Никола Бьогле
Пациент 488 (38)

38

— Рептилният мозък е приблизително на четиристотин милиона години, а това води към епохата, когато първите живеещи в океана сложни живи организми (в случая рибите) излизат от водата и развиват способности, даващи им възможност да живеят на сушата.

Спря четенето, навлажни устните си и продължи.

— Лимбичният мозък се е образувал преди шестдесет и пет милиона години в момента, когато се появяват първите двуноги, които живеели в продължение на много години по дърветата. Те не само се движели и спели по тях, за да се пазят от хищниците, но също така дърветата са били основен източник на прехраната им.

На Сара й бе трудно да повярва на ушите си, но всичко изглеждаше съвсем логично. Кристофър завърши четенето с пасажа:

— И накрая, третият мозък — на хуманоидите^[1], е само на три милиона и шестстотин хиляди години, а това съответства на появата на първите австралопитеци и откриването на огъня, който променя радикално еволюцията на това, което ще бъде наречено „човешки вид“.

Затвори книгата и се обърна към Сара, която гледаше, без да вярва на очите си, разпечатаните листове с рибата, дървото и огъня — трите символа, дълбоко вкоренени във всекиго от нас.

— Вторият измервателен уред към апарата обозначава времето — допълни Кристофър, който вече имаше доста натрупана информация, за да разбере смисъла. — Буквата „T“ означа „Time“, буквата „P“ — „Present“ (сегашно време), а буквата „X“ отговаря на крайната дата, до която са смятали да предизвикат спомени у пациентите си.

Настана мълчание, което скоро бе нарушено от друг кънтящ глас. Той идваше от диктофона, който Сара бе оставила да работи. Говореше бащата на Кристофър, но гласът бе по-уморен и по-неспокоен от преди.

— Трети февруари хиляда деветстотин шейсет и девета година… Три години и тридесет и шест дни изследвания… Един от нашите обекти умря вчера през нощта. През деня бе подложен на експеримент, който го потопи в новия времеви етап на регресия и се справи горе-долу добре. Бе преминал границата на два милиарда и половина години. При събуждането си не разпозна мястото, където се намира. Отново потъна в дълбок сън и в ранното утро го намерихме мъртъв, с отворена уста, сякаш готов да нададе вик. Днес подлагаме на същия експеримент обект номер две, за да разберем какво се е случило. Мислим, че обектите, които устояват на този експеримент, се срещат доста рядко и че при тях общото е изключителната им способност да посрещнат страха. Психопатите биха били чудесни обекти за проучване. Само че на наше разположение са само десетина обекта, между които двама руски шпиони, а те се оказват доста интересни. Възлагаме им големи надежди. Затова ги изолирахме и белязахме видимо по челото, за да избегнем загубата на време. Това вече се случи, когато всички наши жертви избягаха от килиите си и се смесиха с останалите с надеждата всички да се вдигнат на бунт. Учим се от грешките си и може би сме на път да открием това, което търсим от самото начало.

Гласът на бащата изчезна.

— Можеш ли да превъртиш напред? Сигурно по-нататък е говорил за резултатите…

— Лентата е крехка — отвърна Сара. — Ако се скъса — край…

— Колко време трае записът?

— Според мен два или три часа.

— Ще бъде късно! Надскача времето, дадено ни от Лазар… Ще ни се обади след два часа и четиридесет и шест минути.

— Да, но ако скъсаме лентата, няма да мога да я оправя…

Кристофър започна да се разхожда нервно в кабинета, като дебнеше за най-малкия шум в записа. Шестдесет непоносими минути изтекоха в мълчание. Кристофър не издържаше повече и поиска да превърти лентата, но Сара не му позволи. В дъното на душата си се надяваше тя да постъпи точно така, което не му попречи да опита. Очите му бяха хлътнали и блестяха от умора и безпокойство. Бе страшно да го гледа човек.

— Още час — каза Сара.

Кристофър поднови разходките си, а Сара чувстваше, че я завладява трескава тревога. Не знаеше още колко ще издържи. И двамата бяха пред срив. Изведнъж се чу някакъв шум…

Сара подскочи и застана нащрек, а Кристофър, който най-сетне бе седнал на земята, рязко се изправи. Доловиха далечни гласове, които сякаш се приближаваха към диктофона. В записа се разнесе суматоха. Някакъв глас раздаваше заповеди.

— Ще го убием, докторе!

— Дръжте го, мамка му, и му инжектирайте дозата!

За пореден път Кристофър позна гласа на баща си.

— Той е поне на пет милиарда, господине, ще го убием! — обади се непознат глас. — Твърде опасно е…

— Я ми дайте това!

(Чуха се хрипове, които ставаха все по-силни и заглушаваха гласа на баща му.)

— Сърдечният ритъм е над двеста и двайсет, господине! От три минути… Няма да издържи!

— Дръжте го, а аз ще инжектирам дозата след… броя… пет, четири, три, две, едно. Инжектирам.

(Чуваше се само острият звук на медицинската апаратура.)

