Никола Бьогле
Пациент 488 (24)

24

Марк Дейвисбъри слезе по стълбите на централната сграда с бързи ситни стъпки, а асистентът му Джонас го следваше по петите.

Като видя шефа си, шофьорът хвърли цигарата и побърза да му отвори вратата. Бизнесменът нахълта в колата и блъсна вратата. Джонас се настани от другата страна на седалката. Бе притеснен от поведението на шефа си, който нямаше навика да реагира така припряно.

— Става въпрос за „Проект 488“ — каза Дейвисбъри, като разхлаби възела на връзката си.

Сега вече Джонас долови тревогата му.

— Мога ли да ви питам какво…

— Току-що ми се обади Натаниел Евънс — по спешност, от скривалището си — прекъсна го Дейвисбъри. — Преследваше го вторият му син Кристофър — по заповед на Лазар. Той се страхува, че подобно на Адам, Кристофър е попаднал на документи, чрез които може да се локализира островът, където са проведени първите експерименти… И че всичко може да се разкрие, преди да сме приключили.

— Момент. Защо се страхувате, че ще открият центъра, намиращ се на острова? Та там вече няма нищо. Всичко бе опразнено след официалното прекратяване на програмата.

Дейвисбъри поклати глава.

— Евънс току-що ми призна, че не е сигурен дали е унищожил всички доказателства.

— Какво? Но това…

— Мълчете, Джонас. Не можете да се поставите на мястото на тези хора. Когато през хиляда деветстотин седемдесет и седма година избухна скандалът около проекта „MK-Ultra“, правителството поиска да се заличат всички доказателства в досието. При това — възможно най-бързо. Евънс и колегите му разбраха горе-долу от днес за утре, че центърът ще бъде затворен. Настана паника. Военните дебаркираха там и им заповядаха да напуснат мястото начаса. Евънс и екипът му взеха всичко каквото можаха, но в бързината вероятно са забравили някои неща.

— А армията не разчисти ли след тях?

— Да. Само че Евънс им е показал само горната част на сградата — онази, в която се провеждаха „официалните“ експерименти.

Сега вече Джонас осъзна каква огромна опасност бе надвиснала над бъдещето им.

— По дяволите!

— Имах му доверие, Джонас! Но най-лошото е, че проявявам разбиране защо не е унищожил всичко, когато си е тръгвал. Евънс посвети целия си живот на изследванията си. Не е искал да разрушат оборудването, в чиято изработка бе вложил много време, а е нямало как да го вземе със себе си в суматохата при заминаването. Мисля, че се е надявал да се върне там един ден и да го прибере, когато вестникарските и правителствените вълнения утихнат.

— Но не се е върнал?

— Веднага след това островът бе затворен за посещения и поставен под контрола на армията. С оглед на новите директиви на правителството, което искаше на всяка цена да признае грешките си пред широката общественост… Евънс би бил последният човек, на когото биха разрешили да отиде там… Забраната продължи двадесет и шест години. Когато островът отвори отново летището си за туристи, Евънс пожела да се върне, но му бе забранено да пътува със самолет заради инфаркта му. А и дума не можеше да става да изпрати някой друг…

— Тогава си е казал, че така или иначе, всички са забравили този забутан център на полуобитаем остров и че никой повече няма да отиде там? Така ли?

— Само той и още няколко човека, които починаха през последните години, знаеха за истинската същност на експериментите и за тайните помещения под базата. А междувременно в „Гаустад“ успяха да изработят отново един от апаратите на Евънс, за да отчитат данните от експериментите върху Пациент 488 и да му ги предават, за да продължи изследванията си. Нямаше повече нужда от старите документи и старите апарати. Разполагаше с всичко необходимо и предпочете да забрави старата база, вместо да кара някой да отиде там и да разчисти, а и да поеме риска тайната ни да бъде разкрита.

— А това ще рече, че ако вторият син на Евънс намери острова…

— … потенциално ще разполага с доказателства и ще разбере някои неща. А нашият четиридесет и две годишен опит ще бъде унищожен. Жертвите, които сме направили, за да открием истината, ще бъдат наречени престъпления — изсъска Дейвисбъри със свити устни. — Изследванията ни в името на прогреса ще бъдат отчетени като нечовешки експерименти, а проектът ни в най-добрия случай ще бъде спрян и най-вероятно ще бъде използван от други, които ще го отклонят от целта му, ще изопачат предназначението му и ще оберат всички лаври.

— А какво смятате да правите?

Марк Дейвисбъри завъртя пръстена с изображението на свети Михаил. Така правеше винаги, когато размишляваше.

— Да вървим в седалището.

После пробяга с очи безброй телефони в смартфона си. Джонас го наблюдаваше заинтригуван. На кого щеше да се обади шефът му?

Телефонът звъня дълго, преди Марк Дейвисбъри да заговори.

— Аз съм, Джоана. Ще имам нужда от услугите ти. Бързо е. Обади ми се.

После затвори.

— Мислех, че само вие и аз сме в течение на „Проект 488“ — каза колебливо Джонас.

— Джоана не се стреми да узнае нищо. Само си върши работата, за която й плащам.

Бизнесменът обърна глава на другата страна, за да покаже на асистента си, че разговорът е приключен. Почука по стъклото и заповяда на шофьора да го закара в седалището на фирмата. Бързо. Джипът потегли и скоро се отдалечи от кампуса на университета „Либърти“, оставяйки доайена и студентите в пълно недоумение.