Никола Бьогле
Пациент 488 (20)

20

Кристофър се задушаваше. Струваше му се, че сърцето му всеки момент ще спре. Изправено лице в лице с абсурдната ситуация, съзнанието му се откъсна от настоящето и заплава без болка в празното пространство — в нежното преддверие на лудостта, което спестява страданието и лукаво принуждава към загуба на разума. Вероятно той щеше да си остане завинаги там, ако през годините му на работа като военен репортер не бе отчасти свикнал с насилието. А имаше и Симон. Негов дълг бе да се опита да го защити. Кристофър погледна към баща си. С вдигната брадичка и потрепващи клепачи старецът бе безстрастен и невъзмутим — човек, чието поведение показва, че е готов да страда, за да изпълни дълга си.

— Виждам, че не си се променил, Натаниел — въздъхна Лазар. — Поставяш търсенето на знанието и дълга пред… човечността. Е, добре, съжалявам, че се стигна дотук, Натаниел… но може би държиш повече на децата си, отколкото на жена си?

Сергей заби тежкия си, скрит под рошавите вежди поглед в Кристофър и се приближи до него с оръжието си, все още изцапано от кръвта на майка му. Кристофър го следеше с очи, а сърцето му биеше толкова бързо, че щеше да изхвръкне.

— Слушайте, трябва да има и друго решение — заекна той. — Може би…

Замълча, когато усети ледения допир на метала върху слепоочието си. Едуард за първи път обърна глава и погледна сина си.

— Не прави това, Лазар — каза той за изненада на Кристофър, — или вярвай ми, ще съжаляваш…

— За какво ще съжалявам? Та аз ще умра след няколко дни…

— Именно и затова ще съжаляваш още повече…

— Моля?

— Използвай последните си мигове на земята, за да се разкаеш! Ще ми благодариш за това.

— Престани с манипулациите си! Говори ясно!

— Довери ми се за първи път през живота си. Не се захващай със сина ми, защото ще платиш твърде скъпо…

Лазар не отговори. Като че ли размишляваше… Тилът на Кристофър бе вдървен и почти парализиран, но той хвърли бегъл поглед към Симон. Детето все така бе в безсъзнание. Дулото на оръжието се заби още по-дълбоко в кожата му и го принуди да наведе главата си настрани.

— Ако не го направиш за мен, направи го за Симон — помоли Кристофър, като гледаше баща си. — Сигурен съм, че го обичаш.

— Нямам повече време за губене — заяви Лазар. — Сергей, убий детето, ако Натаниел не отговори на въпроса ми…

— Какво?! Не, не, милост! — извика Кристофър. — Не можете да направите това! Не и едно дете!

А после се завъртя и впери очи в баща си:

— Татко! Татко!

Руският убиец насочи оръжието към главата на припадналото дете.

Кристофър се разплака от ярост:

— Не!

— И така, започвам отново — каза Лазар и повиши уморения си глас. — Какво искахте да откриете чрез вашите експерименти с пациенти 488 и какво открихте? Искам да знам всичко, Натаниел! Едно!

Кристофър се бореше като разярен звяр върху стола си. Каишките, с които бяха завързани ръцете му, и ставите му скърцаха от напрежението на мускулите.

— Каквато и да е причината, заради която мълчиш, тя не струва колкото живота на Симон! — изрева Кристофър.

Баща му се осмели да погледне лицето на внука си. От очите му се стичаха сълзи. Та само преди няколко часа той му четеше приказка за рицарите и дракона, за да заспи. Променяше гласа си спрямо героите. А преди Симон да си легне, двамата играха пинг-понг…

— Две! — натърти раздразнен Лазар.

— Спрете! — извика Кристофър.

— Тогава да говори! — възрази Лазар.

Едуард гледаше сина си. Съсипан, Кристофър плачеше и бе изпънал тялото си, като че ли искаше да се хвърли между дулото на оръжието и Симон.

— Последно предупреждение, Натаниел.

— Как е възможно да си ни учил на молитви и да допуснеш да се случи това?! Нямаш право да се отречеш от Бога до такава степен! — намеси се Кристофър.

