Никола Бьогле
Пациент 488 (4)

4

Сара стигна до блиндираната врата на сектор С. Двамата специалисти от криминалната лаборатория вече бяха там и я чакаха. Бяха смъкнали маските от лицата си. Кльощав кестеняв мъж с враждебно изражение на лицето и жена на около тридесет години, която я оглеждаше много внимателно. Сякаш искаше да разбере дали например не бе пъхнала ръка в джоба на джинсите си, за да прикрие треперенето й?

Докато чакаше нетърпеливо пристигането на офицер Нилсен и директора и се чудеше защо се бавят толкова, мобилният телефон в джоба й завибрира. Съобщение.

Здравей, голяма сестричке. Забрави ли рождения ден на Мойра тази вечер? Да ви чакаме ли у дома в 7 часа? Обичам те. До довечера. Намерих твоя снимка като петгодишна. Изпращам ти я.

Като се надяваше, че снимката ще разпръсне тревогата й, Сара натисна с палец квадратчето, за да я уголеми. Появиха се хубавите личица на две червенокоси момиченца, осветени от веселата светлина на пет свещички върху торта. Прилепили бузки, те очевидно са се канели да духнат свещите, но им бе попречил буен смях, защото широко отворените им усти разкриваха млечните им зъбки.

Сара съжали, че е отворила снимката, и усети как тревогата я завладява отново.

— Това децата ви ли са? — попита жената от криминалната лаборатория.

Въпросът й сякаш идваше някъде отдалеч. Сара усети мравучкания по ръцете и краката си. Мястото, където се намираше, започна да й се струва странно, нереално. Съзнанието й бе завладяно от една-единствена парализираща мисъл — неосъществената й мечта за дете. Желязна преграда сякаш запушваше гърлото й. Тя тръгна напред, неспособна да пророни и дума поради растящия страх да не се строполи на земята пред екипа от криминалната лаборатория, офицер Нилсен и директора на клиниката, които щяха да пристигнат всеки момент. В обърканото й съзнание просветна, че пътьом бе мярнала тоалетните. Само че вратата, която отвори, за да тръгне нататък, я изправи лице в лице с офицер Нилсен и високия силует на директора.

— Можете ли поне да ме информирате какво се е случило? — попита лекарят.

Без да обърне внимание на въпроса му, Сара го заобиколи. Скоро съзря тоалетните, влезе и стремглаво нахълта в първата кабина, заключи и седна на тоалетната чиния. Със стиснати устни се опита да диша спокойно през носа си, докато в гърдите й бушуваше буря. В съзнанието й отново нахлуха виковете на Ерик: „Погубихме се, Сара, благодарение на този проклет план да имаме дете! Сякаш можехме да сме двойка единствено ако успеехме да станем родители!“. Ето как бе оправдал изневярата си и факта, че я напускаше. Да, може би бе искала твърде много да има бебе, а това бе навредило на техния живот като двойка. Да, бе се борила и с тялото, и с душата си, за да не се огъне, и със сигурност бе обръщала по-малко внимание на Ерик. Но никога не бе му отказала прегръдка или да го изслуша. Никога. Защо тогава не бе споделил страховете си, преди да бе станало твърде късно?

В дъното на душата си Сара усещаше, че се страхува да си отговори на този въпрос, и от това болката й само ставаше по-остра. Щом не бе казал нищо, значи не е имал желание да го стори.

— Госпожо инспектор? Наред ли е всичко? — извика Нилсен с кънтящия си глас.

Страхът да не я изненадат в подобно състояние на пълен душевен срив профуча като камшичен удар в съзнанието на Сара. В хаоса на чувствата й просветна бледа светлинка разум: работата й бе последното нещо в живота й, което все още я крепеше. Ако искаше да преодолее изпитанието, трябваше да се закачи за нея като удавник за сламка.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред? — настоя офицерът.

— Идете при директора!

— На вашите заповеди, госпожо.

Когато Сара излезе от тоалетната три минути по-късно, чувстваше огромно изтощение. Скоро стигна коридора, където я очакваха Нилсен, двамата специалисти от криминална лаборатория и изнервеният директор, който й хвърли изпитателен поглед. Впрочем всички я огледаха от главата до петите. Сара обаче не им остави време да й задават въпроси.

