Никола Бьогле
Пациент 488 (15)

15

Седнал зад волана на колата в подземния паркинг, Кристофър бе изтощен и му се гадеше. Бе заспал едва на разсъмване, час преди Симон да се събуди. През нощта бе обсебен от мисли, които се въртяха безспир в главата му: защо Адам не му бе казал за това пътуване до Норвегия? И какво бе открил там? Наистина ли е бил убит? Тази хипотеза му изглеждаше абсурдна…

— Ще повърнеш ли?

Седналият на задната седалка Симон започваше да се изнервя.

— Защо? Толкова ли искаш да видиш какво съм ял тази сутрин?

— Уф! Отвратително е!

Кристофър се усмихна и подкара колата. Каквото и да му струваше да се преструва на спокоен, трябваше да го стори, за да не тревожи Симон. Затова започна разговор, като попита момчето кой е любимият му исторически герой и защо. Изреждаше анимационни герои и завърши с принцесите от комиксите на „Дисни“, като подтикваше Симон да му отговори, въпреки нежеланието на детето. Когато пристигнаха в старата каменна къща на родителите му — дядото и бабата на Симон — в Росни-су-Боа, Кристофър получи съобщение: Пиша ви, в случай че сте забравили номера ми… Обадете ми се, когато имате да ми кажете нещо, колкото и незначително да ви се струва то… Сара.

Отговорът гласеше: Ще ви се обадя след по-малко от час. Кристофър.

— Кой беше? — попита Симон.

— Търсят ме по работа…

После изскочи бързо, за да отвори задната врата.

— Ами да, наистина, Симон… Имах страшно много работа тази седмица… Така че, докато обядвате, аз ще ида да си почина.

— Ще повърнеш, ако ядеш, нали?

— Не, но ще имам повече апетит, ако дремна малко.

— Окей!

— Хайде, върви да кажеш „добър ден“ на баба…

Малкото момче хукна по пътеката с белите камъчета към баба си, която току-що бе излязла на вратата. Разтвори ръце и прегърна внука си, като че ли не го бе виждала от година, въпреки че идваше всяка неделя на обяд… После детето влезе в къщата, като викаше дядо си.

Кристофър също се приближи.

— Добър ден, мамо — каза той и я прегърна сърдечно.

— Здравей, скъпи. Я ме погледни. Имам чувството, че си отслабнал… Ако знаех, щях да приготвя повече неща за ядене.

— Ама че трагедия. Ще трябва дълго да се изповядваш утре в църквата заради такава голяма грешка!

— Я не се подигравай! — възрази майка му, като мърмореше мило. — Ако нямах вяра, не знам как щях да оцелея след смъртта на Адам. Така поне си казвам, че е някъде там и че е добре.

Кристофър кимна, докато гледаше майка си с обич. Беше на около шестдесет години, с кестеняви коси и малко тъмна кожа. Вдъхваше доверие и спокойствие. Дискретна и великодушна, тя бе от онези християнки, които намират в религията не висша сила, на която да се подчинят, а начин да изразят човечността си. Като дете Кристофър се бе привързал към вярата, но когато другарите му от часовете по катехизис го попитаха какъв подарък е пожелал за първото си причастие, бе започнал да си задава въпроси. И тогава се появи скептицизмът, който щеше да се превърне в начин на мислене. Решението му бе разгневило баща му, но майка му бе успяла да го успокои, за да даде възможност на сина си да направи свободен избор в живота. Бе му казала: „Вярвай в каквото си искаш, защото си мило момче“.

— Симон като че ли се чувства добре — каза възрастната жена.

— Зависи от деня, но в момента е добре. Вечер е по-замислен.

Влязоха в къщата и Кристофър усети неизменната миризма на супа и чу тиктакането на големия стенен часовник, с което бе израснал. Верен на навика си, баща му бе седнал в креслото си и сгъваше вестника, за да прегърне Симон, който тичаше към него.

— Гладен съм — каза момчето и сложи глава върху корема на дядо си…

— Чудесно! Какво съвпадение, и аз също — отвърна дядото, хвана го през кръста и го вдигна, сякаш се канеше да го изяде.

Симон започна да вика и да се смее с цяло гърло. Едуард го пусна на земята и стана от креслото, като въздъхна дълбоко.