Едуард гледаше в празното пространство.

— Ти ще носиш тази отговорност! — заключи Лазар.

Сергей се отдръпна и се прицели в тила на детето. Кристофър дръпна ръцете си толкова силно от каишките, че раздра кожата си. Убиецът зареди пистолета си.

— Три! — извика Лазар.

— Спри! — каза Едуард, без да повишава глас.

Кристофър видя как пръстът на убиеца придърпва спусъка и спира точно преди да изстреля куршума.

— Слушам те — изрече Лазар с режещия си глас.

— Отговорите са в една папка, която държа тук — отвърна бащата на Кристофър.

— Къде?

— В скрина зад теб.

— Сергей, потърси го.

— Няма да успее да отвори касата. Тя е с пръстов отпечатък. И ако ти хрумне да ми отрежеш някой пръст, както правеше, когато работеше за руснаците, знай, че улавя и пулсациите.

— Сергей, развържи го и го накарай да отвори касата. Бъди нащрек.

Убиецът мина зад Едуард. С едната си ръка държеше оръжието си, насочено към главата му, а с другата разсече каишките с ножа.

— Не се опитвай да ни преметнеш, иначе ще убия първо момчето — каза руснакът.

Едуард стана бавно и се приближи до скрина от акажу, върху който имаше фигура на чайки в полет, която Кристофър помнеше още от детството си. После клекна, отвори една вратичка и извади кашони с чаши, които постави на земята. Сложи дланта си върху дигиталната стена в дъното на скрина, тя се отвори и се показа вратичката на каса. Едуард набра четирицифрения код и извади малка картонена чанта за документи с деликатност, каквато Кристофър не познаваше. После се изправи.

— Освободете Симон и сина ми — каза той, като държеше чантата с края на пръстите си.

Сергей дори не си даде труда да изчака какво ще каже шефът му, а изтръгна сивата картонена чанта от ръцете на Едуард.

— У тебе ли е? — попита с безпокойство Лазар.

— Да.

— Отвори я!

Сергей отстъпи назад и без да изпуска Едуард от очи, отвори чантата.

— Има някакъв плик.

— А какво има вътре? — подразни се Лазар.

Руският убиец разпечата плика. Кристофър забеляза, че баща му следи всяко негово движение. В момента, когато разкъса дебелата хартия, руснакът извика от отвращение и залитна назад, като изпусна оръжието си. Въпреки че бе далеч, Кристофър усети миризмата, която се носеше от плика, и преди да разбере какво става, Едуард изтича към падналия на земята пистолет.

Сергей дойде на себе си по-бързо, отколкото се очакваше, и ритна Едуард по ръката. Старецът изпусна оръжието и падна по гръб. Руснакът се закашля и разтърка очи, като направи опит да се надигне от земята, но загуби равновесие, опря се на една ниска маса, която събори. В стаята проехтя звукът от счупените предмети, натрупани върху нея.

Бащата на Кристофър се надигна и хукна към вратата, от която се излизаше в градината. Съблече халата си, под който бе напълно облечен, хвърли последен поглед през рамо и изчезна тичешком.

— Какво става, Сергей? — крещеше Лазар в слушалката.

Превит на две, убиецът повърна, преди да отговори с отслабнал глас.

— Натаниел избяга… Писмото… беше клопка…

— Хвани го! — заповяда Лазар.

Руснакът се опита да се изправи, но краката не го държаха.

— Не… мога…

Последва момент на мълчание, а после режещият глас на Лазар заповяда:

— Кристофър Кларънс, хванете баща си и го доведете тук. Иначе Симон ще иде при майка ви.

Убиецът се завлече със залитане при Кристофър, извади нож от джоба си и разряза каишките, с които бе вързан за стола.

Кристофър се изправи, прецени за секунда дали да не нападне загубилия сили от субстанцията в плика руснак, но рискът бе твърде голям.

— Побързай! — изнерви се Лазар. — Ако искаш да спазя обещанието си.

