за буйстване и агресивно поведение на обществено място. Не бе в състояние да оповести самоличността си, нито пък подаваше някакви знаци, които биха позволили да разберем кой е всъщност…

Сара се намести върху мястото си.

— И така, за тридесет и шест години този човек никога не е разкрил нищо за себе си, нито пък е казал какво му се е случило?

Ханс Грунд поклати глава.

— И никой не го е потърсил?

— Не. Полицията търси доста време и се опита да го свърже с подадени молби за издирване на изчезнали хора — нови и стари. Но без никакъв резултат. Ние самите организирахме издирвания на негови близки, но никой не се обади. И понеже този човек можеше да бъде опасен за себе си или за другите, го оставихме тук. И така до днес. Колкото и да е тъжно, той дойде сам, напълно изгубил паметта си, и предаде богу дух сам, без нито той, нито някой друг да си спомни кой е.

— А какво е значението на цифрите върху челото му? Малко са странни, нали?

— Бях сигурен, че ще ме попитате за това. Дойде тук с тях. Но никога не сме знаели какво означават… А и той никога не спомена откъде са.

Сара би могла да се задоволи с този отговор и да се прибере, да изчака доклада на съдебния лекар и да класира случая като случайна смърт при инцидент на човек с амнезия и без семейство. В края на краищата тя не бе тук, за да се запознава с живота на мъртвеца и да се опитва да разгадае смисъла и произхода на стар белег. Трябваше само да установи дали се касаеше за самоубийство, убийство или естествена смърт. И заради това беше нужно да попритисне малко директора. Струваше й се, че ако онова, което й казваше, бе истина, той беше потънал в комфорта на своя пост и се отнасяше с нея като със своя служителка — е, малко по-високопоставена от другите.

— Какво ви накара да си хапете нокътя до кръв?

Сара видя, че директорът внезапно се облещи, но веднага се овладя. Като че ли за миг го бе смутила промяната в светлината.

— Случилото се не е приятно… И вие като мен знаете, че в продължение на години репутацията на клиниката „Гаустад“ не бе от най-блестящите. Аз съм тук, за да продължа делото на моя предшественик, който се бе заел да я реабилитира. Тази сутрин, като слязох от самолета, си казах, че случаят ще вдигне шум и че всичките ни усилия ще бъдат пометени от няколко заглавия в пресата.

Директорът сведе очи към наранения си палец и сви рамене.

— Признавам, че като директор на психиатрична болница не давам особено добър пример, но всички си имаме някои малки слабости, нали?

Сара не знаеше какво да мисли за този отговор. А и нямаше никакво желание да започва разговор на тази тема. Бе крайно време да отиде в полицейското управление и да напише доклада си, а после да се прибере вкъщи и да се изправи срещу собствената си драма. Изведнъж се почувства в плен на жестоко безпокойство. Тъкмо се канеше да се сбогува с доктора, когато един глас изскърца в слушалката й. Беше Тобиас.

— Слушам.

Сара усети напрежението в гласа на съдебния лекар. Разбра начаса причината. Дори я побиха тръпки.

— Окей, слизам веднага.

Взе уоки-токито, което бе пъхнала в задния си джоб, и повика офицер Нилсен да дойде при нея.

— Проблем ли има? — разтревожи се директорът.

Сара не му отговори. Отвори вратата на кабинета и излезе в коридора. След минута офицерът, широк в раменете като Херкулес, се появи. Тя дискретно му нареди да наблюдава директора в кабинета му до ново нареждане и побърза да слезе на партера.

Когато Сара влезе отново в стаята, като за целта си сложи отново ръкавици и калцуни, Тобиас и двамата служители от криминалната лаборатория току-що бяха натоварили тялото на Пациент 488 върху носилка и се канеха да затворят калъфа.

— Надявам се, че знаете какво говорите — подхвърли Сара.

Съдебният лекар благодари на техническия екип, като им кимна с глава, и те се заеха да събират материалите си.

— Категоричен съм, госпожо инспектор, въпреки че и на мен ми бе трудно да повярвам. Но това са фактите: тялото е местено.