— О, деца… Добре че ти и брат ти бяхте по-спокойни като малки — каза той, без да обърне глава към сина си.

Кристофър без малко не му отговори каква бе причината: бяха разбрали бързо, че ги чака плесница, ако вдигат шум. Само че се въздържа. Откакто Адам бе умрял, не бе добре да уреждат стари сметки. Едуард не отиде да каже „добър ден“ на сина си, а се отправи направо към трапезарията.

— Хайде да обядваме, Маргьорит!

— Толкова е доволен да види внука си — извини се Маргьорит, когато видя разочарованието на Кристофър. — Не му се сърди…

— Не се безпокой…

Кристофър гледаше как баща му върви към масата с бодра походка въпреки седемдесет и петте си години и въпреки инфаркта, който бе изкарал преди няколко години. Но като се вгледа добре, забеляза, че сбръчканото и малко съсипано лице на баща му бе увеличило бръчките си. Като че ли прекарваше времето си да се мръщи и да съсипва кожата си с последиците от дълбоки размишления. Може би страдаше повече заради смъртта на сина си, отколкото показваше… Но дори да бе така, предпочиташе да умре, вместо да го признае.

— Ами ти как си? — Маргьорит попита Кристофър, когато стигнаха кухнята.

— Просто съм малко уморен. Имах много лекции тази седмица, а Симон сънуваше кошмари, заради които нощите бяха малко тежички. Така че, по изключение, бих искал да си почина малко горе…

— Къде „горе“?

— В стаята на Адам.

Майката на Кристофър остави яденето, което носеше към кухнята, и очите й се замъглиха. Кристофър усети, че мъката стяга гърлото му, и я притисна до гърдите си.

— Съжалявам. Не исках…

— Не, не, не казвай това. Щастлива съм, че ще отидеш в стаята на брат си. Опитах се да я запазя такава, каквато си беше. Ще видиш, че някои от дрехите му са в гардероба. Има и кашони с някои неща. В единия са книгите, които бяха натрупани до нощното му шкафче. Помислих си, че са последните, до които се е докосвал, така че ги запазих. Всички останали продадох.

Кристофър кимна с глава развълнуван, но и малко обезпокоен от силния характер на майка си, благодарение на който тя успяваше да се разпореди с вещите на сина си.

— Знам колко се обичахте — добави тя. — Върви. Ние ще се занимаваме със Симон.

Кристофър излезе от кухнята и се отправи към стълбите, които водеха към първия етаж, когато баща му го повика.

— Мисля, че разбирам желанието ти да не си с нас, но би могъл да кажеш молитвата — каза Едуард и премести една чаша.

Кристофър вдигна очи към небето.

— Знаеш много добре, че това е навик, който баща ти носи от американските си корени — прошепна майка му, като незабележимо го дръпна за ръката. — И че там на всеки член на семейството му идва редът да каже молитвата. Така че направи усилие. Не си длъжен да употребяваш религиозни думи…

— Ами хайде тогава, да благословим храната — каза Кристофър и седна.

Майка му и баща му сплетоха ръце като за молитва и затвориха очи. Кристофър срещна погледа на Симон, който бе любопитен как чичо му ще излезе от положение.

— Боже, благодаря ти за вкусното ядене, сготвено с любов от света Маргьорит, което скоро ще бъде смелено от неблагодарните ни стомаси, а те у някои от нас са добре угоени… Амин. За яденето…

Симон избухна в смях под съучастническия поглед на Кристофър, но смехът му бързо заглъхна. Чинията под ръката на Едуард бе потреперила. Кристофър не можеше да се начуди как въпреки възрастта си баща му се отнасяше към него със същата строгост, както когато бе дете.

— Никой няма право да обижда религията под моя покрив — отсече Едуард, но овладя гнева си. — У вас прави каквото искаш, но тук винаги сме тачили Бога и това няма да се промени.

Маргьорит сложи ръка върху тази на съпруга си, за да му подскаже, че трябва да се успокои. Ако Симон не бе тук, Кристофър щеше да каже на баща си, че вече не може да му говори с този тон. Само че момчето не трябваше да вижда как малкото му останало семейство се разпокъсва. Кристофър преглътна възмущението си и се извини за несръчността си, а после, под претекст че е уморен, се качи на първия етаж. Но преди това, за да разведри атмосферата, поговори за големите успехи на Симон по английски език.