— А вие и не помисляйте да сторите зло на сина ми — отвърна Кристофър и се затича с всички сили. — В противен случай никога няма да получите отговор на вашите въпроси. Ако трябва, аз самият ще убия баща си.

Кристофър вече бе отворил вратата към градината. Силуетът на баща му едва се забелязваше. Старецът се измъкваше през желязната врата — същата тази врата, през която нито той, нито брат му имаха правото да преминават, когато бяха малки, защото според баща им гората била твърде опасна.

Кристофър прекоси градината, тичайки като луд, но му се наложи рязко да намали темпото си, като влезе в гората. Бе тъмно и рискуваше да се блъсне в някое дърво. На няколко метра напред чуваше шума от стъпките на баща си, който тичаше по шумата и чупеше съчките. Едуард се придвижваше бързо, сякаш виждаше в мрака и познаваше пътя наизуст. Кристофър напредваше по-бавно. Често се навеждаше миг преди да се удари в някой клон, или прескачаше някоя дупка секунда преди да падне в нея. Накрая излезе от гората и забеляза баща си да прекосява полето под бледата светлина на луната. Тичаше към няколко малки бараки, наредени една до друга — поне така изглеждаха в тъмнината. Очите му вече се бяха нагодили към мрака и Кристофър се спусна с пълна скорост след баща си, но той вече затваряше вратата на една от бараките. Кристофър влезе в бараката десет секунди след Едуард. Вътре имаше само малко помещение с дъсчени стени и висящи по тях градинарски инструменти. Инструменти имаше и по земята. Освен тях в помещението нямаше нищо. Задъхан, Кристофър тръгна по стария окъсан зелен мокет, вдигна едно платнище и си даде сметка, че баща му бе изчезнал. Излезе от бараката и затърси скрита врата, но не откри нищо. Върна се вътре и се досети, че има една-единствена възможност. Коленичи, повдигна парче мокет и видя някакъв капак. Предпазливо легна на пода и прилепи ухо към дървените дъски. Скоро чу гласа на баща си.

— Не, не казах нищо… и всичко ще бъде разрушено.

Кристофър задържаше дишането си, за да не пропусне нито дума.

— Не, Кристофър няма да оцелее… Предпочетох да ви предупредя, за да вземете мерки. Още повече, предвид факта, че Пакрен ме уведоми за някаква норвежка инспекторка от Осло, която разследвала Пациент 488… А що се отнася до острова… възможно е там да са останали някои неща, които бяхме принудени да зарежем… Да, господине, съжалявам, трябваше да разруша всичко, като тръгвах, но нали разбирате, че бяхме вложили толкова време да изградим всичко това, пък и аз разчитах, че ще успея да се върна. Да, господине, съжалявам… Ще се опитам да замина… Добре, господине… Довиждане.

Кристофър премести рязко капака. Баща му вдигна глава и срещна погледа на сина си, който скочи и се приземи тежко в подножието на стълбата. Едуард отстъпи назад към една малка масичка от акажу. С един поглед Кристофър обхвана помещението: вътре имаше кресло и празно бюро, над което бяха заковани няколко снимки на непознати хора и сгради.

— Кой си ти? — попита с ожесточение Кристофър.

Баща му се вгледа в него и не каза нищо. Кристофър бързо се приближи до баща си и сграбчи ръката му.

— По дяволите, връщаме се у дома и ти казваш на тези мъже всичко, което искат да узнаят!

— Остави ме — излая Едуард и се освободи с рязко движение.

Кристофър го хвана за яката и доближи лицето си до неговото:

— Ти си боклук! Боклук, който на всичко отгоре се смята за интелигентен! За по-умен от всички! Само че ти си само един психичноболен човек, садист!

После с рязко движение замъкна баща си до подножието на стълбата.

— Качвай се! — заповяда му Кристофър.

Баща му го гледаше, без да помръдне.

— Качвай се по тази проклета стълба!

Едуард извърна глава. Кристофър го заплаши с юмрук.

— Не ти стига, че уби жена си, а сега искаш да убиеш и внука си?! Качвай се!

— Какво си мислиш? Че съм прекарал целия си живот, пазейки тайната, за да разкрия всичко сега?