— Къде се намира сектор С? — попита тя директора.

— Сектор С ли?

Вярна на навика си, Сара не повтори на събеседника си въпроса, който той бе чул прекрасно. Просто изчака търпеливо.

— Както вече ви казах, пациентите от този сектор са считани за особено опасни. Понастоящем там имаме само един пациент, когото вие познавате добре — Ернест Янгер. В този час той вероятно спи. Лечението му е доста… радикално.

— Номерът на стаята му?

— С-27, но защо искате да посетите този сектор? Рискувате да събудите пациент, за когото полагаме всички грижи да държим кротък…

Сара постави дадения й бадж върху електрическия сензор. Светна зелена лампичка и вратата се отвори механично.

— Идвате с мен — нареди тя на директора.

Влезе първа, последвана от екипа на криминалната лаборатория и офицера, който неотлъчно наблюдаваше директора. Подът на коридора бе застлан със зелени каучукови плоскости, нямаше прозорци. Осветяваха го слаби неонови лампи. Сара преброи шест врати, на които имаше табелка с буквата С, а след нея — цифра. Точно над входа имаше камера. Сара се спря пред помещение С-27 и вдигна капачето на шпионката. Стаята бе по-маломерна от стаята в сектор А и нямаше прозорец. От тавана висеше гола крушка и осветяваше мивка, тоалетна, а вдясно — допряно до стената легло. На него лежеше доста болнав на вид рус мъж. Сара потръпна, защото се сети за всички ужаси, които бе извършил този човек.

— Ето, видяхте го, нали? — прошепна директорът.

Сара спусна капачето на шпионката и продължи пътя си по коридора.

— Нататък няма никого. Както вече ви казах, Янгер е единственият пациент в този сектор.

Сара продължи, без да обръща глава. Като стигна до номер С-32, спря.

— Отворете това помещение.

Директорът поглади вратовръзката си. Този път Сара осъзна, че това му движение изразяваше притеснение. Впрочем той бе пребледнял.

— Защо искате да влезете тук? Помещението е празно…

Вместо отговор Сара погледна часовника си. Директорът навлажни устните си и извади връзка ключове от джоба си. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го два пъти, а после, въздишайки, натисна дръжката.

Стаята тънеше в мрак. Сара поиска нов чифт ръкавици от екипа на криминалната лаборатория, надяна ги и щракна ключа вляво от вратата, преди да влезе. Онова, което видя, я смая. Всеки сантиметър от стените бе покрит с графити. Приличаха на паяжина върху бяла боя. Малки черни фигурки бяха вплетени една в друга и вкупом представляваха главозамайващ хаос. Сякаш помещението бе замърсено от някой черен паразит. Сара прокара обвитата си в ръкавица ръка по една от стените и внимателно разгледа бъркотията от линии, като се мъчеше да различи някоя по-ясна фигура. Видя обаче само куп завъртулки.

— Искам интегрална фоторепродукция на цялата стена — нареди тя. После огледа земята. — Потърсете следи от урина.

Двамата експерти от криминалната лаборатория отново облякоха комбинезоните си и покриха главите си с качулки.

— Какво представляват тези графити? — попита тя директора.

— Нямам представа. Рисувал ги е отдавнашен пациент. Вече не е тук.

Вече не бе необходимо Сара да се обръща, за да усети колко притеснен, нервен и възбуден е директорът.

— И не сте намерили време да почистите стените?

— Все още не. Както ви обясних, тук рядко има пациенти, а и нямаме достатъчно персонал, за да се справим с всичко. Почистването не е било сред приоритетните ни задачи.

— Тук ли е умрял?

— Моля?

Сара се увери, че Нилсен е нащрек. Щеше да задържи директора, в случай че се опита да избяга.

— Знам, че това е бил изолаторът на починалия тази нощ пациент — натърти тя. — Защо се опитахте да ни заблудите, че е бил настанен в сектор А?

— Приказвате безсмислици! — пламна директорът. — Това наистина бе стаята на Пациент 488, но преди два дни го преместихме в сектор А, защото ни се стори, че вече не представлява опасност.

— Къде сте водели Янгер и Пациент 488 всяка вечер? Какво сте ги карали да изтърпяват?

Директорът изглеждаше смаян.

— Ама за какво говорите?

