Никола Бьогле
Пациент 488 (44)

44

Светлият кръг на фенера едва осветяваше лицата на Кристофър и Сара. Нито един от двамата не намираше необходимите думи, за да изрази ужасното си безпокойство.

— Това е чиста лудост — осмели се да каже най-сетне Кристофър.

— Лазар ще позвъни всяка минута. Не е моментът да разсъждаваме върху прочетеното.

Като светкавица Кристофър видя образа на баща си, седнал в креслото и четящ вестника си. Сякаш нищо не се е случвало… А в това време в главата му са се въртели идеите за главозамайващите му експерименти. Как е успявал да се крие, да не показва нищо?!

Кристофър погледна часовника си. Бе готов. Двамата мълчаливо зачакаха, а в мислите им неотлъчно витаеше призракът на „Проект 488“. Когато телефонът звънна, Кристофър го вдигна веднага.

— Открихте ли верния отговор? — попита тутакси Лазар.

— След като ви дам информацията, която искате, къде ще намеря Симон?

— Ще ви дам адреса на едно уединено място. Той ще бъде там и ще ви чака.

Кристофър облиза устните си.

— Най-сетне намерихме в бюрото на баща ми материал, който съдържа документи, разкриващи истинската същност на „Проект 488“. Имахте право… Ще ви прочета текста. Би трябвало той да ви разкрие всичко и да признаете, че е автентичен.

— Слушам ви — отсече Лазар с уморения си болнав глас.

Кристофър си пое дълбоко въздух и прочете на Лазар целия текст и бележките към него. Последва дълго мълчание. Кристофър гледаше Сара, а сърцето му щеше да изхвръкне от гръдния му кош, докато очакваше каква ще е присъдата на похитителя на Симон.

— Душата… — повтори Лазар. — Значи баща ви се е опитвал да докаже съществуването й… Да, той бе боклук, долен човек, но бе гениален. По тази причина бяха му предоставили всички средства, за да постигне целта на проучванията си.

— Сега вече знаете всичко и остава само да спазите обещанието си…

— Двамата с партньорката ви сте свършили чудесна работа — поде Лазар и думите му бяха заглушени от продължителна кашлица.

Той прочисти гласа си и продължи.

— Дадохте ми отговори, които чаках отдавна. Нямате представа какъв смисъл придавате на цялото ми съществуване.

— Идвам за Симон. Кажете ми къде да го намеря!

— Не ви ли се завива свят от това, което прочетохте? Нямате ли усещането, че деветдесет и девет процента от мъжете и жените живеят в пълно невежество?

Кристофър хапеше палеца си до кръв.

— Дайте ми Симон! Веднага!

За голяма изненада на Кристофър гласът на малкото момче се чу веднага.

Сара също бе учудена, но не посмя да каже на Кристофър, че това не е добър знак.

— Симон! Прави каквото ти кажат и аз скоро ще дойда. Скоро всичко ще свърши. Открих това, което господинът търсеше. Вече няма да ти стори нищо.

— Боли ме — проплака детето.

— Нищо ли не му дадохте за болката?! — изкрещя Кристофър.

— Обичате малкия, нали? — попита Лазар.

— Престанете. Подобно нещо е недостойно за вас…

— Да, обичате го… Докъде сте способен да стигнете, за да го спасите?

— Направих всичко, което поискахте от мен… Всичко!!!

— Предоставихте ми теорията, Кристофър. А аз искам и практиката. Искам отговор на въпроса, поставен от баща ви. Искам да узная дали има нещо след смъртта. И ако има — какво е то. Само вие двамата разполагате с графортекста…

— Но това е невъзможно! Ще трябва някой да ум… — Кристофър не довърши изречението си.

— Ами да — потвърди Лазар. — Един от вас двамата трябва да умре, за да спаси момчето. Запишете всичко. Така ще съм сигурен, че не сте си измислили нищо… Ще ви потърся след час.

С един удар на ръката си Кристофър разпиля бележките на баща си и те изчезнаха в мрака.

— Ама че гад! Това никога няма да свърши — изрева Кристофър.

Когато гневът му утихна, срещна погледа на Сара.

— И ти ли си мислиш същото? — попита го Сара.

— Не мога да я убия. Затова не го и сторих преди малко. И затова я вързах.