Кристофър удари баща си с юмрук в корема и той се сви на две.

— Качвай се по стълбата! — повтори студено Кристофър.

Едуард вдигна очи към сина си. В тях блестеше весело пламъче.

— Виждаш ли, че и ти използваш сила, за да получиш онова, което не можеш… — После се отпусна на земята.

В пристъп на ярост Кристофър вдигна баща си и го сложи на гърба си. Само че той бе твърде тежък и се съпротивляваше с всички сили. Тялото му се плъзна надолу, а Кристофър загуби равновесие и хвърли баща си на земята. Кракът на стареца се удари в земята и костите му зловещо изтракаха. Стенанието на Едуард огласи малкото помещение. На края на силите и нервите си, Кристофър се облегна на стената. Устните му затрепериха и сълзи опариха очите му.

— Защо правиш това? — попита го той, докато дишаше мъчително.

Едуард се изправи на лакти и се довлече до стената, като се мръщеше. Докато се превиваше от болка, ризата му се отвори и Кристофър забеляза, че нещо се подава под нея. Без да даде време на баща си да реагира, изтръгна връзка листове, които баща му се опитваше да скрие под дрехите си.

— Какво е това? — попита той, като вдигна нагоре листовете.

Едуард извърна глава. Кристофър бързо разлисти документите. Видя на много места думите „Пациент 488“, колони от цифри и ръкописни бележки. В горната част на всяка страница имаше дати. Започваха от настоящето и стигаха до 1976 година. Видя и графити като в снимките в документите на Адам. Само че тук фигурите бяха уголемени и контурите на трите форми — риба, дърво и пламък, бяха оцветени, за да се виждат по-добре.

— Какво е това?

Едуард въздъхна.

— Говори или болката, която усещаш сега, ще е нищо пред тази, която ще усетиш тепърва — каза той заплашително и вдигна крак над счупения крак на баща си.

Старецът се намръщи и вдигна ръка, в знак че се предава.

— Добре. Зад теб, под бюрото, има шкаф. Отвори го — каза Едуард.

— И там ли има плик капан?

— Не. Не бях предвидил, че някой ще дойде чак тук.

Кристофър отвори шкафа предпазливо. Намери само бутилка алкохол и кутия с пури.

— Подиграваш ли се с мен?

— Дай ми бутилката уиски и кутията с пури!

— Говори! — пламна Кристофър.

— Не си създаден за палач, Кристофър. А аз живях във време, когато всеки от нас бе подготвен да понася страдания, за да не издаде тайните си. Дай ми бутилката, чаша и пура, за да облекча болките си, и ще говоря.

Кристофър не преставаше да брои секундите, разделящи го със Симон, когото бе оставил на милостта на бездушния убиец. Хванат в клопката на заложник, той напълни чаша уиски и я постави безцеремонно до баща си. Той я взе с несигурната си ръка и пое глътка от кехлибарената течност. Кристофър го наблюдаваше, изгарящ от нетърпение.

— Ще ти дам пура, ако говориш — каза той на баща си с пропит от презрение глас.

Баща му остави чашата до себе си и въздъхна облекчено.

— Нещата, които взе от мен, са медицинските и психологическите данни за Пациент 488 в „Гаустад“ от хиляда деветстотин седемдесет и седма година насам. Кръвните му анализи всеки месец, ежедневното му поведение, състоянието му, когато е рисувал тези фигури.

— Ти ли го наблюдаваше?

— Да…

— А с каква цел? Какво търсеше? Побързай!

— Изследванията, които направихме, и получените резултати надминаваха всичко, което можеш да си представиш, Кристофър — започна Едуард, сякаш бе точно изчислил колко може да чака синът му. — Така че изследванията заслужават жертвите ни.

— Какви са тези изследвания, които струват колкото смъртта на жена ти и внука ти?!

— Пура — помоли Едуард.

— Отговори!

Едуард извърна глава.

Кристофър ритна баща си по крака и той изкрещя от болка. Но след това отново потъна в мълчание с предизвикателен израз на лицето. Кристофър отстъпи. Взе една пура и запалката, която бе в кутията, и ги хвърли на баща си. Той ги взе, запали пура и издуха облаче дим.