 

 

На площадката миризмата на супа изчезна, но пък се появи тази на восък, с който бяха намазани дървените стълби. Вдясно една дълга стая изпълняваше ролята на таван, където бяха натрупани всички спомени от пътуванията на родителите му. А вляво коридор със зелени тапети водеше към стаите. В дъното бе стаята на родителите му, а от двете страни на коридора — неговата, която баща му бе превърнал в кабинет, и отсреща — стаята на Адам, която майка му бе настояла да си остане непокътната, след като бе напуснал дома на тридесетгодишна възраст.

Кристофър не бе стъпвал там от години. Влезе и не можеше да каже кое го смути повече — впечатлението, че нищо не се бе променило, или пък маниакалната грижа, с която майка му бе подредила стаята… Като че ли искаше всичко да е наред за деня, когато Адам ще се върне у дома.

Леглото бе оправено, нямаше и прашинка по нощната масичка, стария гардероб в рустиков стил и малкото бюро до прозореца. Мокетът в кралско синьо бе наскоро почистен с прахосмукачка, а сините тапети все още миришеха на препарата, с който са били почистени. В библиотеката колекциите от комикси заемаха почетно място, а медицинските му книги бяха подредени тематично.

Пред инспекторката Кристофър бе дал вид, че знае къде и какво да търси, но сега, когато влезе в стаята на Адам, се чувстваше обезоръжен и безпомощен, а и хипотезата, че брат му е бил убит, му изглеждаше нереална. Без никакво желание той повдигна няколко книги, погледна зад комиксите и ги разгърна един по един, като се надяваше да види в някой от тях къс хартия с бележка. Легна на земята, за да погледне под леглото, а после прерови ксерокопията от лекциите по медицина, а също и химикалките.

Реши се да отвори и гардероба, който заемаше голяма част от стената. Вътре бяха всички дрехи на Адам, които носеше, когато все още живееше при родителите им. Бяха изгладени, сгънати и подредени, а между тях имаше лавандулови ароматизатори. В долната част на гардероба имаше кашони, на които пишеше: „Случаите «Велизи» — да не се изхвърлят!“.

Нима майка му бе запазила и вещите му на възрастен човек? Заинтригуван, Кристофър извади кашоните и ги сложи върху мокета. После коленичи и отвори първия. Най-отгоре имаше пластмасова кутия. Кристофър позна почерка на Натали — „Снимки от сватбата ни“. Имаше безброй снимки, които Кристофър прехвърли набързо. Видя се облечен в костюм. Бе прегърнал брат си през раменете и двамата се усмихваха срещу обектива. Кристофър не се бе въздържал и бе направил на брат си заешки уши. А после — и една доста лична снимка, направена малко преди Адам да тръгне към олтара. Адам и Кристофър бяха допрели челата си и всеки държеше с ръка тила на брат си. Кристофър си спомняше, че Адам изпитваше страх. Страх да не се разруши връзката, която ги свързваше. Но Кристофър го бе убедил, че нищо няма да ги раздели, а също и че съюзът с Натали, жената, която обичаше, ще го направи щастлив. Адам бе чакал твърде много, преди да се наслади на това щастие. Кристофър бе добавил още колко е щастлив, че Адам се жени преди него, защото в детството все му повтаряха, че закъснява в сравнение с брат си… Кристофър затвори кутията и извади куп хартия и тетрадки, завързани заедно. Това бе целият ученически живот на Адам. Бележници с унизителни забележки от рода на „Ученик с много способности, но пък по-малко сериозен в сравнение с брат си“, „Много възможности, но твърде малко воля“, а също и мотивационни писма, които показваха, че Адам е открил доста по-късно професията, която го вдъхновяваше… Нямаше нищо, което Кристофър вече да не знае…

Намери обаче книги за историята на Втората световна война и за Студената война. Адам никога не бе споделял с Кристофър интереса си към този период. Заинтригуван, той ги прелисти и видя, че много текстове са подчертани, анотирани и някъде — задраскани. Повечето пасажи обясняваха как войната бе накарала американците и руснаците да доведат научните си изследвания над нивото, което би се постигнало в условия на мир. Там се обясняваше и как войната е дала възможност да се открие метод за масово производство на пеницилин, който и до днес обслужва фармацевтичната индустрия, как се е усъвършенствало производството на лекарствата против морска болест за войниците, чиито съставки са все още обект на комерсиализация, и как необходимостта от запазване на храните бе довело до производството на гранулирани храни, които се използват и до днес.