Инстинктивно Сара погледна към мястото, където бе намерено тялото.

— По какво съдите?

— Имам доказателство, че изпразването на пикочния мехур post mortem е станало другаде. Както виждате, върху панталона на мъртвеца има петна от урина, но нямаше и следа от това върху пода под него. А би трябвало да има доста голяма локвичка предвид петното върху панталона. Този човек не е издъхнал тук. Остава да разберем защо е бил преместен.

Сара се изправи и взе уоки-токито от джоба на якето си.

— Тук е инспектор Геринген. Заповедта да се сведе до всички офицери. Никой да не влиза или излиза от болницата. Офицер Дорн, повикайте подкрепление, за да обезопасим района. Офицер Нилсен, останете при директора. Не се отмествайте и крачка от него.

Уоки-токито на Сара изщрака, когато отговорите започнаха да пристигат.

— Тук офицер Дорн. Получих заповедта.

— Тук офицер Нилсен. На вашите заповеди.

— Офицер Солберг на вашите заповеди.

Сара се обърна отново към съдебния лекар.

— Уточнихте ли дали следите от душене по врата на мъртвеца са от неговите пръсти, както твърдят болногледачите?

Тобиас повдигна брадичката на жертвата, за да открие врата му.

— Това са следи от показалеца и кутрето. Ако някой го бе удушил, местата им щяха да са разменени. Очевидно…

— … е опитал да се удуши със собствените си ръце — заключи Сара. — Но може да са се опитали да го удушат, преди да сложат собствените му пръсти върху врата, за да изглежда като опит за самоубийство.

— Съмнително е, но все пак възможно. Само че не е очевидно и няма как да се уточни. А и криминалистите ми казаха, че не са открили други отпечатъци, освен тези на жертвата. Нито по ръцете, нито по врата. Така че хипотезата е малко вероятна.

Сара обобщаваше информацията и обмисляше въпросите, които напираха в главата й. Щом тялото е било преместено, значи искаха да скрият нещо. Но в такъв случай защо са извикали полицията? Абсурдно беше!

Сара се замисли върху трескавото безпокойство и смущението на болногледачите, за което й бе споменал Дорн при пристигането й. Всички се чувствали неудобно и били смутени. Като че ли… Сара осъзна, че нощният пазач не е трябвало да вика полицията. Тази смърт не е трябвало да се оповестява. Ето защо обясненията се променили, след като Дорн пристигнал на място. Но тогава къде е издъхнал човекът? Сара отново се обърна към съдебния лекар.

— Смяна на процедурата. Вземете необходимите проби за токсикологичното изследване, докато чакаме линейката. Така ще спечелим време — нареди тя. — Разрешавам ви да натоварите тялото и да започнете аутопсията веднага щом колата пристигне. Имам нужда от резултати колкото се може по-бързо. Не забравяйте да анализирате и белега върху челото.

— Дадено.

Сара взе уоки-токито.

— Офицер Дорн, къде се намират двамата болногледачи и човекът, който следи мониторите?

— В стария сектор В, вдясно, като излизате от сектор А.

— Няма ли да арестувате директора? — учуди се Тобиас.

Сара никога не би отговорила на такъв въпрос. Само че съдебният лекар й бе някак симпатичен.

— Първо, не съм сигурна дали Ханс Грунд е в течение на този маскарад… И второ, той е виновен в нещо, но е твърде интелигентен, за да рухне веднага. Измежду тримата надзиратели все ще има слабо звено и пробив във веригата.

Сара излезе от изолатора с по-бърза от обичайната си походка. Докато прекосяваше болницата в обратна посока, й се стори, че става все по-топло. Като че ли бяха надули максимално радиаторите в сградата. Съблече якето си. Дръпна яката на пуловера си, за да се разхлади малко, и доближи баджа до вратата, от която се излизаше от сектор А.

— Добре ли сте?

Сара отстъпи крачка назад. Офицер Дорн буквално бе изскочил пред нея.

— Добре ли сте, госпожо инспектор?