— А сега говори. Какво е това проклето откритие, за което искаше да знае Лазар?

Спирала от дим скри за момент Едуард от очите на Кристофър. А когато облачето изчезна, лицето на стареца вече не бе същото.

— Последиците от това, което видях и разбрах, са, че вече не мога да гледам по нормален начин на нито едно човешко същество… Това е резултатът от нашите изследвания… Всеки път, когато видя някой, си казвам „Само ако знаеше…“.

За първи път Кристофър забеляза у баща си изражение, което не познаваше. Погледът му се бе оживил… В него гореше някаква страст… пламъче, което бе крил от тях под маската на безразличие и враждебност. Кристофър може би все още имаше шанс да научи това, което Лазар искаше да узнае, но трябваше да прояви много гъвкавост, за да накара баща си да сгреши.

— Ако знаеше какво?

Едуард дръпна отново от пурата и не обърна никакво внимание на въпроса на сина си. Кристофър запази спокойствие и продължи:

— Ти каза „нашите изследвания“. Мислех, че си сам…

Едуард погледна едва забележимо към някаква точка над бюрото и после сведе отново очи.

Свикнал в професията си да наблюдава реакциите на хората, които интервюираше, Кристофър забеляза тази подробност и на свой ред обърна поглед към покритата със снимки стена, която бе мярнал при влизането си. Там се виждаха антични сгради, които приличаха на гръцки, също и постройки в азиатски стил и със сигурност — египетски. Имаше и карта на съзвездията и дори снимки на скални рисунки в праисторическа пещера. Имаше и една по-различна снимка. Черно-бяла, забита над другите. На нея бяха трима мъже в бели престилки и с дебели рамки на очилата, характерни за шейсетте години. Всички се усмихваха срещу обектива. Кристофър разпозна в младия мъж в центъра баща си.

— Каква е тази снимка? Кои са мъжете с теб?

Едуард се задоволи единствено да погледне безстрастно сина си.

— Дай ми бутилката уиски, твърде много ме боли.

— На тях ли се обади по телефона? — озъби се Кристофър, без да обръща внимание на думите му. — Какъв е този остров, за който говореше? И къде се намират останалите документи?

Едуард разтърка горната част на крака си и се намръщи от болка.

— Проницателен си като брат си, но трябва да знаеш, че това се плаща…

Кристофър усети, че му се завива свят.

— Да, бях принуден да го направя…

Кристофър заби нокти в дланите си, които трепереха от гняв.

— Как си могъл да го направиш?

Едуард погледна съкрушено сина си.

— За всичко е виновна майка ти…

— Какво?!

— Когато брат ти не успя да си намери работа, след като завърши финанси, майка ти се разтревожи много. Непрестанно ме подтикваше да се намеся и да му помогна. А това ми пречеше да работя по моите задачи. Накрая един ден направих нещо, което не трябваше да правя — помогнах на Адам да влезе в „Жантикс“. Защото това бе единствената фирма, в която имах връзки. Адам никога не узна нищо, но аз поисках от Пакрен да приеме кандидатурата му. И за миг не си представях какво ще се случи…

— Адам откри, че LS34 все още се произвежда и се доставя на психиатрична клиника в Осло — продължи мисълта му Кристофър.

— Точна така! И когато научих, че брат ти започва да рови в тази посока, се опитах да го откажа… Анонимно, естествено, но той не пожела да разбере. Въпреки заплахите, че ще пострадат Натали и Симон.

Кристофър настръхна от ужас, но запази мълчание, оставяйки баща си да продължи с откровенията за престъпленията си, като се надяваше да дойде ред и на онова, което искаше да узнае Лазар.

— В плана ми не влизаше Адам да умре — промърмори Едуард, наслаждавайки се на кехлибарените оттенъци в чашата си. — Катастрофата не бе предвидена. През онази вечер той просто трябваше да осъзнае, че хората, които обича, са уязвими. В анонимно писмо го бях заплашил с наказателни мерки срещу сина му. Ето защо, когато той научи, че Симон повръща, изпадна в паника.

