Никола Бьогле
Пациент 488 (6)

6

Докато чакаше очният лекар да я приеме, за да прегледа окото й, Сара видя отражението на лицето си в едно огледало. Дясната му половина вече нямаше нито вежди, нито дори мигли, а кожата на клепача бе зачервена. За миг с изненада се улови, че си мисли какво ли ще каже Ерик, когато я види вечерта.

— Инспектор Геринген, влезте, моля — каза старият доктор, отваряйки вратата на кабинета си. Веждите му бяха като същински храсти. Сара седна на стола за пациенти. Последва преглед, а после и лечение.

— Как се чувствате? — попита я с тревога лекарят, след като намаза контура на окото с някакъв крем.

Сара искаше да му отговори, че й бе мъчно за жената, която все още, по силата на навика, се безпокоеше за мнението на съпруга си, въпреки че той й бе изневерявал, без тя да се усети, и я бе напуснал предната нощ.

— Никога не съм се чувствала толкова красива.

— И имате право — каза лекарят със съучастническа усмивка. — Съпругът ви е голям късметлия.

Сара си даде сметка, че не е свалила халката от пръста си. Само кимна с глава.

— Съжалявам, но няма да можете да се гримирате поне месец — толкова време е нужно миглите и веждите да израснат отново — уточни лекарят. — Но най-важното е да не забравяте да се мажете с този крем веднъж дневно.

Сара благодари на офталмолога, взе рецептата и излезе от болницата. Вече бе наясно как изглежда и затова й се струваше, че всички хора, които срещаше, я оглеждаха. Избягваше да поглежда в огледалото на асансьора, а когато в него се качи млада двойка, обърна глава настрани.

На улицата бе още по-лошо. Видя как един мъж в хубав костюм смръщи вежди, докато се разминаваха. Бе разочарован от жената, чийто силует му се бе сторил толкова привлекателен отдалеч. При нормални обстоятелства Сара не би обърнала внимание на случката, но сега погледът му я нарани.

Стигна до колата си, затвори се вътре като в убежище, смъкна сенника и разгледа лицето си в правоъгълното огледало.

Постоянен грим? Защо например да не си сложи и изкуствени нокти, щом нещата са стигнали дотук? Сара развърза косите си и те паднаха върху раменете й, а после спусна дълъг кичур и прикри дясната страна на лицето си. Вдигна сенника и потегли към управлението.

Около 9 часа и 30 минути влезе във внушителната сграда на централното полицейско управление в Осло. Заради пожара всички бяха превъзбудени и никой не й обърна внимание. С изключение на Стефен Карлстрьом, който я забеляза още при влизането й. Тъкмо разискваше нещо с един полицай, но го освободи веднага и се приближи до Сара. Едър мъж с внушаващи страх рамене. Стърчеше над всички служители. Посивелите му коси бяха подстригани късо, походката му бе енергична, погледът — бърз. Приличаше на човек, който прекарва повече време по местопрестъпленията, отколкото в кабинета си. Лицето му, макар и застаряващо, бе запазило естествената си строгост, а това допринасяше още повече за авторитета му.

Когато застана до Сара обаче, погледът му загуби суровото си изражение и изрази истинска тревога. Огледа я от глава до пети, видя раната около окото й и без да каже и дума, й направи знак да го последва в кабинета му.

— Господин комисар, търси ви министърът на вътрешните работи. Да прехвърля ли разговора в кабинета ви? — попита млад полицай, който току-що бе притичал отнякъде.

— Не, кажете му, че съм на линия и че ще му се обадя веднага щом мога.

— Добре, господин комисар — отвърна младежът, свикнал вече с понякога смущаващите заповеди на началника си.

Стефен влезе в кабинета си, следван от Сара. Когато затвори вратата, провери дали щорите са спуснати, за да не ги гледа никой. Обърна се към Сара като разгневен баща, едновременно сърдит, но и доволен, че вижда дъщеря си, завърнала се у дома след нощно приключение.

— Първо — добре ли си? Второ — защо не ми се обади, за да кажеш, че си жива? И трето — какво точно се случи?

— Съжалявам, но нямах време да ви държа в течение… Да, добре съм и имах късмет с екипа, измъкнаха ме оттам… А що се отнася до това какво се е случило, боя се, че ще мине доста време, преди да разберем нещо.

— Ами окото ти?

— Дребна работа, изгаряне. Ужасно е, но не ми пука.

Стефен вдигна рамене.

