Никола Бьогле
Пациент 488 (5)

5

Приготви се да се хвърли по очи на земята, за да избегне куршумите. Но Ханс Грунд извади от джоба си ключ, коленичи и отключи ключалка на пода. После повдигна някакъв капак и скочи. Сара бясно увеличи темпото. Свлече се на земята, седна и се плъзна напред, като ловко вмъкна десния си крак между капака и пода.

Повдигна капака и предпазливо надникна вътре. Директорът току-що бе преодолял последните стъпала на някаква стълба. Той вдигна глава, погледна нагоре и изчезна от полезрението на Сара. Тя се спусна по стълбите и се озова в сутерен с бетонни стени, който се осветяваше само от една червена лампа на тавана. Мярна силуета на директора на няколко метра пред себе си. Чу се щракането на ключалка. През вратата, която Ханс Грунд отвори, проникна бледа светлина.

Сара изтича напред и ритна с крак затварящата се вече врата. После влезе прегърбена в някакво помещение. По средата имаше две носилки на колела. Отстрани на всяка от тях висяха кожени каиши със закопчалки. Имаше и апаратура с монитори. Висяха безброй кабели. За секунда Сара запечата целия декор в паметта си, но вниманието й бе съсредоточено върху директора, който стоеше прав в левия ъгъл на стаята до един шкаф с витрина. Сигурно не бе въоръжен, защото в противен случай би стрелял.

— Не мърдайте — нареди му Сара.

Направи крачка напред. Ханс Грунд измърмори няколко думи, а после рязко протегна ръка и хвана някакъв лост, скрит в шкафа зад него. Сара осъзна какво става твърде късно — когато стаята се разтърси от оглушителна експлозия и огнена струя подпали въздуха.

 

 

Сара се хвърли на земята. Огненото острие на пламъците парна косите, тила и гърба й насред адски шум. Закрила лицето си с ръка, останала без дъх, за миг тя помисли, че ще изгори. Започваше да се задушава и по тази причина свали ръка от лицето си, за да огледа наоколо. Удари я топла вълна, защото пламъците вече разрушаваха стените. Дочу в далечината всяващия паника вой на противопожарната аларма, но тя не се задейства автоматично. Ханс Грунд сигурно добре бе подготвил действията си. Сара клекна и напипа изхода зад гърба си. Коридорът още не бе засегнат от пламъците. Пред Сара с лице към земята лежеше безжизненото тяло на директора. Инстинктът й прошепна да бяга веднага, но нещо по-силно я накара да тръгне право напред. Повдигна с мъка тежкото тяло на Ханс Грунд и го повлече с всички сили към изхода. Едва бе направила няколко крачки, и борбата й завърши с кашлица. Горещината й удряше плесници в лицето, а пушекът я задушаваше. Сара клекна, за да си осигури малко въздух, и задърпа отново тялото, като надаваше вик при всяко усилие. Бе само на два метра от вратата, но ако стоеше права, щеше да умре от задушаване.

Легна по гръб, намести тялото на директора върху корема си и запълзя по земята, като си помагаше с краката и се въртеше във всички посоки. Тилът на Ханс Грунд вече приличаше на кървав парцал. Тук-там редките му коси полепваха върху отворените рани. Не знаеше дали е още жив, но трябваше да се опита да го спаси. Успя да премине през прага на вратата, викайки от изтощение. Сви крака и повдигна отново директора, като го държеше под мишниците, когато неоновата лампа над вратата гръмна от горещината и се разпръсна в сноп искри. Сара нямаше време да закрие лицето си и силно парване я шибна по дясното око. Извика от болка и хвърли тялото на Ханс Грунд.

— Тя е тук!

Гласът идваше отгоре.

Закрила раненото си око с ръка, тя видя как офицер Нилсен я завива с огнеупорно одеяло.

— Госпожо инспектор, оттук!

От главата му все още течеше струйка кръв. Той я повлече към стълбите, но тя се освободи от ръката му.

— Не! Отведете директора!

— Какво?! Цялата сграда гори! Трябва да тръгваме!

Над тях, от входа към стълбите, се чу гласът на офицер Дорн.

— Ще се окажете впримчени в капан!

— Искам да разпитам Ханс Грунд! Искам да разбера какво става тук! Заемете се с него, аз мога да вървя сама!

Високият метър и деветдесет сантиметра Нилсен сякаш се поколеба дали да не пренебрегне заповедта и да удари Сара с нещо, за да я зашемети и да спаси живота й. Хвърли бегъл поглед на тялото на Грунд до вратата и осъзна, че Сара го е влачила сама чак до коридора, с опасност да изгори жива.

Засрамен, той преглътна недоволството си и се втурна към тялото на директора. После го качи на рамото си. Сара вече бе започнала да се изкачва по стъпалата и сграбчи ръката на офицер Дорн.

— Навсякъде гори!

Сара се смая, като видя как полуделите пламъци лижеха вратите на стаите, а гъст дим пълзеше по коридора и обхващаше стените му до средата.

Прегърбен на две, Дорн направи знак на Сара да го последва, като тича с всички сили. Тя хукна след него по коридора с ръка върху устата си. Болката й в окото вече не бе толкова силна, но тя все още не виждаше нищо с него.