— Разболял си Симон, за да уплашиш Адам?

При всяко ново разкритие на Кристофър му бе все по-трудно да повярва в ледения макиавелизъм на баща си.

— Средството за повръщане, което му дадох, имаше ефект само за два часа. Това не бе нищо — продължи Едуард с досада. — Брат ти пое сам риска, като караше като луд, за да се върне у дома възможно най-бързо. Онази вечер бяха на гости при приятели с Натали. Само той е отговорен за смъртта си и за смъртта на жена си. Той направи Симон сирак. Не аз…

Кристофър се бореше срещу силния порив да извърши акт на насилие срещу баща си, но животът на Симон бе по-важен от жаждата му за мъст.

— Защо изследванията ви трябваше да останат тайни? Защо бяха нужни толкова мъртъвци, за да ги запазите в тайна?

— Защото, ако ги разкриехме, щяха да умрат още повече хора. А и защото се заклех във вярност на хората, които финансираха изследванията.

— В рамките на проекта „MK-Ultra“?

— Жаден съм. Дай ми бутилката.

— Най-напред отговори.

Едуард вдигна рамене. Видът на Кристофър бе съкрушен.

— Доказваш лоялност, която не е необходима на твоите хора. Достатъчни ми бяха само два дни, за да открия, че проектът „Пациент 488“ се финансира от ЦРУ чрез програмата „MK-Ultra“. Ако наистина са държали проектът да остане секретен, са щели да вземат по-ефикасни предпазни мерки. Бориш се за кауза, която вече не съществува, и за хора, на които не им пука за теб.

Бащата на Кристофър дръпна от пурата и въздъхна.

— Дай ми бутилката уиски или няма да научиш нищо повече.

Кристофър стана и остави бутилката с алкохол на земята до Едуард. После отиде и се облегна на стената. Чувстваше се сразен. Чудеше се как да счупи черупката от безразличие на баща си и как да го принуди да спаси внука си. Как да трогне сърцето на този човек, който, така или иначе, бе негов баща?

— Знаеш ли? Въпреки че живя с нас през всичките тези години, въпреки че ни носеше на ръце, ми се струва, че в дъното на сърцето си ти не ни обичаше. Във всеки случай не колкото професията си… Но да стигнеш дотам, че да предизвикаш смъртта на сина си и да допуснеш да убият майка ни?! Впрочем защо не използва номера с плика клопка, когато Лазар заплашваше да убие мама? Не бе необходимо да чакаш да насочи оръжието си към Симон…

— Защото, ако се бяхме спасили, майка ти щеше да се превърне в заплаха за конфиденциалността на изследванията ми. Оставих Лазар да свърши онова, което щеше да ми се наложи да сторя аз. Удар с юмрук в стомаха й щеше да има същия ефект.

— Но ти се намеси, за да спасиш Симон… — поде Кристофър със свито гърло. — Знам, че отношението ти към него е различно… Впрочем той винаги го е усещал и бог е свидетел, че той те обича. След смъртта на Адам и Натали ти му даде всичко, на което баща му нямаше време да го научи и което аз не можех да му дам. Животът ти може би е бил посветен на изследванията ти, но това, което днес му придава смисъл, е Симон и дълбоката обич, която изпитвате един към друг.

Кристофър замълча. Не помръдна от мястото си, а погледът му бе замъглен от сълзи. В последвалото мълчание Едуард се наведе напред и издърпа голям брой листове, които бе скрил зад гърба си.

— Човечеството има нужда от хора като нас, за да прогресира — каза той, разстилайки листовете пред себе си, — от хора, за които науката и нейната власт стоят над чувствата.

— Какво има в тези документи? — попита Кристофър.

Баща му взе бутилката уиски и я изля върху краката си и листовете. Кристофър разбра твърде късно как той го бе манипулирал по време на целия им разговор. С енергично движение Едуард щракна запалката. Дрехите му и полетите със спирт листове пламнаха. За миг тялото на стареца се възпламени, като че ли бе поразен с коктейл „Молотов“.