— Виждал съм те и в по-тежки състояния, когато бяхме във FSK, но никога не си била „ужасна“…

Сара смутено наведе глава за миг. Не защото се срамуваше от връзката, на която бе сложила край отдавна, а защото днес по-малко от всякога имаше желание да си задава въпроса дали изборите, които бе правила в личния си живот, бяха правилни.

— Окей! Извинявай. Говоря така единствено защото се вълнувам, че те виждам жива и здрава… А това ме кара да казвам неща, за които вече не трябва да говорим. Но все пак се налага да ти кажа нещо поне веднъж: вече имаме доказателство, че си луда глава, Сара. Е, това трябваше да прозвучи смешно…

Сара вдигна ръка към лицето си и отправи към Стефен престорено весел поглед.

— Хайде сега, разкажи ми какво се случи — смени темата той.

Сара му предаде с абсолютна точност хронологията на събитията. Когато свърши, Стефен се отпусна в креслото си с доста обезпокоен вид.

— Мисля, че си абсолютно права, като казваш, че положението няма да ни се изясни веднага в цялата тази бъркотия! Е, каква е стратегията ти?

— Да разприказвам двамата дежурни болногледачи — Лунде и Сандвик. Да анализирам снимките от стаята на мъртвия пациент и да разпитам директора, ако оживее…

— Добре, виж сега какво ще направим… — започна комисарят и се подпря с грамадните си ръце на бюрото. — Отделих специален екип за пожара, жертвите и цялата лудница там… Няма да се разправяш с това. Само ще разследваш. Знам, че не обичаш да работиш в екип, но все пак предстои много работа, така че ти намерих помощник.

— Кой? — разтревожи се Сара.

— Норберт Ганс.

Сара одобри избора.

— Нали виждаш, че те познавам — заговори Стефен и в гласа му имаше повече бащинска благосклонност, отколкото съблазън на любовник. — Той е дискретен, не брои колко часа е работил и действията му са резултатни. Така… Освен това вече е в течение на част от събитията благодарение на Карл, който по твоя заповед докара двамата дежурни болногледачи. Мисля, че е предприел някои действия, които ще ти спестят време.

Сара стана да си върви.

— Сара! — извика я Стефен. — Не си длъжна да поемаш това разследване. Ако, да кажем, психологическият и медицинският аспект на случая те смущават, ще го поверя на някой друг.

— Не.

— Окей… Тогава внимавай — продължи Карлстрьом. — Сигурна ли си наистина?

Сара кимна. Но знаеше, че днес повече от всеки друг път не би могла да обещае, че ще внимава. Тръгна си, без да му каже, че е спокойна, когато той е до нея. Повече, отколкото можеше да си представи. Дори при положение че за нея връзката им беше минало.

— Инспектор Геринген…

В човека, който я заговори на излизане от кабинета на началника, Сара разпозна Норберт Ганс. Видът му винаги бе безупречен — като на управител на банка. Бе съсредоточен и с премерени движения. Тя обаче най-много го ценеше за това, че я познаваше добре и бе наясно, че при всеки разговор с нея трябваше да говори направо и по същество.

— Очарован съм, че пак ще работя с вас — започна Норберт. — Разследването на двамата дежурни и директора е в ход. Проучваме ги.

— Хубаво. Дойдоха ли снимките от стая С-трийсет и две?

— Свалят се на компютъра ви. Ще можете да работите с тях след тридесетина минути.

— Добре. Къде са Елиас Лунде и Леонард Сандвик? Ще ги разпитам.

Норберт Ганс заведе инспекторката до стаите за разпит в подземието на сградата. Преди да влезе в първата зала, Сара си взе едно късо кафе от автомата. Съжаляваше, че изпи успокоителното. То имаше върху нея по-скоро сънотворен, отколкото успокоителен ефект. „В чудесно състояние съм да водя разпит!“ — помисли си тя с ирония. Изпи кафето на един дъх, приглади кичура, който засенчваше дясната част на лицето й, и влезе в стаята, където бе затворен Елиас Лунде.

Болногледачът седеше на един стол до маса от формика, а светлината от плафониерата падаше върху тила му. Мъж на около тридесет години с кръгло лице, матова кожа и азиатски черти.

— Инспектор Геринген — изрецитира Сара, преди да седне на стола срещу задържания.

Той вдигна глава като подгонен звяр.

— Името ви?

— Елиас Лунде.

Сара извади джобен бележник и надраска името му.