— От какво всъщност е починал пациентът, за когото твърдите, че е станал жертва на сърдечна криза? Защо е местено тялото му? Тези рисунки ли сте искали да запазите в тайна? По каква причина?

— Добре, слушайте, отсега нататък искам да ми задавате пред адвокат всички въпроси, касаещи този смъртен случай.

Сара очакваше такъв отговор. Тръгна обратно, като направи знак на Нилсен и директора да я последват. Спря пред стая С-27 и попита:

— Защо Янгер е затворен тук? Защото секторът е по-добре обезопасен или има друга причина?

Директорът махна с досада ръка, а после въздъхна тежко.

— Дали е тук само защото секторът е охраняван по-добре? Ами трябва ли да ви напомням, че е изнасилил и удушил дузина жени в линейката си преди приблизително пет години. Всяка от тях е била измъчвана в продължение на пет дни. Да, той е тук, за да не избяга. Не, няма друга причина. Не мога да разбера инсинуациите ви… — прекъсна я директорът.

— След колко време ще се събуди?

— Не знам… Може би след три-четири часа.

Сара не каза нищо. Задоволи се да наблюдава страха, изписан на лицето на директора.

— Слушайте, държа да ви предупредя, че въпреки лечението, е все още доста агресивен. Защо искате да говорите с него?

— Защото е познавал Пациент 488 и може би е чул или видял какво е причинило смъртта му… Защото, за разлика от вас, той няма никакъв интерес да ме лъже. Отворете стаята.

 

 

Набит санитар с дебел врат и щръкнали уши излезе от помещението, в което бе затворен Ернест Янгер. По челото му лъщеше пот.

— Ризата е завързана. Той се събуди — заяви задъхан.

Ханс Грунд направи крачка към Сара.

— Инспектор Геринген, Янгер бе спокоен до днес, защото е под въздействието на успокоителни и защото не е виждал жена от много години. Не го предизвиквайте и ме оставете да се намеся, ако преценя, че трябва да го оставим на спокойствие.

— Офицер Нилсен, придружете господин Грунд до кабинета му и останете с него, докато дойда. Не искам да остава тук…

— Моля? Сигурно не говорите сериозно?

Сара сложи ръка върху дръжката на вратата. Директорът сграбчи ръката й, но под настойчивия й поглед веднага я отдръпна и отстъпи назад. Сара го погледна още веднъж презрително и влезе в помещението. Вътре я посрещна миризма на пот, примесена с етер. Ернест Янгер лежеше върху леглото със сгънати крака, с гръб към посетителката си, стегнат в усмирителна риза, чиито ръкави бяха вързани на корема му.

— Добър ден, Ернест.

Пациентът бавно се обърна към посетителката и Сара се оказа лице в лице с човека, чието изражение толкова я бе смутило навремето. Не приличаше на чудовище, а имаше почти детско лице с розова кожа и кръгли бузи. Мъжът огледа Сара и се усмихна, разкривайки разстоянието между двата си предни зъба, което му придаде още по-наивно изражение. Приличаше на селско момче със златиста къдрава коса, което животът на чист въздух бе съхранил от белезите на времето.

Сара се отправи към малка масичка и столове, заковани на пода на два метра от леглото. После седна и кръстоса крака. Янгер я следеше с очи. Сара долови блясъка в погледа. Бе забелязвала подобен блясък у много мъже, когато я оглеждаха от глава до пети. Секунда по-късно обаче очите му се превърнаха в две огнени, жадни и похотливи жарави. Янгер успя да седне в леглото и прехапа долната си устна с един от горните си кучешки зъби.

— Янгер, познавате ли пациента от стая С-трийсет и две?

Той вдигна поглед към тавана, сякаш размишляваше.

— Инспектор Геринген, как човек не може да предвиди изненадите в живота! Ако знаете колко съм щастлив, че ви виждам.

Сара прекрасно знаеше какво се съдържа в думата „радост“, изречена от устата на този перверзен тип.

— Не съм тук, за да говорим за вашия случай, Ернест.

— Добре, добре… жалко, наистина. Би ми доставило удоволствие да си спомня за нашето общо минало — прошепна Янгер, като галеше с поглед събеседницата си.

Опитът на Сара не й помагаше да се отърси от чувството на отвращение и от усещането за онова, което в нейната професия се наричаше „изнасилване с поглед“.