— Сърцето издържа. Жив е.

— Е, добре… Какво показва графортекстът? — попита Евънс.

(Не последва отговор.)

— Саландър? Какво показва графортекстът?

— Господине… — започна помощникът, очевидно медицинско лице. Гласът му трепереше.

— Какво?

— Случи се нещо…

— Говорете, мамка му!

— Това е безсмислено. Писецът трябваше да спре тук… Ние сме отвъд рептилния мозък, но той продължава да се движи назад във времето…

(Човекът млъкна, сякаш не можеше да изрази мисълта си.)

— Господине, мисля, че току-що открихме нещо… друг, още по-стар мозък…

Кристофър и Сара се бяха втренчили във високоговорителя.

— Вече не помръдва, господине… — каза един глас. — Скоро сърцето му ще спре.

— На колко години сме, Саландър? — попита Евънс.

— Току-що минахме около…

(Помощникът прекъсна изречението си, защото се чу странен стряскащ звук.)

— Какво става? — попита Евънс. — Защо опитното зайче крещи?

— Не знам, господине… Боже мой, какъв е този шум?! Нетърпимо е!

Звукът бе оглушителен. Нещо като „юууууу“, но произнесено с нарастващата сила на излитащ самолет. Кристофър и Сара се почувстваха зле, безпокойството ги стисна за гърлото и започна да ги души.

— Накарайте го да млъкне! — изрева Евънс.

Чуха се падане на метални предмети и панически викове. Кристофър и Сара се бяха свили в един ъгъл в позата на зародиши с ръце върху ушите. Бе ги обхванал неконтролируем страх. Времето бе спряло. Сграбчи ги безкраен ужас, който свиваше сърцата и разтърсваше телата им. Изведнъж звукът изчезна. Когато дойдоха на себе си, и двамата несъзнателно плачеха. Знаеха със сигурност само едно: че са изживели нечовешки експеримент. Изведнъж отново се разнесе гласът на Натаниел Евънс, този път извънредно припрян и насечен.

— Двайсет и пети февруари хиляда деветстотин шейсет и девета година. Три години и петдесет и шест дни изследвания. Проучването на това, което вече наричаме „Викът“, ни отне повече време от предвиденото. Част от екипа и дори аз почивахме няколко дни, за да се съвземем от… инцидента… Записът бе предоставен на Министерството на отбраната. Оттам ни съобщиха, че ефектите от експеримента са значими и дори надвишават очакванията им. И че за тях нашата работа е приключила. Подложихме този вик на анализ. Изследванията ни показаха доста смущаващи резултати, по-смущаващи от очакваните. Като начало ще посоча, че издаденият от нашия обект звук бе споделен с мнозина музиковеди, с екип лекари и дори с антрополози. Изводът им е категоричен: подобен звук не може да бъде издаден от човешко същество. Задълбочихме изследванията си и направихме откритие. Викът, излязъл от устата на нашия обект, е подобен на звука (бащата на Кристофър си пое дъх)… на изначалния звук на Вселената, уловен от нашите сателити. Още по-точно, честота му е същата като на космическото микровълново фоново излъчване^[2] на звука, произведен от Големия взрив.

(Чу се ясно как Натаниел Евънс с мъка преглъща слюнката си.)

С други думи, нашият обект нададе вик, според който регресията е била поне на петнадесет милиарда години. Или датата на сътворението на Вселената.

Вцепенен, Кристофър бе хванал главата си с две ръце и стоеше с отворена уста. Сара се опитваше да запази разсъдъка си трезв.

— Имаме това, което искаше Лазар — каза тя, гонейки мислите, които се блъскаха в съзнанието й. — Вече знаем в какво се е състоял „Проект 488“. Да се качим горе, за да не пропуснем обаждането на Лазар.

Кристофър кимна.

Беше 2 часът и 58 минути сутринта. Канеха се да излязат от кабинета на баща му, нетърпеливи да съобщят на Лазар магическите думи, които щяха да спасят Симон, когато от диктофона се чу пращене.

(Изхриптя гласът на Натаниел Евънс, свеж и изпълнен със задоволство.)

— Дръж, стари ми приятелю, ето храната ти…

(Чу се животински крясък, а после гласът поде…)

— Като се имат предвид резултатите от експеримента „Павор“, можем да преминем към… „Проект 488“.

(Чу се звук, обозначаващ спирането на апарата, а после търкане.)

Записът прекъсна. Кристофър потърси в погледа на Сара потвърждение, че е чул правилно. Но вече бе късно за размишления. Лазар щеше да бъде точен. И дума не можеше да става да го карат да чака. Въпреки че последните думи на Евънс унищожаваха стойността на откритието им.

— Излъжи! — нареди Сара, като се хвърли към стълбата, водеща към партера.

Имаха време точно колкото да стигнат горе, и телефонът иззвъня. Кристофър си пое дъх, нормализира дишането си и натисна зелената слушалка.

— Дванадесетте часа изтекоха. Слушам ви — прошепна Лазар.