— Добре. Налага се да направите малко усилие, господин Лунде. Да забравите пожара и да се съсредоточите върху хода на събитията преди смъртта на човека, когото всички сте наричали „Четиристотин осемдесет и осем“.

— Почакайте, искам да забравя онова, дето го казахте, ама все пак… Какво стана? Всичко пламна изведнъж, сякаш някой бе излял бензин в коридора… А това е невъзможно.

Сара го измери пренебрежително с поглед. Този поглед тя използваше само в работата си и той изразяваше толкова съчувствие, колкото би могъл да демонстрира един хищник. Елиас Лунде сведе очи.

— И така — продължи Сара, — разкажете ми какво се случи снощи.

Преди да заговори, болногледачът захапа палеца си.

— Ами то… Както обикновено си обикалях сектор А, после дочух крясъци. Веднага след това телефонът взе да звъни, ама аз бях доста далеч, за да го вдигна. Отидох в стаята, откъдето идваха виковете, и видях Пациент 488 — така го наричаме в болницата — подпрян на леглото си. Не ми трябваше много време, за да разбера, че е предал богу дух… Беше смъртноблед и не дишаше, устата му бе разтворена… ей така. — И той имитира доста гротескно лицето на починалия.

После продължи разказа си:

— И ръцете му около врата… доста се уплаших. За момент не знаех какво да направя. Но бързо съобразих, че е имал паническа атака и сърдечен пристъп.

— Ами после?

— Спомних си, че ченгетата все казват да не се пипа нищо, така че се дръпнах назад. Леонард се появи отнякъде през това време. После пък нощният пазач ни каза, че е повикал полицията и е известил за самоубийство. След това, въпреки че си дадохме сметка, че не става въпрос за самоубийство, не ви казахме да не идвате, тъй като щяхте да сметнете това за доста странно.

Сара се престори, че одобрява казаното, за да предразположи болногледача да й се довери.

— Казвате, че вашият колега се е появил после. Откъде?

— Правеше инжекция за през нощта на един пациент. Като се започне, не се спира, а той е бил по средата на процедурата.

Сара кимна още веднъж и записа нещо в бележника си.

— Кога постъпихте на работа в „Гаустад“, господин Лунде?

— Преди малко по-малко от пет години. Точно на десети февруари две хиляди и единайсета година.

— Разкажете ми за човека, когото сте наричали „488“.

Болногледачът си почеса тила, сякаш го бе ухапал комар.

— Ами то няма кой знае какво. Страдаше от амнезия и не говореше.

— И за пет години не сте чули звука на гласа му?

— А, не, напротив, но само като викаше.

На Сара й бе трудно да повярва в думите му.

— А номерът? Имате ли представа откъде е?

— Никаква. Другите болногледачи ми казаха, че вече си го имал, като бил приет в клиниката…

— А откакто работите в клиниката, колко посещения е имал?

— Посещения ли?

Сара кимна с глава.

— Ами… доколкото знам, нито едно. Казвали са ми, че си било все така, откакто цъфнал в „Гаустад“ преди повече от тридесет години.

Архивите с протоколи от посещенията сигурно бяха изгорели, така че Сара нямаше как да провери думите му. Ето защо тя насочи разговора към по-неотложна тема.

— „Казвали са ми“… Кои са те?

— Първо момчетата, а и Леонард. Той е тук отдавна. И знае повече неща от мен.

Сара хвърли бегъл поглед към гърдите на болногледача. Дишаше учестено, малко по-учестено от нормалното за седнал човек.

— Леонард ли ви помогна да пренесете тялото?

Сара дебнеше как ще реагира тялото на задържания при този въпрос. Очите му се разшириха и той леко се дръпна назад.

— Нещо не разбирам. Не сме местили тялото. Както ви казах, видяхме, че е мъртъв, и не сме пипнали нищо…

— Тялото е било преместено от сектор С в сектор А, господин Лунде. Имаме доказателство за това. Впрочем в този час в сградата сте били само вие и господин Сандвик.

Елиас Лунде пак си захапа палеца и се наведе напред.

— Вижте какво, трябва да ми помогнете. Нямам нищо общо с тази работа. Кълна ви се…

— Но все пак преместихте тялото?

— Да, да… С Леонард получихме заповед да пренесем 488 от стаята му С-трийсет и две в сектор А.

— Защо?

— Директорът не искаше да се видят графитите му.

— Но защо? По каква причина?