Кристофър остави и последната книга и разтърка врата си. Защо Адам, който обожаваше да споделя знанията си, и то предимно с брат си, никога не му бе говорил за проучванията си? Щеше да съобщи това на инспекторката, въпреки че не виждаше с какво този факт би могъл да й помогне в разследването. Оставаше му да прегледа още един кашон, когато баща му влезе в стаята, без да почука.

— Мислех, че си почиваш…

Кристофър се облегна на вратата на гардероба и поклати глава.

— Ами да, всъщност не, имах нужда да мисля за Адам…

Баща му огледа колебливо книгите по история, които бяха разхвърляни по земята, и двата отворени кашона.

— Никога няма да разбера защо майка ти реши да съхрани цялата тази бъркотия…

Кристофър вдигна рамене…

— Ами той бе малкият й син. Мисля, че се чувства виновна, задето не е успяла да го опази…

— Вярно е, че майка ти си създаваше доста грижи за бъдещето на Адам и по-специално — бъдещето му в професията. Аз не вземах голямо участие, но си спомням как тя ми се обаждаше всеки ден да направя нещо за него. Добре че ти бе тук, за да му помогнеш да намери пътя си в живота…

Кристофър кимна с глава. Бе едновременно изненадан от признанието на баща си, но и нетърпелив той да си отиде, за да продължи работата си.

— Ами добре — поде Едуард, — не прекарвай целия си ден, като ровиш в тези стари спомени… Стига ни и една в къщата, която прави само това.

Бащата на Кристофър хвърли още един поглед върху купищата хартийки, поклати глава и затвори вратата. Кристофър вдигна очи към небето, раздразнен от разсъжденията на баща си, и извади съдържанието на втория кашон: купища административни документи. Майка му наистина бе събрала всичко, принадлежало на мъртвия й син. Може би тук бяха подредени сметки за електричество, банкови извлечения, фактури за платени здравни такси, фишове от заплати.

Кристофър въздъхна. Не, това търсене наистина изглеждаше напразно. Само че той щеше да доведе до край това разследване, за да няма за какво да съжалява. Седна по турски и прегледа всички документи — един по един. Бе преполовил сортирането, когато получи ново съобщение от Сара. Е? Отговори й с: Нищо конкретно за момента. Ще ви държа в течение.

Кристофър погледна уморено купчината банкови извлечения, които му оставаха. За успокоение на съвестта си прегледа всеки документ, като си казваше, че може би ще открие някоя голяма събрана или преведена сума. В края на краищата, това можеше да е началото на следа за нечие убийство. Прекара така цял час и накрая очите му сълзяха от умора. Само че не откри нито една сума, която да му изглежда съмнителна. Докато преглеждаше последния документ обаче, една подробност привлече вниманието му. Всички извлечения идваха от една и съща банка и бяха на името на Адам и Натали, с изключение на три, които бяха от друга банка — „СуисКокс“, и бяха само на името на Адам. Бяха издадени година преди смъртта му.

Кристофър, който очакваше да открие изумителни суми, бе изненадан. Парите бяха малко. Едва 300 евро. Но пък към тази сума бе превеждана сумата от 25 евро и 80 цента всеки месец. Кристофър прочете върху извлечението, че те бяха изплатени в полза на банката. За какво ли? Воден от инстинкта си на журналист, влезе през телефона си в сайта на „СуисКокс“ и свали тарифата с услугите, предоставяни от банката, и съответните такси. Мъжът пробяга с поглед таблицата и едва в долния й край откри отговора. Този път пулсът му наистина се ускори. Таксата от 25 евро и 80 цента отговаряше точно на тарифата за наемане на сейф с право на постоянен достъп до него. Взе отново телефона си и се обади на Сара, за да й разкаже.

— Адам никога ли не ви е споменавал за този сейф?