— Преди да се захванем с нея, да отидем при съекипника й. Беше в агония. Може и да не е умрял още…

Сара се промъкна през тайния проход и отиде в операционната зала. Кристофър я последва. Тя веднага видя тялото на Хоткинс в локва кръв. Партньорът й вдигна очи към лампата на тавана и щракна ключа. За негово огромно облекчение ослепителна светлина заля цялото помещение. „Операционната зала сигурно е била свързана с независим електрически кръг“, помисли си той.

Вероятно затова късото съединение, което бяха предизвикали, не бе засегнало тази част на сградата. Сара коленичи до бившия морски пехотинец и опипа пулса му. След няколко секунди кимна с глава.

— Още е жив — каза тя. — Помогни ми да го пренесем на масата.

— Не мога да повярвам, че правим това — вметна Кристофър, като хвана Хоткинс под мишниците.

С много усилия двамата го замъкнаха до масата и го проснаха отгоре. Когато завързаха китките и глезените му с кожените каишки, Хоткинс простена. Кристофър инстинктивно се отдръпна. Сара му подаде електродите.

— Да не се бавим.

Кристофър нагласи електродите върху челото и слепоочията на бившия морски пехотинец.

— Дори не знам дали се слагат така. А и имам чувството, че ще се събуди всеки момент.

— Включи графортекста, побързай!

Убиецът простена и обърна глава. Кристофър провери дали в печатащото устройство има достатъчно хартия, а после включи апарата. Циферблатите светнаха, а стрелката застана под буквата „С“ и обозначи сегашното време. Индикаторът на сърдечния ритъм показа слаб пулс — 19–20 удара в минута.

— А сега какво ще правим? — попита Кристофър. — Ще чакаме да умре ли?

— Снимай…

Кристофър извади телефона от джоба си, включи го на видеозапис и обхвана в обектива проснатото върху операционната маса тяло на Хоткинс, а после и графортекста. Убиецът простена и този път сериозно се размърда. Сара намери скалпел сред медицинските инструменти. Приближи се до Хоткинс. Знаеше, че не трябва да се замисля и за миг. Пое въздух и се приготви да му пререже гърлото. Само че мозъкът й не можа да даде заповед на тялото й. С трепереща ръка тя се опита още веднъж да извърши това, което считаше за свой дълг, за да спаси Симон, но острието се плъзна между пръстите й и падна шумно на земята. Хоткинс изрече нещо като протест, който завърши със звук, наподобяващ къркорене на черва. От устата му течеше кръв, но в стъклените му очи все още проблясваше омраза. Сара и Кристофър наблюдаваха агонията му. Бяха отвратени, че трябва да дебнат последния дъх на човек, за да използват смъртта му. Хоткинс се бори още няколко минути, а това бе истинско изтезание за мълчаливите му палачи. Накрая предаде богу дух и от устните му едва чуто се отрони думата „ад“. Сара отвърна поглед и го насочи към стрелката, която отмерваше сърдечния му ритъм. Тя бавно се приближаваше към нулата.

— Свършено е. Мъртъв е.

Лицето на Хоткинс бе бяло, а главата му — отпусната настрани. Тънка струйка слюнка, примесена с кръв, бе потекла от ъгълчето на устата му. Сара се отнасяше все по-песимистично към изхода на смъртоносния им експеримент, но след тридесетина секунди се чу равномерен шум, който идваше от графортекста. Апаратът като че ли се готвеше да подаде някакъв сигнал. Кристофър продължаваше да снима трупа и дебнеше и най-малката реакция на улавящия церебрални вълни апарат, който за момента подаваше еднообразен сигнал като радар, регистриращ космически мрак. Изведнъж печатащото устройство се подготви, като че ли очакваше информация или команда. Кристофър насочи телефона си към него. Сара не помръдваше. Стрелката, върху която бе изписана буквата „T“, изведнъж заподскача и заудря мястото, обозначено с „X“ — най-далечната времева граница. Апаратът издаде остър звук и печатащото устройство се изключи. Кристофър и Сара не сваляха очи от листа, който с неимоверно скърцане бавно излизаше. Когато скърцането престана, Кристофър с несигурна ръка дръпна листа и продължи да снима. Сара забеляза сдържания израз в очите му.

— Е, и?

Той й подаде листа. Бе чисто бял. Сара го огледа внимателно и го вдигна към светлината. Очите й се свиха от изненада.

— Има нещо — прошепна тя.

— Какво?

— Погледни. Тук, тук… На три места.

— Какво означават тези петна? — попита той.

