Никола Бьогле
Пациент 488 (40)

40

На Кристофър му се виеше свят.

— Е, намерихте ли каквото искам? — чу се настойчивият нетърпелив глас на Лазар.

Кристофър видя поставения на масата диктофон.

Сара мълчаливо го предупреди да не издава онова, което бе чул. За всеки случай, защото се боеше, че е изгубил присъствие на духа.

— Да, открихме това, което търсите от толкова години — подхвърли Кристофър.

— Мисля, че знаете какво ще стане, ако ме излъжете.

— Искам да говоря със Симон. Дайте ми го.

След няколко секунди Кристофър чу слабо дишане в слушалката.

— Симон, миличък, чуваш ли ме?

— Да — отговори детето със задавен глас.

— Скоро всичко ще свърши и ще дойда да те взема. Както ти обещах. Разбрахме ли се?

— Хм…

— Кажи ми, миличък, боли ли те някъде?

— Студено ми е.

Кристофър прехапа устните си. Като чу тънкия треперещ глас на Симон, вълна от сълзи опари очите му. Нещо го стегна за гърлото и вече не бе в състояние да говори. Представи си как зъзнещият Симон със зачервени от сълзи очи гледа в земята, докато му държат телефона до ухото. Бе ужасно разстроен, но погледът на Сара му вдъхна смелост. Обърна глава към нея, събра сили и запази самообладание.

— Знаеш ли, миличък, никога не съм виждал по-смело и по-силно момче от теб! Никога! Когато разкажем за това на Алис, ще има да се чуди… Аз…

— Стига! — прекъсна го Лазар. — Отговорът.

— Кога и как ще си взема Симон? — отвърна сухо Кристофър.

Лазар въздъхна от досада.

— Сергей…

Кристофър пребледня.

— Окей. Окей. Ето какво открихме. Оставете Симон на мира, разбрахме ли се?

— Той не рискува нищо, докато говорите истината…

— Добре. Слушайте внимателно. Натаниел Евънс и екипът му са искали да открият абсолютния човешки страх и да направят от него оръжие, което да се ползва от военните. Послужили са си с вас, за да изследват най-дълбоките зони на мозъка чрез серия от експерименти под хипноза и чрез приемане на наркотичното вещество LS34, производно на LSD.

Лазар мълчеше. Кристофър продължи и му разказа за изследването на рептилния мозък и за значението на трите символа — рибата, дървото и пламъка, а накрая му каза и за изначалния вик, наподобяващ ехо от дълбините на Вселената. Когато завърши, зачака с разтуптяно сърце реакцията на Лазар, която се бавеше.

— Сега знаете всичко — заключи той.

— А защо проектът се е наричал „488“?

Гласът на Лазар проряза мълчанието като острие на гилотина.

Погледът на Кристофър за момент се замъгли. Сара прехапа долната си устна.

— Не знам, но какво значение има? Сега знаете всичко: какво са правили и с каква цел — заекна Кристофър. — Освободете Симон.

— Току-що ми разказахте за проекта „Павор“, нали?

— Не — излъга Кристофър и пребледня като мъртвец. — За „Проект 488“.

— В началото те непрекъснато говореха за проекта „Павор“, което значи страх на латински. Да, така беше… Но накрая, помежду си, говореха за „Проект 488“. Всеки път, когато ни завличаха в залата за експерименти, а после ни връщаха в килиите ни, вече не споменаваха „Павор“, а говореха само за „488“. Така че става въпрос за различни неща.

— Не. Едно и също е — настоя Кристофър. — Просто са две различни наименования. Преровихме всичко тук… Няма нищо повече. Кълна ви се, че знаете всичко, което може да се научи…

— Не вярвам. Мисля, че сте свършили само половината работа.

— Не можем да направим нищо повече. Чувате ли?! Искате от мен нещо невъзможно! Та тук всичко е в руини. Цяло чудо е, че успяхме да открием това, което вече ви разказах. Истинско чудо! Документите няма да се появят отново, като сторите зло на Симон… Изпълних моята част от договора, сега вие изпълнете вашата. Освободете Симон и ми кажете къде е!

Чуваше се само болезненото дишане на Лазар. Дишане на болен.

— Понеже сте работили добре, няма да отрежа ръката на хлапака ви веднага. Но съм убеден, че щом сте открили остатъци от проекта „Павор“, ще намерите и следи от „Проект 488“.

— Но тук няма нищо повече!

— Само че този път — продължи невъзмутимо Лазар — ви давам един час, преди да заповядам на Сергей да продължи работата си по ръката на малкия…

— Не!

— Шестдесет минути.

Лазар затвори, а Кристофър се свлече до стената.

— Непременно има следи, които съдържат отговора. Ще ги намерим! — каза Сара.

— Дори да е така, необходими ни бяха почти осем часа да възстановим първия проект. А сега имаме един час. Само един нищо и никакъв час.

Сара не изчака Кристофър да завърши изречението си, а изтича бързо в кабинета на Натаниел Евънс. Обгърна с поглед помещението, в което бяха прекарали много часове. Огледа отново библиотеката, вивариума, бюрото и интуицията й подсказа нещо.

— В записа, който чухме, баща ти като че ли хранеше някакво животно, което нарече „стари ми приятелю“, нали? И точно тогава се чува някакъв трясък…

Кристофър насочи погледа си към вивариума.

— Да — каза Сара, — бил е в тази стая, когато е правил записа. Може би не си обърнал внимание, но точно след като каза, че вече могат да се заемат с „Проект 488“, чухме някакво тракане, а после — шум от търкане по земята.

— Друг таен проход?

