Никола Бьогле
Пациент 488 (25)

25

Трудно бе да се каже дали цветята по тапетите са били винаги толкова зеленикави, или годините бяха променили първоначалния им цвят, прибавяйки прахоляк и мръсотия. Върху нощното шкафче имаше жалък абажур с ресни, който осветяваше тъжно покривката на леглото — също с ресни. Бе шест и половина сутринта и стаята все още тънеше в полумрак.

— Е, поне няма да сме изкушени да спим до късно — подхвърли Сара, като видя интериора на хотелската им стая.

Кристофър влезе пръв.

— Ще си взема душ за две минути и идвам.

Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто бяха излезли от къщата на родителите му. До този момент Сара го бе водила като слепец. Тя затвори вратата, след като провери дали няма опашка. После пъхна облегалката на единствения стол в стаята под дръжката на вратата.

— Не избрах този хотел заради обзавеждането — оправда се тя, допряла буза на вратата на банята, — а защото тук информацията не минава през компютър. Така че ще им е доста трудно да ни открият.

Отговори й само течащата от душа вода. Сара вдигна рамене и се погледна в огледалото. Реши, че и тя трябва да се изкъпе, за да възстанови малко силите си. С обгорялото си око и раната на ръката, както и с многобройните следи от борба по лицето си, приличаше на човек, оцелял след катастрофа. За момента не искаше да мисли за вида си… Извади документите от сейфа на Адам и ги разстла върху леглото. Запита се как да намери в тях следа за острова. Най-напред трябваше да прочете отново всяка хартийка. След пет минути Кристофър излезе от банята — облечен и с мокри коси. Беше се избръснал. Въпреки че по лицето му още се четеше тревога и под очите му имаше сенки, се бе ободрил и сякаш подмладил. Погледна Сара, която го гледаше втренчено.

— А двойното легло в стаята? Тази техника ли използвате, за да злоупотребите с падналите духом мъже? — подхвърли Кристофър, като се стараеше да запази малко от характерния си за нормални обстоятелства висок дух.

Доволна, че полага усилия да дойде на себе си въпреки сполетялата го беда, Сара насърчи поведението му.

— Толкова зле ли изглеждам, че да използвам подобна хитрост да вкарам мъж в леглото си!

При нормални обстоятелства Кристофър би й отговорил подобаващо, но безпокойството основателно взе надмощие над промъкналата се искрица безгрижие. Затова се задоволи да поклати глава и да се усмихне с признателност.

— Благодаря, че си тук, Сара.

— Чисто професионално. Сега — на работа.

— Още нещо, Сара… Защо вършиш това? Интелигентна си и знаеш в какво се набъркваш… Сигурно лъжеш началниците си и излагаш живота си на опасност. Просто искам да кажа, че няма никакво разумно обяснение да си тук.

Сара знаеше, че в един момент щеше да се наложи да отговори на такъв въпрос. Остави върху леглото меморандума на ЦРУ, който държеше в ръка.

— Да кажем, че го правя за себе си. И по една друга причина, която стои над всички рискове, които ти изреди.

— И тя стои по-високо от живота ти?

— Всичко зависи от това какво човек нарича „живот“. Засега не мисля, че е необходимо да знаеш повече. Единственото, което е от значение, е, че ти обещавам да дам всичко от себе си, за да спасим живота на Симон. Окей?

— Нямам избор. Трябва да се задоволя с този отговор. Да се залавяме…

После и той на свой ред насочи вниманието си към разпръснатите по леглото документи: доказателството, че LS34 бе доставяно от „Жантикс“ след забраната за продажбата му, бележките на Адам за връзките между „Гаустад“, ЦРУ и фондация „Форд“, снимките на нарисуваните с графити стени от стаята на Пациент 488 и накрая снимката с обгорелите краища на бащата на Кристофър в престилка на учен и на двамата му сътрудници.

— По дяволите! — прошепна Кристофър.

— Какво?

— Не мога да се съсредоточа… Мисля само за Симон. Къде е, как се отнасят с него, за какво мисли, дали плаче, дали…

Неспособен да завърши изречението си, той сложи ръка върху стомаха си, защото безпокойството отново бе образувало топка там.

Сара седна до него.

— Кристофър, ще ти го кажа само веднъж, защото не е лесно човек да го чуе и разбере. Най-добрият начин да спасиш Симон е да не мислиш за него. Нито за миг. А най-добрият начин да го забравиш, е да ангажираш съзнанието си с мисълта как да намериш онова, което Лазар иска.

— Знам, знам… готов съм да умра, за да го спася…

— Той ще умре, ако продължаваш да се тревожиш…

Кристофър я погледна. Бе шокиран от думите й, но тя бе напълно права.

— Добре — отвърна й. — Ще се съсредоточа. Но това не оправя нещата. Може да е всеки остров по света. А най-лошото е, че баща ми успя да се свърже с хората си по телефона. Ще изпратят някого там, за да унищожи доказателствата на място. А те знаят къде се намира този проклет остров. Ще пристигнат там преди нас, а Симон ще…

— Сега, когато пак се поддаде на огромното напрежение, не говори повече за това. И без това сме закъснели вече. Нямаме време. А и това не си ти! Ти си силен човек и борец, Кристофър. Нямаше да си жив, ако не беше стабилната ти психика. Нали?

Сара бе впила в него светлосините си очи, а от погледа й се излъчваше твърдост и увереност. Кристофър се ядоса на себе си, че се оплаква — той, който обикновено бе деен и енергичен. А и се чудеше как Сара бе успяла да разгадае характера му за толкова кратко време.

— А сега да помислим — каза Сара със спокоен глас, като взе черно-бялата снимка на баща му и колегите му. — И баща ти, и Лазар са ти казали, че това е снимката на хората, стоящи начело на „Проект 488“, нали? Така че има доста голям шанс тя да е направена на острова, където са провеждали експериментите. Разгледай фона на снимката.

— Да, има някаква планина… Все пак е начало…

Кристофър се съсредоточи, за да синтезира всичко, което бе научил до този момент. Сара правеше същото, като записваше ключови думи в бележника си.

— Проект „MK-Ultra“ е бил финансиран от ЦРУ — каза внезапно Кристофър с висок глас. — Само че резултатите са били предназначени за приложение при военните. Адам е стигнал до това, а и баща ми го загатна. Значи е много вероятно по онова време експериментите да са извършвани в база на американската армия. Струва ми се логично: от една страна, така процесът е бил контролиран, а от друга — конфиденциалността му е била осигурена. Нали?!

Сара се съгласи. Да, в това имаше логика. Набра някакъв номер на телефона си.

— На кого звъниш? — попита Кристофър, който имаше да й казва още неща.

— На един човек, който има възможност да получи списъка на всички действащи бази на американската армия през шейсетте и седемдесетте години на миналия век.

Кристофър се вгледа за миг в Сара, изненадан от подобна мълниеносна реакция.