Никола Бьогле
Пациент 488 (49)

49

Сара никога нямаше да може да си спомни ясно как бе успяла да излезе жива от подземието и да достигне до асансьора, който я бе изкачил на повърхността. Помнеше само, че бе тичала, падала и ставала, и че многократно бе усетила земята да трепери под краката й. Когато в края на пътя й към оцеляването вратите на асансьора се бяха отворили със скърцане, Сара веднага бе поета от някакъв пожарникар. Той я завлече до линейка, като непрекъснато я питаше как се чувства. Паркингът, празен само преди половин час, бе пълен с пожарни коли и линейки. Светлината на червените им лампи се отразяваше върху лъскавите каски на армията спасители.

— Седнете. Ще ви преслушам — каза парамедикът, щом стигнаха до линейката.

Инспекторката седна. Бе с напълно притъпени усещания. Парамедикът свали слушалката, прегледа зениците й с някаква лампичка и измери кръвното й налягане.

— Сърдечният ви ритъм е много ускорен, но кръвното ви налягане е добро. Стабилна сте — каза той, като свали ръкава на апарата. — Останете тук. При вас ще дойде полицай. Добре ли сте?

— Какво ви се е случило, госпожо? — попита настойчив и почти весел глас.

Сара се обърна и видя, че към нея бе насочена камера, а под лицето й имаше микрофон. Погледът на журналиста, който я насърчаваше да говори, изразяваше престорено съчувствие. Сара направи знак да я оставят на спокойствие и обърна гръб на телевизионния екип. Репортерът и операторът си опитаха шанса с друг оцелял. Изминаха много минути, а после Сара чу някакъв пожарникар да вика, че асансьорът отново се е изкачил догоре. Изправи се. Отвътре излязоха четирима пожарникари. Носеха две носилки, върху които бяха проснати две обгорени и окървавени тела. Когато спасителите ги поставиха до нея, тя позна двама туристи, които бяха слезли заедно с тях в мината. Един от пожарникарите уведоми шефа си, че долу вече няма живи хора. Към Сара се приближи полицай.

— Добре съм, нищо ми няма — каза Сара.

— Имаме нужда от показанията ви, госпожо.

На паркинга кипеше усилена дейност по оказване на помощ на ранените. Без никаква надежда Сара погледна към асансьора. Вратите бяха затворени. Тя отново обърна очи към полицая и отговори на въпросите му, като се правеше на туристка, дошла да посети мината. Не знаела какво се е случило и искала само едно: да си отиде вкъщи. Мъжът записваше думите й и накрая й поиска документите. Сара му подаде паспорта си. Той го прегледа и й го върна. Връчи й призовка да дойде на другия ден в управлението, за да даде по-подробни показания. После отиде при други ранени.

Сара бе съсипана. Опипа флашката в джоба си. Животът на Симон вече зависеше само от нея. Въпреки че тя бе само сянка на самата себе си. И въпреки че всяка мисъл да се движи, да мисли и дори да диша й бе непоносима, бе дала обещание. Погледна часовника си. Самолетът, който трябваше да отведе Кристофър и нея в Париж, излиташе след по-малко от два часа. Крепеше я само изключителната й воля. Стана и като автомат отиде при наетата кола. Мина покрай телевизионния екип. Репортерът съобщаваше за ужасна експлозия в Изследователския център на Судан. Отговорен за експлозията бил прочутият Марк Дейвисбъри, когото полицията вече арестувала при излизането му от развалините и в момента разпитвала.

Сара влезе в колата, пъхна ключа и потъна в сълзи. Бе разбита. Трябваше й време, но се овладя и тъкмо се канеше да потегли, когато долови ново оживление сред спасителния екип. Няколко пожарникари се насочиха към асансьора. Сара спря и насред прахоляка, вдиган от спасителните екипи, видя, че вратите на асансьора се отварят и два силуета падат в ръцете на пожарникарите. Заряза колата и тръгна бързо. Все повече и повече ускоряваше крачките си. Покрай нея мина носилка, върху която лежеше единият ранен. Бе с бяла престилка, цялата в кръв и прах. Непознат човек. Сърцето й заби лудо. Затича, но бе невъзможно да види лицето на втория ранен, защото пожарникарите се суетяха около него.

— Моля ви, госпожо — извика един полицай. — Къде отивате?