— Де да знам. Плащат ми да не задавам въпроси и не ми се искаше да си създавам проблеми. Нищо не попитах. А и какво щеше да се промени? Казах ви самата истина: че чух викове и когато отидох на мястото, вече бе много късно. Разликата е единствено в това, че се е случило не в сектор А, а в стая С-трийсет и две на сектор С.

— Какво точно видяхте в стая С-трийсет и две?

— Вече ви казах, че правех обиколката си, когато го чух да се дере. Невъзможен вик, имам предвид, невъзможно е човек да издаде подобен вик! Започваше като стържене на гласните струни и ставаше толкова остър, че имаш чувството, че са ти забили игла в тъпанчето. Често го правеше този номер, ама тогава беше наистина страшно. Отидох да хвърля един поглед и да видя какво става, но докато стигнах, вече бе с изцъклени очи, отворена уста и ръце около врата… — Елиас Лунде си пое дълбоко дъх. — Виждал съм им номерата на лудите, откакто съм в клиниката… Но що се отнася до това човек сам да се удуши, бога ми, за първи път ми се случва…

— А после?

— Ами че то Аймерик ни каза за полицията и директорът ни повика да ни нареди да сложим тялото в сектор А, преди да пристигне полицията. И че трябвало да го направим, защото там било по-чисто.

Сара си записа тези ключови думи в бележника, а после поднови разпита.

— Ернест Янгер ми обясни, че понякога сте сваляли него и 488, за да ги подлагате на… опити. В какво се състояха те?

Обзет от отчаяние, Елиас Лунде скри лице в ръцете си и разтърси глава.

— Мамка му… не знам нищо. Да, вярно е, че директорът понякога искаше от нас да свалим някой пациент в подземието. Ама после той се заемаше с него. А и нямахме желание… Нямахме и право да влизаме там. Казвам ви честно, че не знам нищо повече. Ако знаех, щях да ви го кажа, за да се измъкна от тази каша.

— Забелязахте ли нещо ненормално, необичайно в поведението на 488 през последните дни?

— Не знам…

— Помислете добре.

— Ами може би бе по-възбуден от обикновено. И чувахме вика му по-често.

— Много добре — заключи Сара. — За момента удължавам задържането ви под стража на двайсет и четири часа.

Излезе, заключи вратата и докато правеше това, чу приглушеното вайкане на болногледача.

 

 

Сара изпи второ кафе. Дойде на себе си и влезе в съседната зала, без да почука. Леонард Сандвик се въртеше в кръг. Бе мъж на шестдесетина години, прегърбен, с побелели коси, а в очите му се четяха безпокойство и умора.

Сара го покани да седне и поиска да чуе неговата версия на случилото се през нощта.

— Ще опитам — въздъхна Сандвик, — само че най-напред можете ли да ми кажете колко пациенти и хора от персонала успяха да се спасят?

— Още не знаем. Какво се случи снощи?

Болногледачът кимна леко с глава, за да покаже, че е разбрал какво се иска от него.

— Ами че правех инжекции със сънотворно на пациентите, които страдаха от безсъние. Сигурно е било към шест часа сутринта… Нещо такова… После чух страховит вик, но понеже бях насред една инжекция, не можах да тръгна веднага. А пък и между нас казано, не за първи път чувах 488 да си дере гърлото… Така че не се разтревожих особено. Ама когато чух телефона, си рекох, че сигурно има някакъв проблем. Отидох да видя какво става и тогава го видях с отворена уста, ококорени очи и ръце около врата.

— Откога сте в „Гаустад“, господин Сандвик?

— Е, че има бая време, ама като ме питате така…

— Не бързайте.

— Ами че беше на двайсет и втори ноември хиляда деветстотин седемдесет и девета година, има вече почти тридесет и шест години оттогава — въздъхна той. — Да, тридесет и шест години. Ама не полудях…

— Значи бяхте там, когато са приели Пациент 488?

— А не, като поех длъжността, той си бе вече там.

— Така ли? Но директорът ми каза, че бил дошъл преди тридесет и шест години…

— Е, сигурно е дошъл малко преди мен… Уверявам ви, че този пациент ме скапваше най-много в началото… Спомням си…

— Какво можете да ми кажете за него след тридесет и шест години наблюдение?

— Е, не много. Мълчалив човек, че и отвеян…

— Винаги ли е бил в стая С-32?

Болногледачът бе хванат натясно от неочаквания въпрос. Сара бе навела глава към бележника си, но вдигна поглед и зачака отговор, който не идваше.

Леонард Сандвик си прехапа долната устна с вид на човек, който се бои от неприятности.