— Твърде е възможно…

Кристофър начаса погледна към библиотеката. Двамата заедно я отместиха малко, но зад нея имаше само стена.

— Сигурно има някакъв механизъм. И най-логично е той да е под бюрото.

— Побързай! — извика му Сара. — Скоро ще се появят и двамата ни преследвачи.

Кристофър се хвърли към бюрото. Пъхна ръка отдолу и не след дълго намери копчето. Натисна го. Стената, която бяха оголили, изскърца и леко се отмести.

— Браво! — извика Кристофър. — Ти си гений, Сара!

Скочи към стената, но след триумфалното му възклицание, последва жестоко разочарование. Стената не помръдна повече.

— Не, не! — провикна се Кристофър, като я натисна с всички сили. Сара му помогна, но механизмът бе счупен и стената не помръдна и на милиметър.

Кристофър удари с юмрук по стената.

— Отивам за кирката.

Хвърли се към изхода и изведнъж замръзна на мястото си. Бе забелязал сноп светлина в коридора. Върна се обратно и уплашено прошепна на Сара.

— Това са те…

— Възможно е… Самолетът им се е приземил преди тридесетина минути. Прави каквото ти кажа.

Кристофър се помъчи да се успокои, но паниката му растеше.

— Най-напред, не изхождай от принципа, че са по-силни от нас — прошепна Сара. — Можем да се справим, нали?

Кристофър кимна в знак на съгласие, но си даваше сметка, че и тя се страхува.

— Ще привлека вниманието им.

— Но ти не можеш да се изправиш срещу тях сама.

— Нямаме избор. Това са професионалисти. Така че ти нямаш никакъв шанс срещу тях. А междувременно вземи диктофона. Това е доказателство за Лазар, в случай че… Накратко, вземи го и ми подай някаква книга.

— Какво?

— Книга!

Кристофър не разбираше как щяха да излязат живи от тази дупка, нито пък какво щеше да прави Сара с книгата, но изпълни искането й. В това време Сара взе лампата, която бе върху бюрото, и откъсна със зъби парче плат от абажура. След това издърпа една от четирите метални пръчици, които придържаха плата. Без да се обръща, взе книгата, която й подаваше Кристофър, притисна пръчицата между страниците й, като я остави да стърчи, и с рязко движение я пъхна в контакта. Поради късото съединение от контакта изскочи пламък и от коридора се дочу гърменето на много крушки.

— Тъмнината ще е предимство за нас. Ще ти дам време да ги заобиколиш…

— Сара — прошепна Кристофър и сложи ръката си върху нейната: — Ако не успея… заклевам те… спаси Симон!

Тя мразеше да дава обещания, които може би нямаше да удържи. Но дълбоко в душата си се закле да стори всичко по силите си. Трябваше да успокои Кристофър.

— Та това са само човешки същества! А и няма как да са въоръжени… Не забравяй това. Щом изляза, легни на земята и се плъзгай по корем. Гледай да се качиш горе, на партера. А после не ме чакай, а тичай към военната база. Ще се намерим там.

Кристофър мълчаливо се съгласи. Сара му хвърли последен поглед, в който той видя блясъка на една неизказана дума, но тя не промълви нищо, а се приближи до вратата.

 

 

Хоткинс се приближаваше с приглушени стъпки по подземния коридор, осветяван само от едно фенерче. Джоана го следваше, като вървеше заднешком и пазеше гърба им. Двамата слязоха по водещата в подземието стълба и завиха веднага наляво. Хоткинс докосна Джоана по гърба, за да й каже да спре. Тя обърна глава и той й посочи вратата на кабинета. Едва бе забелязала, че е открехната, когато оттам изскочи женски силует, който се втурна към операционната зала.

— Излез оттам! Идват! — изрева Сара, като че ли се обръщаше към някого вътре.

Хоткинс и Джоана осветиха бегълката с фенерчетата си и Хоткинс хукна след нея. Джоана го следваше по петите. Бе проучила плана на постройката и не бе логично инспекторката да крещи на партньора си да излезе, защото единственият изход бе към коридора, където бяха двамата с Хоткинс. Защо щеше да го кара да се хвърля в устата на вълка?! С бързо кръгообразно движение на ръката насочи светлината към вратата на помещението и се приближи с котешки стъпки.

 

 

Кристофър замръзна на мястото си. Бе последвал съвета на Сара и бе легнал по корем на земята, а и се бе възползвал от нейната маневра, за да пропълзи покрай стената с надеждата да стигне до стълбата. Напредваше бавно, като при всяко движение се молеше да не вдига много шум. А когато лъчът светлина мина над главата му, реши, че всичко е свършено. Сгушен в мрака, спря да си поеме дъх.

От операционната зала се чу силен металически шум. Убийцата се обърна живо към източника на шума, а после отново се съсредоточи върху целта си. С бавни стъпки мина точно над Кристофър. Фенерчето и вниманието й бяха насочени изцяло към двойната врата и не можеше да го види. Предпазливо се спря на по-малко от метър от краката на Кристофър, който бе застинал, прилепен към пода. После Джоана бутна вратата с пръсти и почака скърцането да спре, за да проникне прегърбена в кабинета на Натаниел Евънс. Без да вдига шум, Кристофър се надигна и продължи да се придвижва клекнал още по-предпазливо. Надяваше се, че лудото биене на сърцето му не се чува. Стигна до стълбата и се заизкачва към горния етаж.

Джоана бързо установи, че помещението, откъдето бе излязла инспекторката, бе празно. Бяха ги изиграли. Изскочи от кабинета тичешком и за миг стигна до стълбата. Видя гърба на Кристофър и хукна нагоре, като прескачаше половината стъпала.