— За момента показват, че има нещо… след…

Сара отново вдигна листа. Сиви следи, които трудно се забелязваха на пръв поглед. Пет точки, разпилени на равно разстояние една от друга върху листа.

 

 

— По дяволите!

Кристофър удари с юмрук по стената. Вече половин час той и Сара си блъскаха главите, за да разберат какво можеха да означават петте точки. Отначало се опитаха да ги свържат, за да видят каква форма ще се появи. Бяха опитали много различни варианти, но никой от тях не им предостави разбираем резултат. Получаваха се само някакви геометрични фигури без логика или система. Кристофър за миг повярва, че е намерил решението, смятайки, че става въпрос за някакво съзвездие. Начаса изпрати по телефона сканирания лист на един астроном, с когото поддържаше контакти. Често търсеше помощта му, когато подготвяше лекции на теми, свързани с космическото пространство. Въпреки късния час, ученият бе приел да отговори на Кристофър, разбирайки сериозността на положението. Бе вкарал точките в личния си компютър и бе задал сравнение с милиони разположения на звездите. Въпреки огромната надежда резултатът бе разочароващ… Нито едно съзвездие не отговаряше на разположението на тези пет точки.

— Нямаме никаква представа какво означават тези точки и изобщо не сме сигурни дали резултатът би бил един и същ за различните хора. Вероятно би бил съвсем различен, ако върху тази маса бяхме ти или аз!

Сара се канеше да изрази своята гледна точка, но Кристофър вдигна ръка, като че ли му бе хрумнало нещо…

— Чакай малко…

Излезе от стаята и след няколко секунди се върна, размахвайки картонена папка. Постави я върху една масичка на колелца. Върху папката имаше надпис „Резултати от експериментите“.

— Беше в едно от тайните чекмеджета на баща ми. Когато я видях преди малко, помислих, че в нея има само листове с петна по тях…

Взе първия лист и го вдигна срещу светлината. Лицето му се проясни.

— Погледни — прошепна той.

И той, и Сара видяха ясно същите пет точки, със същото разположение. Прегледаха всички листове и всеки път виждаха едно и също.

— Всички „опитни зайчета“ са виждали едно и също — заключи Кристофър. — Така че това видение post mortem, изглежда, е… универсално. Само че това не ни дава информация какъв е смисълът…

Сара се боеше да изрази гласно единствения избор, който им оставаше.

— Опитахме всичко. Когато той позвъни, поеми инициативата и…

— И какво да му кажа? Ето вашия отговор, Лазар: когато умрете, ще видите пет такива точки да плуват във въздуха?! Та той ще убие Симон!

— Изслушай ме, Кристофър — поде отново Сара със спокойния си глас, който не се променяше в критични ситуации, защото тя съумяваше да запази самообладание.

— Полудявам — оплака се той и клатеше глава.

— Всичко е в наши ръце. Обади се на Лазар и му кажи, че сега вече ти диктуваш условията. Кажи му, че си открил това, което търси… Че дори в този момент е пред очите ти. Но че ако иска да го види, ще трябва най-напред да освободи Симон — жив и здрав.

— Да, ама той ще продължи да го тормози, докато не отстъпя и не му изпратя резултатите.

— Тогава ще му отговориш, че ще унищожиш всички доказателства! Нали разбираш, че това, което търси, е целта на живота му. Той е болен човек… А и не му остава да живее дълго… Симон е последното му средство да упражнява натиск… Няма да се откаже…

— Да ти напомня ли, че той искаше и главата на човека, ръководил програмата „MK-Ultra“?!

— Кажи му, че ще я получи малко по-късно…

Кристофър чувстваше интуитивно, че аргументите на Сара са правилни. Само че щеше ли да има смелостта да постави главата на Симон на дръвника в очакване палачът да замахне с брадвата? Когато настъпи краят на поредния ултиматум, сърцето му отново се сви.

— Слушам ви, а също и хлапакът ви — простена Лазар в слушалката. — И за да размислите добре, преди да говорите, ще ви припомня, че ножът на Сергей е в пълна готовност да отреже ръката на малкия, а и да пререже гърлото му…

— Открих това, което търсите — започна Кристофър.

Гърлото му бе пресъхнало и бе готов да отвърне, че ще стори всичко, само и само да не причиняват зло на Симон, но срещна погледа на застаналата срещу него Сара.

— Добре. Слушам ви — отсече Лазар.

