Никола Бьогле
Пациент 488 (11)

11

Старецът се събуди внезапно. Лицето му плуваше в лепкава пот, а сърцето му все още биеше панически заради кошмарния сън. Постепенно дишането му се нормализира и той обърна глава към прозореца на стаята. Слънцето проникваше през листата на високата топола, чиито клони стигаха до прозореца. Променлив бриз люлееше короната на дървото и лекият му шепот бе прекъсван само от песента на щурците.

— Всичко е наред. Днес сме понеделник, петнайсети февруари. Аз съм тук и се грижа за всичко.

Млада руса жена му се усмихваше доброжелателно и му държеше ръката.

Старият човек примига в знак на съгласие. Впрочем не можеше да стори нищо повече. Бе на легло от две години, дишаше с помощта на апарат и се хранеше само по венозен път. Огледа просторната стая с висок таван с гипсови орнаменти и картините по стените. Погледът му се спря върху любимата му творба — почти съвършено копие на портрета на Пушкин от Пьотър Кончаловски^[1]. Поетът държеше перо в ръката си, което стигаше до устата му — сякаш всеки момент оттам щяха да полетят думите, съградили безсмъртното му творчество.

— Обичате този портрет, нали? — предположи медицинската сестра и зави около ръката на пациента маншета на апарата за кръвно налягане. — Напомня ви за вашата страна?

„Само ако знаеше колко кръв бе пролята, за да се снабдя с него, бедно момиче — помисли си Лазар. — Ако знаеше за кого се грижиш, щеше да побегнеш с всички сили… Освен ако не си като всички жени на крадци, които познавам. Те си затварят очите в името на удобството.“

— По-добре е от вчера — каза сестрата весело.

— Зле съм, но трябва да ми помогнете да живея, докато открия хората, които ми причиниха това. Нали?

Гласът му бе дрезгав и скоро последва кашлица. Сестрата, самото въплъщение на вниманието, се приближи.

— Успокойте се, или ще ви стане лошо.

— Вижте какво ми направиха! — избухна Лазар. На нощното му шкафче, което бе затрупано с лекарства, се открояваше черно-бяла снимка на млад човек с добре ушит костюм, с тяло на първенец на класа, с проницателен поглед и горда стойка. Медицинската сестра неволно си помисли, че навремето щеше да го сметне за безупречен съблазнител и почти съвършен мъж.

А днес прекрасното тяло на Лазар се бе превърнало в изнурена и изстрадала развалина с почти жълта кожа и причина за това не бе само старостта. Дълбоките бръчки по челото му издаваха чести гримаси заради изпитана болка. Сгърчените му ръце сякаш бяха постоянно свити около невидима желязна пръчка и пазеха спомена от изтезания, които нито виковете, нито молбите му бяха успели да спрат. А белият воал, който замъгляваше погледа му, се бе появил, защото бе пожелал да ослепее, за да си спести гледката на собствените си мъчения. И все пак, дълбоко в потопените му сякаш в мляко очи блестеше нещо и то бе единственото, което го държеше жив: омразата.

— Изпробваха мнозина — продължи той с неприятния си глас и сграбчи ръката на сестрата — и когато откриеха някой, който издържаше на ударите, го белязваха като животно. Защото знаеха, че ще се съпротивлява на механизма им. И можеха да го принудят да изтърпи докрай курвенския им експеримент… И аз издържах. Не защото го исках, а защото бях подготвян системно за това. Като същински глупак, станах един от редките им избраници. Бях вторият такъв и несъмнено — последният.

С несъзнателно движение Лазар доближи ръката с разкривените си пръсти до челото си и се почеса яростно, а в погледа му блестеше злоба.

— Никога не узнахме защо ни причиняваха това… И няма да пукна, преди да ги накарам да изплюят истината.

— Престанете, ще си разкървавите челото! — каза сестрата и с нежно движение отблъсна ръката на стареца и го погали по челото. Вдигна редките му коси от потното чело, взе една тубичка с крем и намаза дебелия почервенял белег във формата на числото 488.