— Да, в С-32 — отвърна той, докато гледаше в земята.

— Не си ли създадохте проблеми, като замаскирахте сцената на престъплението?

— Вижте сега, не знам какво ви е казал Елиас, ама… аз ви казвам, че и той като мене е само изпълнител на заповедите на директора. Дори да правим неща, дето не са хубави, правим ги, за да не загубим работата си. Скоро ставам на шейсет години, няма да намеря никъде работа, а имам и семейство, което трябва да храня. Разбирате, нали? Ако бях казал на шефа да си гледа работата, той щеше да ме изхвърли.

— А защо директорът поиска да преместите тялото?

— Съгласен съм с вас. Не е ясно, въпреки думите му, че ставало въпрос за реномето на клиниката и че сектор С бил доста мръсен…

— А каква бе целта на опитите, които директорът вероятно е правел с пациентите, които сте му смъквали в подземието?

— Ама и за това ли сте в течение?! Ами че то аз нищо не знам. Единствено мога да ви кажа, че преди два дни 488 бе смъкнат в подземието. Аз трябваше да ида за него. Чаках в коридора в залата и го чух да надава един вик, не ти е работа… Казвам ви, че щях да пукна от страх… Беше нещо… нечовешко…

„Пак този вик!“ — помисли си Сара. Само че колкото и странни да бяха разкритията, те не й помагаха с нищо в разследването.

— Кой го посещаваше, откакто е в клиниката?

Леонард Сандвик изломоти „пфу“ и присви устни.

— Да ви кажа право, ужасно е, ама никой… За тридесет и шест години не съм видял живо същество да посети този нещастник. Виждах го как старее ден след ден в стаята си. Та какво ще стане с мен, инспекторке?

Сара интуитивно разбра, че няма да научи нищо повече. Било защото Сандвик наистина не знаеше нищо, било защото той и Елиас я лъжеха…

— Госпожо инспектор, мога ли да се обадя на жена си, а! Ако обичате… Моля ви… — попита болногледачът.

Сара прочете в погледа му ужаса на човека, който е осъзнал, че животът му се срива.

— След два часа, когато обискът в дома ви приключи. Ще останете под стража още двадесет и четири часа.

Леонард Сандвик сведе нещастния си поглед към земята. Сара тръшна вратата след себе си и направи знак на офицер Ганс да я заключи.

— Е? — попита я той.

— Признаха, че са местили тялото, но прехвърлят цялата отговорност върху директора. И не могат да ми кажат каква е била целта на експериментите, които Ханс Грунд е провеждал върху пациентите си в подземието.

— А има ли новини от аутопсията?

— Още не, а и Ханс Груд не е излязъл от комата… Ще вървя.

Сара не довърши изречението си. Облегна се на стената и се насили да държи очите си отворени, докато прилошаването премине.

— Добре ли сте? — попита помощникът й.

— Да, благодаря, това е реакцията от пожара. Ще ида да хапна нещо.

— Ако бях на ваше място, щях да си взема почивка.

— Сега не е моментът… — възрази Сара.

После с предпазливи крачки стигна до колата си на паркинга.

Седна, зад волана, накани се да потегли, но промени намерението си и се отпусна назад. Нямаше дори 11 часа сутринта, а тя несъмнено бе крайно изтощена. Какво да прави? Да се зарине с работа, за да не мисли за живота си и да се надява, че адреналинът ще свърши работа вместо допинг? С риск да се строполи насред управлението пред слисаните погледи на колегите си.

Подобна слабост щеше да навреди на репутацията й, но по-важното бе, че щеше да се наложи да зареже разследването, което вече бе започнала. А това бе най-лошото, което можеше да й се случи сега.

Да поспи малко? Къде? В колата? Просто нямаше да си почине. У тях? Само мисълта за това предизвика у нея паника. У сестра си? Нямаше сили да й каже истината, а още по-малко — да се преструва. Но можеше ли да си позволи отсъствие насред разследването? Отговорът бе „не“. Само че тялото й не й остави избор. Крайниците й отново затрепериха и тревога сви гърлото й. В същия момент мобилният й телефон завибрира. Есемес. Модерните технологии донесоха съобщение от „любимия“. С целия си цинизъм Ерик я питаше: Кога си свободна, за да уредим административните формалности?

Телефонът падна от ръцете й. Неуверено като ръждясал робот тя потегли, отдалечи се от грамадната сграда на централното управление и тръгна към един скромен хотел, разположен в покрайнините на Осло.