Кристофър си пое дъх и се обърна с гръб към инспекторката. А тя прехапа устните си, защото се страхуваше да не чуе отчаяните думи на баща, който в стремежа си да спаси сина си, му подписва смъртната присъда.

— Само ако знаехте… Само ако знаехте какво държа в ръката си…

— Е, добре, какво? — изнерви се Лазар.

— Отдръпнете ножа, с който вашият човек заплашва сина ми. Знам, че се боите да не унищожа съкровището, което е пред очите ми и което търсите от толкова години…

Сара почти се усмихна, горда, че Кристофър действа толкова умно.

— Не си играйте с мен, Кристофър. — Лазар говореше с мъка. — Вие имате повече за губене от мен.

— О, не вярвам. Ето защо ще ми кажете къде се намира Симон, а аз ще дойда да го взема. И когато си го прибера жив и здрав, ще ви дам това, което искате. И ще можете да умрете в мир.

— Ето какво ще направим, Кристофър — възрази Лазар. — Сергей, доведи хлапака тук, за да го чува как крещи.

Кристофър усети, че краката му се подкосяват.

— Най-напред ще отрежем един пръст на сина ви и това ще продължи, докато не изпратите информацията, с която твърдите, че разполагате. Заедно с видеоматериала, който показва целия процес. Оставям ви три секунди да размислите. Едно…

Сара остана без дъх. Точно сега не трябваше да се огъват… Тя улови погледа на Кристофър. Очите му бяха почервенели от напрежение.

— Две…

— Симон — заговори Кристофър, обръщайки се към малкото момче. — Съжалявам, миличък… Но сега, когато знам какво има после, мога спокойно да те оставя да си отидеш. Сбогом…

После се обърна към Сара.

— Сара, унищожи всички доказателства — до последното.

Гласът на Лазар не произнесе думата „три“. Бе затворил.

С полуотворена уста Кристофър стоеше като ударен от гръм. Какво бе направил?!

Поразена не по-малко от него, Сара не смееше да помръдне.

Огромна тежест притискаше гърдите на Кристофър. Той потърси последния номер, за да позвъни на Лазар. Да, ще му се обади, ще му разкаже всичко и Симон ще бъде спасен.

— Не прави това! — помоли го Сара. — Ако се обадиш, отнемаш на Симон шанса да оцелее!

Кристофър не я слушаше. Пръстите му не докосваха нужните клавиши, потеше се и трепереше, обладан от паника. Накрая изтърва телефона. Сара успя да го вдигне преди него. Той я гледаше с омраза, направо я убиваше с поглед.

— Върни ми го!

— Довери ми се! — отвърна му тя, а сърцето й бе сковано от съмнение и ужас.

Кристофър усещаше, че е готов да я убие, но точно в този миг телефонът иззвъня и Сара го подаде на Кристофър. Той натисна зелената слушалка.

— Ето какво ще направим — прошепна Лазар, — имате думата ми, че няма да сторя нищо лошо на детето ви. Знам, че няма как да ми повярвате, но ви моля да ми се доверите. А аз ще го държа затворен при мен, докато ми доставите филма с проведения от вас експеримент. А също и главата на човека, който ме е накарал да понеса такова изтезание през всичките години на пленничеството ми. Такъв бе договорът ни от самото начало, но оттеглям заплахата за физическо насилие над детето ви…

— Само че как искате аз да…

— Мълчете! — изхълца Лазар и се оригна мъчително. — Престанете с вайканията си и действайте! Ще удържа на думата си. Опитайте се да бъдете на нивото на надеждите, които детето ви възлага на вас. И побързайте, защото времето, което ми остава да живея, се ограничава от шепа дни, а може би и броени часове. А ако умра, преди да съм получил отговорите, никой никога няма да узнае къде съм затворил малкия и той ще умре от глад и жажда до трупа ми. Свържете се с мен на номера, който ще ви изпратя, в момента, когато имате да ми кажете нещо.

Лазар затвори и няколко секунди по-късно дойде съобщение с номера, на който старият човек можеше да бъде намерен оттук нататък. Кристофър отпусна ръката си, която държеше телефона. Откъде щеше да намери сили да продължи битката? Завладя го отчаяние, но той усети прегръдката на Сара, която обхвана гърба му, сплете ръце върху гърдите му и отпусна глава на рамото му.

— Може да имаме шанс да действаме по-бързо от предвиденото и да открием това, което Лазар търси.