Тя погледна кротко Дорн и констатира, че на него не му бе толкова топло. Значи състоянието й се дължеше на тревогата, която прикриваше. Започваше да се пита дали не бе надценила желанието си за работа след онова, което й се бе случило. Прибра един немирен кичур зад ухото си, за да си придаде увереност, и обърна глава.

— Къде са?

Офицерът я огледа с безпокойство.

— И тримата са в отделни стаи в този коридор, госпожо. Наблюдава ги офицер Солберг.

Сара тръгна по коридора.

 

 

Стените на бившия сектор В бяха боядисани в отблъскващо зелен цвят. Боята лъщеше и падналите люспи мазилка се примесваха с облачетата прах на пода. Миризмата на мухъл се бе набила в ноздрите на Сара. Тя попита Солберг, младия офицер от полицията, който стоеше насред коридора, кой къде се намира.

— Болногледачът Елиас Лунде е в първата стая, Леонард Сандвик — във втората, а нощният пазач — във видеозалата. Аймерик Грост е в третата.

Един от тези мъже или дори и тримата бяха намесени в „гримирането“ на местопрестъплението. Дали не прикриваха медицинска грешка, както Сара бе подсказала на директора? И дали бяха действали сами, или по заповед на Ханс Грунд? И по каква причина?

Сара благодари на офицер Солберг и започна да разсъждава трескаво.

Несъмнено слабото звено в групата бе младият нощен пазач. Вероятно му бяха дали да разбере, че е допуснал сериозна грешка, като е извикал преждевременно полицията, и сигурно му бяха продиктували набързо разказа за пред полицията. Очевидно нервите му бяха опънати и все още се чудеше как да направи подбор между действително случилото се и разказа, който трябваше да изрецитира. Вероятността да се издъни бе доста голяма. Сара влезе, без да чука, в третата стая. Младеж на по-малко от тридесет години седеше пред маса от формика в средата на помещението. Бе хванал главата си с две ръце и подскочи, като видя, че инспекторката влиза, без да чука. Късите му коси бяха чупливи, а изражението на лицето му сякаш се колебаеше между излъчване на юноша и на зрял човек. Огледа Сара боязливо.

— Име, фамилия, възраст — изстреля Сара, докато сядаше срещу него на един скърцащ стол.

— Ъ-ъ… Аймерик Грост, на двайсет и шест години.

— Слушам ви.

— Добре. Какво искате да ви кажа най-напред?

Сара вдигна рамене.

— Е, хубаво. Тази сутрин, много рано, видях на екраните за видеонаблюдение пациента, който умря, да си слага ръцете около врата и да крещи. Веднага след това устата му се отвори широко. За мен със сигурност беше загубен. Обадих се на болногледачите, но никой не отговори на телефона. Тогава се обадих на директора. И той не отговори… Изпаднах в паника и спазих нарежданията, които научих по време на обучението — предупредих полицията, че току-що бях видял един пациент да се самоубива в стаичката си.

Младежът изчака за отговор, но такъв не дойде. Той преглътна.

— Ами, това е.

Аймерик Грост шаваше върху стола, който скърцаше дразнещо.

— Господин Грост, препоръчвам ви да кажете истината — подхвърли Сара, както се прави, когато се атакува свидетел, за да проговори. — Изправени сме, както изглежда, пред опит да се замаскира убийство. Да ви предупредя, че ако сте намесен в това и се окаже, че сте излъгали, ще трябва да се сбогувате с хубавите дни на младостта.

— Ама, казвам ви какво направих… Кълна ви се… не си измислям нищо…

— Как реагира директорът, когато узна, че сте повикали полицията?

— Каза ми, че съм направил добре, въпреки че според него нямало особена полза, тъй като в края на краищата ставало въпрос за сърдечна криза…

— Заплашиха ли ви с нещо? Затова ли сега ме лъжете?

— Какво? Ама кълна ви се, че не лъжа! Не говорете така!

Младият пазач се бе разбунтувал и се бе отдалечил от масата. Косите му падаха върху помътнелия му поглед.