Сара не му обърна внимание и измина последните метри, които я деляха от спасителния екип. Ръцете й бяха сплетени като за молитва. Коленичи. Раненият сигурно бе усетил присъствието й, защото бавно обърна глава към нея. Сара заглуши радостното си възклицание. С удавени в сълзи очи тя долепи челото си до това на Кристофър и усети как той постави ръка на тила й. Парамедикът, който се канеше да се намеси и да помоли Сара да се отдръпне, разбра, че неговите грижи няма да бъдат толкова полезни за пациента му, колкото присъствието на тази жена. Съумя някак да продължи работата си въпреки присъствието й. Дрехите на Кристофър се бяха превърнали в парцали, цялото му лице бе в драскотини, но кракът му не бе счупен.

— Колко време… — попита Кристофър.

— Час и тридесет и пет минути…

И двамата знаеха, че заради задръстванията нямаше да пристигнат навреме на летището. И може би по тази причина и на двамата им хрумна една и съща идея и те погледнаха към линейката.

Както бяха предвидили, спасителният екип ги откара в Минеаполис за по-малко от час. Още в линейката санитарите поставиха шина на крака на Кристофър. В това време той успя да изпрати на Лазар заснетия от Сара видеоматериал за пускането в действие на капана за неутрино. Лицата на главните действащи лица не се виждаха ясно, но звукът бе добър. Десетина минути по-късно ледени тръпки полазиха Кристофър при мисълта, че е закъснял, но в това време телефонът звънна.

— А кой е командирът? — попита Лазар, чийто глас вече бе само хриптене.

— Човекът, наредил експериментите с вас и други пациенти, се казва Марк Дейвисбъри. И понеже оцеля, ще прекара остатъка от живота си в затвора!

— Доказателства, Кларънс!

— Включете който и да е американски новинарски канал…

Лазар накара Кристофър да остане на линия, докато включваше CNN на лаптопа си. Кристофър чу характерния за американските репортери изказ. Лазар бе завладян от вълнение, което изненада и самия него, когато видя върху екрана лицето на един от мъчителите си. В ъгъла на екрана се появи снимка на Дейвисбъри, а на живо течеше материал, показващ полицаи около носилките с ранени. Водещият емисията обясни, че милионерът Марк Дейвисбъри, бивш агент на ЦРУ, понастоящем важна фигура в медицинския бизнес, е главният заподозрян за криминалната експлозия, разрушила Изследователския център в мината на Судан, Минесота.

— Улица „Шмен Сен Пиер дьо Ферик“ номер сто и трийсет в Ница — изхриптя Лазар и затвори телефона.

Кристофър остана с отворена уста чак докато Сара го попита какво му бе казал Лазар.

— Улица „Шмен Сен Пиер дьо Ферик“ номер сто и трийсет в Ница. Успяхме, Сара.

Тя го притисна в ръцете си и постави главата му върху гърдите си. Кристофър повтаряше на висок глас адреса от страх да не го забрави.

Когато пристигнаха в болницата на Минеаполис, Кристофър подписа декларация да го пуснат. Двамата скочиха в едно такси и тридесет минути по-късно минаха през изхода за полет AF93021 от Минеаполис до Париж в 13 часа и 45 минути.

Едва след като самолетът излетя, Сара намери време да попита Кристофър как бе успял да излезе от мината. Той й разказа как някакъв мъж от екипа на Дейвисбъри, оцелял при срутванията благодарение на защитната си каска, го бе спасил. Търсейки откъде да мине, за да се спаси, ученият се бе озовал в кабинета на Дейвисбъри и бе видял хванатия в капан и ранен Кристофър. Използвал брадвичката от аварийното табло като лост и успял да го освободи, а после му помогнал да стигне до изхода.

Сара извърна очи и се загледа в носещите се в небето облаци. Бе направо съсипана — тя не бе успяла да го спаси.

— Нямаше как да ми помогнеш — утеши я Кристофър. — Не ти се сърдя. Дължа ти всичко.

Сложи ръка върху нейната и пръстите им се сплетоха. Въпреки смазващата тревога, която нямаше да го напусне, докато не прегърнеше Симон, Кристофър усещаше, че с тази жена, придружила го чак в ада, може да изпита огромно щастие.

След миг Сара се обърна към него и разгледа лицето му. Като че броеше драскотините и синините по кожата му. Целуна го по всяка рана. После хвана отново ръката на Кристофър и двамата си зашепнаха нежни думи, но не успяха да прогонят притесненията си. Дали Лазар щеше да удържи на думата си и дали не ги бе излъгал, че Симон е още жив?