Никола Бьогле
Пациент 488 (52)

Епилог

Полите на расото на изповедника шумяха по коридора, който водеше към килиите на затворниците с доживотни присъди. С виолетовия ешарп около врата, стиснал Библията в дясната ръка, абатът със сивеещи над слепоочията коси имаше тежкия дълг да изслушва последните думи на чудовищни божи създания, които понякога искаха опрощение на греховете си. Пазачът, който вървеше пред него, се приближи до една врата и погледна през шпионката. После рязко я затвори и се зае с връзката ключове. Отключи вратата под съпровода на дрънченето им.

— Дейвисбъри, изповедникът е тук — каза той и направи знак на абата, че вече може да влезе.

— Почукайте, като свършите. Ще дойда да ви отворя — добави той.

Металическото щракване на затварящата се врата отекна като ехо в пещера. Абатът направи няколко крачки в килията, която приличаше на болнична стая. Марк Дейвисбъри лежеше в леглото и дишаше трудно. Превръзки покриваха половината му лице и голяма част от тялото му. Изгарянията, които бе получил в мината, бавно го убиваха. Бе много отслабнал, а очите му приличаха на стъклени. Гледаше втренчено право пред себе си и като че ли не бе забелязал посетителя си. Изповедникът взе малко столче, седна до леглото на затворника и зачака.

— Значи са ви казали, че скоро ще се преселя в отвъдното — прошепна Дейвисбъри с дрезгав глас.

Смутен, абатът прочисти гърлото си.

— Аз съм отец Александър Фин. Вашият лекар ми каза, че тялото ви се уморява по-бързо през последните дни. Скоро ще се озовете лице в лице с Бога и ще чуете присъдата му. Все още има време да му поискате прошка.

Дейвисбъри се усмихна.

— Защо се усмихвате?

— Усмихвам се, защото Бог ще ми благодари.

Абатът навлажни устните си.

— Убили сте повече от шейсет души, предизвиквайки експлозията в мината — мъже и жени, които са допуснали само една грешка: вършили са добре научната си работа или просто са пожелали да посетят мината.

— Малка странична щета в сравнение с това, което спасих.

— А какво смятате, че сте спасили?

Дейвисбъри каза със задъхване:

— Вас, Бог, Църквата, религията, света!

Изповедникът потърси нещо в Библията си.

— Като убивате невинни хора?

Бившият бизнесмен поклати глава.

— Ще ви доверя нещо — каза той. — През целия си живот работих за триумфа на религията. Посветих състоянието си на една цел — да докажа на всички, които не вярваха в Бог, че се лъжат. Исках да им покажа, че религията казва истината и че ако човек вярва в нашия Спасител, човешката душа е наистина безсмъртна. Исках да утвърдя религията като единствена власт, на която си струва човек да се подчинява, но всъщност само копаех гроба й, подготвях оскърбителното й поражение и насочвах света към хаос и упадък.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Какво значение има? Той ме разбира. Той знае до каква степен съм се заблудил. Но ето че истината се появява едва когато съм на ръба на пропастта, а е била пред очите ми през целия ми земен път!

Абатът се намести върху столчето и поглади ешарпа си.

— Разрешете ми да бъда по-настойчив. За каква истина говорите?

Дейвисбъри помисли, преди да отговори.

— Смятах, че религията се нуждае от доказателства, за да съществува. Смятах, че е правилно да докажа на човека, че душата му ще оцелее, ако има вяра, а това означаваше да се присъедини сляпо към каузата на религията и да я почита всеки ден. Ах, каква грешка бе това! Защото в края на краищата доказах точно обратното: че душата надживява тялото, независимо дали човек е вярвал, или не! Ето истината: безсмъртието на душата няма никаква връзка с вярата ни на земята. Никаква!

— Успокойте се, сине мой, и ми кажете какво ви кара да казвате подобно нещо?