— Не.

— Както и никога не ви е споменавал за посещението си в „Гаустад“ и задълбочените си проучвания върху Втората световна война.

— Не си хабете думите, убеден съм в това.

— Претърсете стаята. Трябва на всяка цена да намерим ключа за сейфа.

— Във всички случаи, ако съществува, няма къде да е, освен тук. Вече няма вещи на Адам другаде. Ще ви се обадя.

Кристофър опразни чекмеджетата, погледна под бюрото, разтури леглото, прегледа подплатите на дрехите, размести мебелите, провери рафтовете и преградите. Напразно. Не откри нищо. Но може би бе търсил прекалено бързо. Занесе кашоните в мазето и обясни на майка си, че ще отнесе нещата на Адам в дома си, защото искал да ги прегледа на място, където нямало да будят толкова мъчителни спомени у него. Маргьорит изглеждаше изненадана, но отстъпи пред молбата на сина си, при условие че ги пази и й ги върне бързо.

— Какво ще правиш с всички тези вехтории?

Бащата на Кристофър отново четеше вестника си и внимателно следеше какво прави Симон, който сглобяваше панели от плеймобил в градината.

— Мисля, че не е добре мама да държи всичко това тук. Време е вече да се отърве от тези неща — прошепна той.

Баща му кимна с глава и отново потъна в четенето. След като натовари пет кашона в багажника на колата, Кристофър вече бе нетърпелив да се види със Сара. Само че не искаше да лиши Симон от спокойния му и ведър неделен ден. Остави го да направи ябълков сладкиш с баба си и да поиграе на футбол с дядо си.

Едва в края на деня тръгнаха да си вървят. Изтощен от всичките си занимания, Симон бързо заспа. Като стигнаха в дома си, Кристофър го отнесе на ръце в стаята му. Сложи го в леглото, съблече го, зави го и го целуна по челото. После излезе от стаята и отиде да наплиска лицето си в банята. Облегнат на мивката, Кристофър чак сега осъзна тревогата, която тази норвежка инспекторка бе предизвикала в живота му. Вече знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не разсее сенките около смъртта на брат си. Защо Адам се интересуваше от научните открития през втората половина на 20-и век? Защо е ходел в онази психиатрична клиника, където посещавал пациент? Какво толкова важно бе открил, за да го убият — защото Кристофър вече се опасяваше, че това е истина…

Избърса лицето си и мина през стаята на Симон, за да отиде в своята стая. От вратата видя как момчето става от леглото си с полузатворени очи и изпълнява вечерния си ритуал. Легна отново по корем, извади от кашона под леглото си суитшърта на баща си и го притисна към гърдите си.

Кристофър въздъхна и продължи към стаята си.

— Кристофър?

Мъжът се върна и показа глава през полуотворената врата като гризач, който излиза от леговището си. Като го видя, Симон се засмя.

— Ама наистина си смешен.

— Повика ме в единадесет часа вечерта, за да ми се подиграваш ли? — опита се да се пошегува Кристофър.

Симон наведе очи.

— Не, просто съм доволен, че… че… не ме остави сам след… — добави Симон. После затвори очи.

Кристофър бе завладян от чувства, каквито никога не бе изпитвал: щастието да усещаш, че си необходим на някого. Гледаше как Симон заспива и диша тежко. В един момент промърмори нещо, което приличаше на „татко“. Кристофър се приближи към него, постави ръка на челото му и погали лицето му. Симон се обърна и притисна към гърдите си суитшърта на баща си. Бе напъхал половината си лице в него както малките деца правят с плюшените играчки. Кристофър се канеше да стане, когато изведнъж се спря. Как не се бе сетил по-рано? Но това бе нещо толкова свързано с ежедневието му, че не му обръщаше внимание. Взе суитшърта, който Симон държеше в ръцете си, а после излезе от стаята и опипа внимателно дрехата. Не усети нищо. Опита да се успокои и започна да я претърсва по-бавно. Тогава му се стори, че напипва някакъв твърд предмет. Отиде в кухнята, отвори едно чекмедже и взе ножици. С треперещи ръце разряза плата и отдели дрехата от подплатата. После ахна от изненада. В подплатата бе скрит малък ключ, а на него бе написано числото 302…