Никола Бьогле
Пациент 488 (28)

28

Седнал зад ъгловото си бюро на дванадесетия етаж в най-високия небостъргач на Пета улица в Минеаполис, Марк Дейвисбъри почти бе приключил с диктуването на нарежданията на асистента си.

— Последно. Проверете дали двестате хиляди долара са преведени по офшорната сметка на Джоана, преди да се видя с нея. Тя няма да се задоволи с обещания. Визите ще дадете на нея.

— Ще го направя, господине. Само че…

— Искате да знаете кои са Джоана и Хоткинс, нали?

— Не от любопитство. Само че колкото повече неща знам, толкова по-лесно ще се нагаждам към желанията им. Още повече че ми изглеждат доста особени…

Бизнесменът завъртя коженото си кресло към грамадния прозорец, който до този момент бе зад гърба му, и започна да съзерцава събуждащия се в краката му град.

— Да, те наистина са особени. Работех от пет години в ЦРУ, когато Джоана изкара най-добър успех на приемните изпити. Веднага си дадох сметка, че освен знания, тя притежаваше и друго. Нещо повече от останалите. Желание да успее, да бъде над всички. Включих я в моите екипи и се сближих с нея. Научих как е загубила родителите си по време на обир. Била едва на седемнадесет години. Нещата се объркали и тя ужасно се упрекваше, че не е могла да ги защити. Изслушвах я и я окуражавах, коригирах поведението й, с една дума — заместих баща й. Заедно получихме добри резултати — Джоана на терена, а аз — в управлението. Чакаше я бляскаво бъдеще, но един ден тя, ако мога да се изразя така, показа другото си лице. Уби напълно хладнокръвно един тип, който се бе предал. Когато я попитах защо го е направила, ми отговори, че това било по-силно от нея. Покрих я, като по този начин й спестих процес и присъда, но бях принуден да я накарам да напусне ЦРУ. Проблемът бе, че тя не умееше да върши нищо друго, освен да преследва хора и ако е необходимо — да убива.

Марк Дейвисбъри отново се обърна към Джонас.

— И тогава ми хрумна да я направя официален агент за… нашите операции „мръсни ръце“. В тази си роля Джоана се оказа на много високо ниво и винаги сме били напълно удовлетворени от нея.

— Ами Хоткинс?

— Неговият профил е различен. Вярващ е, пълна противоположност на Джоана, която не вярва в нищо. През хиляда деветстотин деветдесет и втора година направил опит да убие гинеколога на жена си, който трябвало да й направи аборт. Нахлул в кабинета му с огнестрелно оръжие. После вързал човека и започнал да го изповядва, преди да го убие. Полицията се намесила, преди да изпълни намерението си. По време на процеса пледирал, че е помогнал на човек в опасност, като обяснил, че е действал така, за да спаси живота на зародиша. Като по-млад участвал в екстремистки евангелистки групи, които нападали болници, където се правели аборти. На двадесет и две години отишъл във флота. Излязъл оттам по-силен, още по-набожен и много по-опасен. От типа хора, решени да вървят докрай.

— Значи го познавате?

— Когато чух за процеса му, се заинтересувах от него. Хареса ми, че завършва нещата, а също и начинът, по който защитава действията си, всявайки съмнения у съдебните заседатели. Казах си, че нашата религия има нужда от хора като него. Използвах връзките си, за да го преместя от затвора „Райкърс Айлънд“ в „Стилуотър“, като се надявах, че там ще оцелее по-лесно. Винаги ми е казвал, че ще ми бъде вечно признателен.

Марк Дейвисбъри стана. Облече палтото си и преди да излезе, отново се обърна към асистента си.

— Бележим успехи, Джонас. Свързвайте се с мен по вътрешната мрежа. През следващите четиридесет и осем часа ще бъда в Судан^[1].