— Ето, така ще е по-добре, би трябвало обаче и да хапнете… — Спря по средата на изречението, защото чу звънеца на къщата.

— Очаквате ли някого? — попита тя.

Учуден също като нея, Лазар погледна контролния екран до леглото си. Като видя как пациентът й прави нечовешки усилия да седне в леглото, сестрата разбра, че става нещо важно.

— Помогнете ми!

Сестрата му помогна, като постави грамадна възглавница зад гърба му, а после той натисна бутона, с който се отваряше входната врата.

— Вървете да ги посрещнете и ги доведете при мен, а после си тръгвайте!

— Кои са тези?

— Побързайте!

Минута по-късно двама мъже с изсечени като с длето черти и дебели ръце влязоха в стаята. Първият бе дребен, доста смешен с малката си брадичка, дъвчеше дъвка и оглеждаше стаята, в която бяха влезли. Зад него стоеше едър голобрад мъж с обратна захапка. Всяка част от тялото му бе дебела. Наблюдаваше медицинската сестра, която се оттегляше. Въпреки разликата във външния им вид, двамата мъже имаха и нещо общо: погледът им изразяваше безразличие и презрение към живота.

Лазар ги оглеждаше изпитателно и се опитваше да разгадае мислите им.

— Е? Открихте ли нещо?

По-дребният от двамата юначаги нави ръкавите си, като пуфтеше от горещина.

— Топло е във вашата Южна Франция.

Говореше с акцент.

— Е, тъкмо ще се разнообразиш от Москва, другарю — отговори му Лазар с дрезгавия си глас.

Мъжът се усмихна леко, огледа се, сякаш изчисляваше цената на шедьоврите, които украсяваха помещението. Лазар зачака мълчаливо, но трескавото състояние бе рисковано за сърцето му.

— Препарат LS34 бе разпространен на черния пазар — каза неочаквано по-малкият от двамата бандити.

Лазар потрепери. Най-сетне. Изречението, което той очакваше от години, бе произнесено.

— Къде? Кой?

— Един от хората, с които контактуваме, засече източника чак в Норвегия и стигна до психиатрична клиника „Гаустад“. Жената на болногледач опитала да изкара пари, продавайки продукта малко след смъртта на пациента, който го е пиел.

— Значи той е мъртъв — каза развълнувано Лазар. — Аз съм последният. Откъде са имали LS34?

— За наш късмет жената бе в течение на трафика на мъжа си.

— Ами да, имала е тази възможност с това, което й е носил бизнесът — заяви злосторникът с широките рамене.

— Накратко, мъжът й я е осведомявал за всичко, така че тя проговори доста бързо, за да си спаси кожата — нейната и на дъщеря си. Даде ни адреса на лабораторията, която е снабдявала съпруга й. Намира се във Франция, близо до Париж, нарича се „Жантикс“.

— „Жантикс“ ли? — повтори Лазар с опулени очи. Сякаш сънуваше наяве.

След всички тези години най-сетне имаше следа, с която да открие палачите си и да ги накара да изплюят отговора, който беше чакал толкова време.

— Какво искате да направим? Имайте предвид обаче, че след това ще сме квит! — уточни първият мафиот, като снижи гласа си. — Нали така?

— Вървете в „Жантикс“ и вижте как ще откриете онези, които са работили там през седемдесетте години… Ако е възможно, потърсете един човек на име Натаниел Евънс… Действайте внимателно. Отвлечете ги и ми се обадете. Имам да им задам някои въпроси.

Двамата мъже кимнаха.

— А какво направихте с жената на болногледача?

— Пуснахме я да си върви. Тя няма да се оплаче. Действахме както се разбрахме: възможно най-малко трупове, за да не алармираме полицията.

— Хубаво.

Двамата руснаци напуснаха стаята, без да кажат нито дума повече.

Лазар се отпусна на възглавницата. Бе смъртнобледен и по челото му бе избила пот. Усилието и емоциите бяха изчерпали и последните му сили. Но светлината на омразата, която оживяваше погледа му, бе по-силна от всякога.