— Никоя от шестте души, които улових и чиято памет частично дешифрирах, не бе водила живот на вярващ! Нито една не бе вярвала в Бога! Всичко в мнемоническите им следи доказваше обратното: мъжете или жените, в чиито тела тези души бяха пребивавали, са били атеисти и са живели без никакво зачитане или респект към религията!

Задъхан, Дейвисбъри едва си пое дъх:

— Безсмъртието на душата е гарантирано за всяко човешко същество — било то вярващо, или не! Ето каква жестока истина би трябвало да открия на света! Представяте ли си какво бедствие би било това, ако го бях направил?! Защо човек да вярва, ако така или иначе вечният живот на душата му е гарантиран? Той няма вече нужда от Бог, за да се надява, че ще го получи! Вече не е необходимо да си налага дисциплина или уважение към Бога, тъй като каквото и да става, знае, че душата му ще оцелее! Каквото и да прави, да говори или да мисли, безсмъртието му е гарантирано! Давате ли си сметка за хаоса, разврата и анархията, които щях да предизвикам, ако бях доказал това?!

Отец Фин си позволи миг на размисъл, за да прецени думите на Дейвисбъри. Не можеше да каже, че вярва на чутото, но изказаните от осъдения хипотези го смущаваха.

— Значи вие твърдите, че сте убили всички тези хора, за да защитите… Бог?

— О, не, той няма нужда да бъде защитаван! Човекът — да. Направих това за човечеството. Погребах тази тайна в името на човечеството. Защото без религия и вяра в Бога човечеството щеше да затъне в такъв упадък и в такава анархия, че хората отдавна щяха да са изчезнали от повърхността на Земята. Човекът трябва да продължи да вярва, че ще бъде отговорен и след смъртта за това, което е направил по време на земния си път. И че има само едно нещо, което може да накара хората да вярват в Бога, отче!

— Надеждата? Любовта? — предположи абатът, който не разбираше накъде бие Дейвисбъри.

— Не, отче, не, но не мислете, че се подигравам на наивността ви или на лицемерието ви. Та аз съм поддържал тези идеи толкова години. А би трябвало да призная пред себе си истината: първото и единственото основание човек да вярва в Бога не е нито любовта, нито радостта или което и да било светло чувство, а страхът. Без страха от празнотата след смъртта, без страха, че няма да бъде безсмъртен, ако не почита Спасителя, човекът няма нужда от Бог.

Изповедникът усети, че по слепоочието му се стича капчица пот. По силата на рефлекса притисна силно Библията към себе си, после изрече тихо една молитва, но въпреки това внезапно се почувства зле.

— Не е възможно да вярвате в това, което казвате. Не и вие! Служили сте на Бога през целия си живот.

Дейвисбъри се усмихна. Би се засмял, ако имаше още сили за това.

— Тогава ще ви го докажа. Отказвам се от опрощението на греховете ми. Оказвам се от вашата прошка.

— А знаете ли какви са последиците?

При тези думи на отеца Дейвисбъри усети, че сърцето му започва да бие по-бавно.

— Не се нуждая от опрощението на греховете и прошката ви. Аз съм уверен в безсмъртието на душата си. Независимо дали е била добра, или лоша…

Отец Фин бе разтърсен за първи път в живота си на човек, принадлежащ към Църквата. В ъгълчетата на устните на Дейвисбъри заигра разсеяна усмивка.

— Ако обичате хората, отче, не казвайте това на никого.

Клепачите на Дейвисбъри се спуснаха надолу и гърдите му престанаха да се надигат. Отец Фин се канеше несъзнателно да направи кръстния знак над главата му, но се въздържа. Бе твърде смутен. Почука на вратата, за да съобщи на пазача, че иска да излезе. Чувстваше се зле. Блед и с безизразно лице мина покрай него, без да промълви и дума.

После се отдалечи от килията, усещайки в устата си горчивия вкус на съмнението.