— Ранена ли сте? — попита я Дорн.

Тя не чу въпроса. В този адски коридор, където воят на алармената система се примесваше с пращенето от горенето на вратите, гласовете почти не се чуваха. Кожата й пареше от топлината. Препъна се в трупа на един изгорял пациент. В стаята, пред която се бе спряла, видя седнала на земята и свита на кълбо жена. Бе парализирана от страх. Позна пациентката с тъжния и примирен поглед, която бе видяла по-рано същата сутрин зад стъклото на приемната.

— Тук има една жена, която е жива! — изрева тя.

В това време оглушителен трясък отекна в целия коридор.

— Инспектор Геринген, таванът се срутва! — изкрещя Нилсен, който тичаше след нея с директора на рамото си.

Чу се нов шум от падане, съпроводен от огнения рев на горящата пещ.

Сара изтича към стаята на парализираната от ужас пациентка. Разкъса един чаршаф и го намокри в банята. После го хвърли върху главата и раменете на уплашената жена. Сграбчи я за ръката.

— Не!

Пациентката изтърва нещо, което до този момент бе държала до гърдите си. Снимка, на която бе самата тя и се усмихваше, а с нея бяха две деца.

— Наведете се и вървете след мен!

Пациентката, която бе на около четиридесет години, се остави Сара да я повлече и двете преминаха през прага на вратата, прескачайки остатъците от мазилка и горящите греди по пода. Високо над главите им се виждаше таванът на втория етаж, който заплашваше да се срути.

— Не дишайте, иначе дробовете ви ще обгорят! — нареди й Сара.

Пациентката се закова на място и гледаше пожара, като че ли очарована от пламъците. Огънят вече докосваше чаршафа, който обвиваше главата и раменете й.

Сара сграбчи ръката на обърканата жена и я затегли силно, за да не й даде възможност да се съпротивлява. И двете бяха останали без дъх, когато паднаха на земята във входното фоайе.

Сара блъсна двукрилата врата. Чу се трясък и леденият въздух, който начаса я зашлеви в лицето, бе посрещнат като спасение. Когато и двете се отдалечиха на двадесетина метра от сградата, Сара, превита на две, се облегна на едно дърво. Цялото й лице бе покрито с маска от сажди. Пациентката, която току-що бе спасила, се строполи от изтощение върху снега. До тях офицер Дорн с мъка си поемаше въздух.

— Добре ли си? — попита той.

Сара само успя да кимне и се свлече по дънера на дървото. Надалеч се чуваха сирените на пожарните коли, които приближаваха. Наоколо болногледачите, санитарите и медицинските сестри от болницата полагаха усилия да удържат обхванатите от паника четиридесет пациенти, които бяха успели да спасят. Всички газеха в тиня от разтопен сняг и кал.

— Не лежете на земята — заповяда Сара на изтощената пациентка и й помогна да се изправи. — Офицер Дорн, погрижете се за нея.

Офицерът махна мокрия чаршаф, а после я наметна с униформената си куртка. Пациентката бавно повдигна глава. Гледаше като ударена от гръм и местеше погледа си от Дорн към Сара.

— Скоро ще дойде помощ, госпожо — каза й Дорн. — Всичко ще се оправи…

После Дорн се обърна към инспекторката.

— Сигурна ли сте, че сте добре? Ранена сте в окото!

— Къде са Нилсен и директорът? — попита го тя вместо отговор, докато се изправяше.

— Ей там — отвърна Дорн.

В бързината при бягството от пожара и заради невиждащото си око Сара не ги бе забелязала. Нилсен идваше към тях, мъкнейки под мишница тялото на директора. Сара се изправи, съблече якето си и обви с него тялото на Грунд. Дорн и Нилсен я наблюдаваха. После опипа врата на директора, за да усети пулса му. Беше още жив.

— Болногледачите Елиас Лунде и Леонард Сандвик успяха ли да излязат от сградата? — попита Сара.

— Да — отговори Нилсен, — Солберг пазеше стаите, където бяха затворени, когато избухна пожарът. Евакуира ги и ги затвори в първата кола на подкрепленията, които пристигнаха…

Нилсен посочи една камионетка с решетки, пред която Солберг стоеше на стража, въпреки че бе като хипнотизиран от гигантския пожар, който се разрастваше пред очите му.

В това време пристигнаха четири пожарни коли и вдигнаха облак сняг. След тях се появиха и три линейки — мерцедеси с висока проходимост. Докато пожарникарите трескаво развиваха маркучите си, капитанът изтича при Сара и двамата полицаи.

— Колко души са останали в сградата?

— Няколко десетки — отвърна Дорн, — а може би и повече. Страшна трагедия!

Инспекторката посочи придържания от Нилсен Ханс Грунд.

— Спасяването на живота на този човек е приоритет. Линейката трябва да го закара незабавно в болницата. Той е нашият заподозрян номер едно. Трябва да живее, за да обясни престъплението си.

— Ъ… ъ… Добре — отговори капитанът, след като размени поглед с двамата полицаи и си даде сметка, че заповедта на инспекторката не е толкова абсурдна, колкото изглеждаше.