— Тук съм заради човека, когото са наричали „488“. Познавахте ли го?

— 488? Да, познавах го, но защо говорите в минало време?

Гласът му бе станал приятен и весел.

— Мъртъв е — отвърна Сара. — Приятели ли бяхте?

— Така ли? Какво му се е случило?

— Не знаем още с точност. Но може би вие ще ни помогнете. Добре ли го познавахте?

— Да, бяхме приятели, въпреки че за пет години той не ми е казал и думичка.

— 488 беше ли тук снощи?

— Да, викаше както всяка вечер… Този вик бе характерен за него. Ужасно нещо. Грозна работа… Е, вие най-добре знаете, че съм се наслушал на крясъци. Само че, да ви кажа, този вик ме изправяше на нокти…

— Така значи. Викал е всяка вечер. Знаете ли защо?

— Е, възможно е…

Усмивка озари лицето на Янгер и изтри за миг невинното му изражение, след секунда обаче веселостта му се възвърна.

— Господин Янгер — обърна се към него Сара, — какво знаете за Пациент 488?

— Искате да знаете кой го е убил ли?

— Кой го е убил ли? Искате да кажете, че е бил убит?

— Искаш ли да ти кажа нещо, малка мръснице?

Сара потисна желанието си да отстъпи назад. Тялото й се напрегна в очакване. Да, подобно поведение бе предвидимо, но все пак сблъсъкът с действителността я изненада. Тя опита друг подход.

— Ернест, знам, че всяка вечер ви водят някъде… И че ви правят разни неща. Кажете ми нещо повече. Може би ще мога да ви помогна…

— Убил го е черният сън! И аз ще съм следващият.

— Черният сън ли? Какво е това?

Янгер прекара език по устните си, а чертите на лицето му се разкривиха в гневна гримаса.

— И теб ще лекувам като другите! — изрева той и се изправи като пружина.

Сара едва се удържа да не подскочи.

— Ще те лекувам като другите! — повтори Янгер. — Ще си поиграем на мама и татко в линейката ми.

После неочаквано седна и лицето му отново придоби ангелско изражение.

— Не се тревожете, ще ви закарам в болницата. Всичко е наред, госпожо — прошепна той, като гледаше съчувствено Сара.

По време на контактите си с Янгер в миналото Сара се бе сблъсквала многократно с лудостта му. И бе наясно, че трябва час по-скоро някак да му повлияе така, че той да й се довери.

— Ернест, какво е „черен сън“?

Ернест заговори с глас, пропит с гняв.

— Директорът не е такъв, за какъвто го мислите… — прошепна той.

Сара изправи рамене почти незабележимо. Чуваше шумното дишане на пациента, напомнящо тиктакане на механизъм, запаметил сметки за уреждане.

— Истинският луд в болницата е той.

— Какво ви причинява?

— Обичаш ли ме?

— Ернест Янгер, аз съм единственият ви шанс да облекчите страданията си. Да не губим ценно време.

— Никой не ме обича. И аз бях принуден да ги карам насила да казват, че ме обичат. Беше страхотно да чувам как шептят тези думи, а само допреди няколко минути на улицата те не искаха и да знаят за мен…

— А сега пък някой друг ви кара насила да правите неща, които не искате, нали?

— За глупак ли ме вземаш? Знам много добре, че се правиш на мила, за да ме накараш да приказвам, и щом получиш каквото искаш, ще си вдигнеш чуковете и ще ме забравиш като всички останали. Кажи ми, че ме обичаш.

Сега Янгер я гледаше изпод вежди, брадичката му сочеше към пода, дишането му ставаше все по-шумно и той направо разкъсваше с поглед обекта на желанието си.

Сара пропъди отблъскващия образ, който профуча в съзнанието й.

— Ернест, аз не съм като другите. Когато обещая нещо, държа на думата си. Като казвам, че мога да ви спестя страданията, значи наистина мога. Трябва да ми помогнете и аз ви обещавам, че ще ви помогна. Защо казвате, че директорът е… луд?

— Съблечи се! — заповяда Янгер, като мяташе крака насам-натам.

Сара се поколеба за миг, а после вдигна ръкавите на пуловера си. Показа се прозрачна млечна кожа, осеяна тук-там с лунички.

Янгер ококори очи и застина като ударен от гръм.