— Не съм глупак! Виждам, че се опитвате да ме накарате да кажа нещо, само че не съм направил нищо лошо!

— Добре, Аймерик, добре. Прав сте. Извинете ме. Няма да ви отегчавам дълго — забави темпото Сара, доволна, че бе успяла да предизвика желаната нервност у свидетеля.

Младият пазач си пое дъх и се отпусна върху облегалката на стола. Смяташе, че най-тежкото е минало.

— Ще бъда откровена с вас, Аймерик — поде Сара с поверителен тон. — Не подозирам вас, а болногледачите Елиас Лунде и Леонард Сандвик. Почти съм сигурна, че са ви излъгали. И че лъжат и мен.

— Не знам. Не мога да кажа.

— Разбирам. А да сте забелязали у тях подозрително поведение? Искам да кажа, докато наблюдавате мониторите и виждате какво става в болницата през нощта… Забелязали ли сте нещо?

— Не съм отдавна тук, а и невинаги работя нощно време. Но никога не съм забелязвал нещо подозрително.

— А познавахте ли мъртвия пациент?

— Не. Знам само че го наричаха „четиристотин осемдесет и осем“ заради белега…

— Никога ли не сте посещавали пациентите?

— Не и пациентите от сектор С, рискът е много голям…

„Не и пациентите от сектор С“ — Сара затаи дъх. Годините опит й помогнаха да не реагира на грешката на младия пазач. Той, очевидно, не си бе дал сметка за нея.

— А те агресивни ли са? Въпреки лечението?

— Е, поне така ми е казано.

— А колко души са в този сектор?

— Ами те са…

Аймерик Грост внезапно млъкна. Бе пребледнял. Погледът му срещна този на Сара. Тя прочете в него страх. Току-що бе осъзнал, че според официалната версия пациентът е умрял в сектор А. След страха последва паника. Той стана и изтича към вратата, но тя бе затворена.

Сара се надигна и тръгна към него, без да каже и дума.

— Уверявам ви, че не съм направил нищо лошо — заекна той. — Те ме накараха да лъжа. Само че не знам дали станалото е истина! Нищо не знам!

Сара взе белезниците от задния си джоб и ги сложи на ръцете на пазача.

— Съжалявам, Аймерик. Полицай! — извика тя.

Пазачът потъна в сълзи. Сара коленичи до него, докато повиканият полицай влизаше в помещението.

— Кажете ми кой е номерът на изолатора на Пациент 488 в сектор С.

— Аз… аз не знам.

— Късно е, Аймерик. Ще бъдете съден. Това е сигурно. Сега остава само да разберем каква ще е присъдата. Ето защо, колкото повече неща ми кажете, толкова по-добре за вас.

— Мисля, че беше С-трийсет и две, срещу Янгер. Само че дори не знам дали е умрял там…

— Тоест?

— Ами всеки ден ходеха за него и Янгер и ги водеха някъде. Те крещяха и не искаха, но ги принуждаваха. Така че може би е умрял там, където го водеха. Не знам къде, там няма камери.

— А кои ги водеха?

— Не знам. Караха ме да спирам камерите в определени часове. Вярвайте ми: не знам нищо друго. Умолявам ви, обещайте ми… Нали ще кажете на съдията, че съм ви помогнал, а?

Вместо отговор Сара кимна утвърдително, а после се обърна към полицая, докато помагаше на младия пазач да се изправи.

— Отведете господин Грост в полицейското управление. Поставете го под охрана. Ще дойда да го разпитам по-късно.

После излезе бързо от стаята, като поиска по уоки-токито офицер Нилсен да я чака пред сектор С заедно с директора. След това се свърза с двамата специалисти от криминалната лаборатория и поиска от тях да разопаковат материалите си и да я чакат на същото място. Начаса.

Почти задъхана, свърши със заповедите. За миг се облегна на стената в коридора. Внезапно почувства слабост — сякаш краката й отказваха да я носят. Даде си сметка какво се отприщваше в тялото й и се помоли за отсрочка… Нека не й прилошава… Не сега.