Никола Бьогле
Пациент 488 (42)

42

Най-напред Сара помисли, че всичко това се случва в съня й или по-точно — че е ужасен кошмар. Гласът обаче се приближи и стана по-реален. Сара отвори очи.

— Много добре, дете мое… Събуди се, защото скоро ще заспиш за дълго, за много дълго…

Сара усети как болката пълзи по ръката й. Поиска да я стисне в юмрук, но бе завързана за един стол. Гласът идваше откъм гърба й.

— Колко е часът? — прошепна тя.

— Колко е часът ли? — повтори Хоткинс. — За първи път някой ме пита това, преди да умре. Но ще ти отговоря. Часът е четири и осемнайсет…

Ултиматумът изтичаше в 4 часа и 30 минути.

— Къде е Кристофър?

— В ръцете на очарователната ми партньорка. Мъртъв е.

Отчаяние и болка пронизаха като с острие сърцето на Сара.

— И ти трябваше да си вече мъртва — продължи Хоткинс, — но имаш късмет, защото попадна на мен. На човек, който обича жертвите му да си отиват в мир. Само че за съжаление днес не разполагаме с време. Така че ще трябва да действаш бързо.

Сара не го слушаше вече. Повече нищо нямаше значение.

— Вярвате ли в Бога, госпожо Геринген? — попита Хоткинс, като гледаше инспекторката право в очите.

Тя не отговори. Мъката давеше последните й сили. Затвори очи. Тялото и духът й бяха пречупени. Усещаше, че над нея надвисва отново сянката, която бе успяла да прогони през последните седемдесет и два часа: смразяващото желание да зареже всичко, да не се бори и да умре, за да не се мъчи повече.

— След минута ще съм отнел живота ви, Сара. Остава ви минута, за да се изповядате.

Хоткинс включи хронометъра на часовника си.

— Успокойте съвестта си, преди да се изправите пред Всевишния. Кажете ми какво ви тежи на сърцето и Бог ще ви прости.

— Кристофър! — изрева Сара.

— Остават ви петдесет и пет секунди, за да си тръгнете свободна.

С последна надежда тя прати по дяволите задръжките си и отново повика Кристофър, сякаш за да му каже „довиждане“, а после ридание задави гласа й. Хоткинс коленичи до нея.

— Твърде късно е. Краят ти наближава, но със сигурност има нещо, което ти тежи на сърцето. Замини си спокойна. Заслужаваш го.

Сара отпусна глава върху гърдите си. Бе на края на силите си. Чуваше се единствено тиктакането на хронометъра от часовника на Хоткинс.

— Изповядай се, дъще, и Бог ще ти прости.

Сара усети как ръцете на убиеца обхващат шията й.

— Остават ти петнадесет секунди…

Хватката му я задушаваше. Почувства желание да се освободи от мъката си, преди да напусне живота.

— Простете ми, деца! Ти, малка душице на осем години, която пронизах с един куршум, докато ме питаше защо съм убила баща ти. Прости ми.

Сара трепереше и от гърлото й излизаха само хълцания.

— Прости, ми и ти, малка душице, която толкова желаех и която не можах да родя. Прости ми, че не можах да опазя баща ти и да го накарам да остане с мен. Прости ми, че не съумях да ти дам живот, а толкова мечтаех за това…

Сара не бе в състояние да говори повече, сълзите замъгляваха погледа й, а мъката давеше гласа й. Хоткинс й хвърли презрителен поглед.

— Бог не прощава всичко — изсъска той.

А после стисна в стоманения си юмрук гърлото на грешницата.