— Какво правят с вас? — попита Сара уверено.

— Още, още, още!

— Ако искаш да видиш повече, отговори ми!

Янгер тупна с крак по земята.

— Не на мен, а на 488! Боцкаха го, видях ги! А после го водеха там долу за черния сън! Той го наричаше така и точно това рисуваше по стените!

— Имате ли представа за целта на опитите, които са извършвали с него?

По лицето на Янгер се появиха нервни тикове и той все по-силно и по-силно хапеше устните си.

— Ако искаш да вдигна още ръкавите си, трябва да си послушен и да ми кажеш каквото знаеш — прошепна Сара.

Погледът на убиеца бе помътнял от сексуални фантазии, за които Сара не искаше и да мисли. От гърлото му излезе хрип и той заудря с крака по пода в опит да сдържи импулсите си.

— Янгер!

— Така или иначе, няма да ми повярваш!

— Кажи ми!

За първи път Сара бе повишила тон.

— Свали всичко! — заповяда пак Янгер. Детинското изражение на лицето му се разкриви и на негово място се появи похотливо желание.

Янгер бе успял да поразхлаби ризата си и се клатеше напред-назад.

— Какво точно правеха с него? — попита Сара, като дебнеше изхода към коридора.

— Не знам, но само той можеше да понесе онова, което му правеха. Това е всичко, което знам.

Внезапно скочи към Сара. Тя се изправи като светкавица и му се изплъзна. Сексуалният маниак се блъсна в закования към земята стол, загуби равновесие и падна на земята.

Сара го сграбчи за раменете и притисна едната му буза към стената.

— Успокой се, Янгер. Ще изляза от стаята, а ти послушно ще си останеш тук и ще изчакаш да си тръгна. Ясно ли е?

Вместо отговор той изгрухтя.

Сара сви ръката си в юмрук.

— Няма нужда да се ядосваш, червенокоске! Искам само едно: Ханс Грунд да се мъчи като нас. Накажи го заради мен.

Сара отпусна хватката си. Янгер се подхлъзна и падна на земята, а после повдигна красивите си сини очи на тъжно дете.

— Страшно щеше да ми хареса да си в линейката ми. Ти поне нямаше да викаш като онези свине.

Сара заотстъпва назад. После удари с юмрук по вратата и й отвориха. Тя излезе, а санитарят с дебелия врат веднага затвори вратата на стаята. Офицер Солберг я огледа, сякаш се бе върнала от отвъдното царство.

— Подкрепленията дойдоха ли? — попита тя.

— Не още.

— Останете тук, докато ги чакаме.

Сара притисна ръка към слушалката и се свърза с офицер Нилсен в кабинета на директора.

— Задръжте Ханс Грунд! Бъдете предпазлив. Този тип може би не е безобиден интелектуалец. Идвам.

— Разбрано.

Сара прекоси отново коридорите на болницата, но този път тичешком. Изкачи се бързо по витата стълба, която водеше към етажа, и едва успя да протегне ръка към вратата на кабинета, когато едното й крило се отвори с трясък. Тя закри лицето си с ръце и политна назад от удара. Директорът бе излетял от кабинета си и бягаше към стълбите.

Все още залитайки леко, Сара взе уоки-токито.

— Ханс Грунд бяга към сектор А! Опасен е, а може би и въоръжен.

Наведе се и хвърли един поглед в кабинета. Нилсен се бе облегнал на библиотеката и трескаво притискаше с ръка окървавената си глава. До него имаше плексигласов куб за снимки, чиито ъгли бяха изцапани с кръв. Махна немощно с ръка на инспекторката, за да й каже, че е добре.

Сара се втурна към стълбата и издаде нова заповед.

— Изпратете помощ в кабинета на директора. Има ранен полицай.

Сара слезе светкавично по стълбите. Добрата й форма й позволи да настигне директора, чиито стъпки и дишане чуваше точно под краката си. Преодоля последните стъпала точно когато Ханс Грунд изчезваше зад голяма врата под стълбището. Сара блъсна едното й крило с рамо и излезе в дълъг мръсен коридор. Ханс Грунд бе само на десет метра пред нея. Той се спря, обърна се с лице към Сара и бръкна във вътрешния си джоб.

В този миг Сара осъзна, че не е въоръжена.