Капитанът направи знак на екипа за първа помощ да се приближи.

— Заемете се и с тази жена — побърза да добави Сара, посочвайки младата пациентка.

Капитанът кимна с глава и тръгна бързо към хората си, за да разпредели задачите.

Една жена от екипа за спешна помощ се приближи и коленичи пред пациентката, която Сара бе извлякла от стаята. Нежно я зави с одеяло и й помогна да се изправи, за да я отведе към линейката. Зад тях друг екип се зае да натовари директор Грунд върху една носилка. Взеха якето на Сара и й го върнаха, а Грунд завиха с термоодеяло.

Сара нареди Нилсен и Дорн да ескортират линейката до болницата.

— Щом пристигнете, охранявайте стаята на Ханс Грунд. Единият да остане пред вратата, а другият — вътре в стаята. Съобщавайте ми за всяка промяна в състоянието му. Трябва да го разпитам възможно най-бързо. А! Офицер Нилсен, нека се погрижат за раната на главата ви!

Двамата мъже се подчиниха и настигнаха с бърза крачка хората от екипа, които товареха директора в линейката.

Сара си позволи няколко минути отдих, а чувството за вина сковаваше тялото й. Защо не успя да предотврати тази трагедия?!

Всичко случило се минаваше като на лента пред очите й, когато една жена от екипите за спешна помощ я повика, за да прегледа окото й. Освети с фенерче лицето й и педантично огледа дясната му част. После, без да я предупреди, откъсна кожата около окото й.

Сара извърна рязко глава, като ръмжеше.

— Съжалявам, но ако ви бях предупредила, щяхте да се стегнете — извини се жената. — Накратко, нямате вече нито мигли, нито вежди на дясното око. Кожата на клепача е малко обгоряла, но пък сте имали късмет. Ирисът и зеницата са невредими. Ще трябва да се погрижите за себе си и ще ви наблюдаваме, единствената щета е, че няма да имате добър вид в продължение на няколко месеца…

Сара мислено одобри думите й, давайки си сметка, че й е все едно какъв ще е външният й вид. Благодари на жената от екипа, която й нареди все пак да отиде бързо в болницата за по-обстоен преглед. Сара разсеяно кимна в знак на съгласие, а в това време пет полицейски коли се стовариха на мястото с оглушителен вой на сирени. Тя направи знак с ръка и капитанът изтича към нея. Бе мъж на около четиридесет години, по-скоро слаб, а лицето му все още носеше белезите на почти безсънна нощ.

— Офицер Карл — представи се той.

Сара му разказа накратко събитията и побърза да добави:

— Двамата болногледачи в камионетката трябва незабавно да бъдат откарани в полицейското управление. Ще отида да ги разпитам, но преди това се налага да мина през болницата. Накратко, вече сте разбрали защо — отсече тя накрая. — Междувременно отцепете района и след като пожарът бъде потушен, пуснете колегите от криминалната лаборатория да си свършат работата. Съмнявам се, че е останало нещо, но човек никога не знае. И поддържайте връзка с централното управление, докато пристигна там.

Офицерът потвърди, че поема нещата в свои ръце.

Сара се отдалечи, но видя пристигането на нова група пожарни коли и подкрепления от полицията. Те вдигнаха облаци от сняг, а танцуващите петна светлина, разпръсквани от сините лампи, се смесиха с безмилостните факли на вилнеещи пламъци, които разкъсваха болницата.

Докато на мястото с гръм и трясък спираше репортерска кола — подвижно студио с екип от някаква телевизия, Сара усети, че телефонът в джоба й вибрира. Погледна екрана. На него бе изписано името на прекия й началник Стефен Карлстрьом. Стигна до колата си, затръшна уморено вратата и включи гласовата си поща. Напълно изтощена, се облегна на седалката. По тялото й премина студена тръпка, беше й толкова тежко.

Тази вечер до нея нямаше да има друго топло тяло, в което да се сгуши, за да смекчи болката от преживяното. Нито пък щеше да чува глас, който да й говори за бъдещето и да гради планове. Тази вечер щеше да е сама и единствената вратичка, през която можеше да избяга от мъките, бе този нов случай, който очевидно щеше да е най-жестокият и най-необичайният в кариерата й. Осъзнавайки, че изпада в самосъжаление, докато десетки хора бяха мъртви или в момента умираха пред очите й, Сара мислено прокле егоизма си.

Някой почука на стъклото й. Една жена с микрофон в ръката й се усмихваше. Следваше я оператор с камера и прожектор.

— Инспектор Геринген, за умишлен палеж ли става въпрос? Какво се случи? Били сте тук, на мястото. Не можахте ли да предотвратите тази трагедия?

Сара знаеше, че трябва да остане тук, да координира първите действия на полицията, да отпраща журналистите. Само че нямаше вече сили. Затова потегли, за да се отдалечи възможно най-бързо от горящата болница. На първия червен светофар изпрати съобщение на шефа си, че ще отиде при него, след като мине за кратък преглед в болницата. А после се наведе към заключената с код жабка и грабна опаковката с транквилантите.