Скритият зад вратата Кристофър бе чул изповедта на Сара. Въпреки че моментът не бе подходящ, нямаше как да не се разстрои от мъката, която Сара носеше в душата си. Щом се овладя, стисна с още по-голяма твърдост кирката. А когато чу думите на Хоткинс „Бог не прощава всичко“, нахълта в помещението. Убиецът бе с гръб към него, а ръцете му бяха около врата на Сара. Тя вече не се съпротивляваше. Кристофър си пое дъх, после се изправи и се втурна към Хоткинс. Убиецът се обърна към него в мига, когато кирката се забиваше до ключицата му, изрева от болка и падна по гръб. От рамото му потече кръв, защото артерията под ключицата му бе разкъсана. Кристофър остави кирката в тялото му и се спусна към Сара. Тя бе неподвижна, а лицето й — смъртнобледо. Брадичката й почиваше върху гърдите. Кристофър дори не знаеше дали още е жива. Сложи ръка на шията й и усети слабо пулсиране. Погледна към Хоткинс, който се опитваше да извади кирката, крещейки от гняв и болка, и започна да развързва Сара. Въженцата бяха толкова стегнати, че Кристофър с мъка развързваше възлите им. Едва бе освободил единия крак на Сара, когато Хоткинс успя да извади забитата в гърба си кирка. Кристофър развърза и втория възел, а после поддаде и възелът на въжето, което стягаше китките й. Кристофър хвана лицето на Сара с двете си ръце. Тя простена, а той въздъхна с облекчение и извика:

— Сара, събуди се!

Хоткинс се опитваше да се вдигне и бе успял да се изправи на едното си коляно. Обхванат от паника, Кристофър удари Сара по лицето, но убиецът вече бе стъпил на краката си, макар и прегърбен на две, и притискаше с едната си ръка кървящата рана. Дори и в агония, все още всяваше ужас.

— Сара, събуди се, по дяволите!

Разтърси я за раменете и я удари повторно по лицето. Тя отвори очи и погледна така, сякаш не бе сигурна дали е жива, или мъртва. Кристофър търсеше около себе си нещо, с което да удари Хоткинс, докато все още бе слаб. Намери скалпел, грабна го и се приближи към убиеца, който го гледаше с омраза. Заобиколи го, бутна към него количката, за да изгуби равновесие, и се нахвърли светкавично с насочен скалпел. Хоткинс обаче го хвана ловко със здравата си ръка и желязната му хватка го принуди да подгъне коляно. Привлече го към гърдите си и го сграбчи за гърлото. Кристофър не дишаше и черен воал замъгли погледа му. Изведнъж хватката отслабна и той пое дълбоко няколко глътки въздух. Сара дръпна спринцовката, която бе забила в ухото на Хоткинс. Гигантът се отдалечи с нестабилна походка, като буташе една след друга носилките. Накрая падна между тях, а те се разлетяха във всички посоки.

— Провери дали е мъртъв! — прошепна Сара.

— Нямаме време! Ултиматумът изтича след осемнадесет минути! А и да не е мъртъв, кръвта му изтича!

Сара разтърка измъчения си врат и жадно вдишваше въздуха, който влизаше в гърлото и дробовете й. В това време Кристофър взе изцапаната с кръв кирка. После хвана ръката на Сара и я прекара през врата си, за да й помогне да се придвижи до бившия кабинет на баща му.

Докато вървяха по коридора, Сара погледна Кристофър с недоумение. Не преставаше да се чуди как бе успял да оживее при сблъсъка си с убийцата без нейна помощ.

— Той ми каза, че си мъртъв, че тя те е убила…

— Нямал е никакво основание да ти дава надежда.

— Къде е убийцата?

— На партера. Вързал съм я здраво.

Сара онемя от изненада.

— Е, не съм таен агент на ЦРУ, но просто ми хрумна една идея и имах късмет. Ще ти разправя по-късно — каза Кристофър.

Преминаха през прага на кабинета и Сара успокои Кристофър, че може да върви и сама. Отдалечи се на няколко крачки и вдигна ръката си. Кристофър разбра колко силна е болката по сгърчването на устата й. Тя не спря дотук, а вдигна двете си ръце над главата. Извика от болка, но се чу как костта на изкълченото рамо зае мястото си. Сара си даде минута почивка, а после кимна с глава на Кристофър, че е готова. Двамата веднага се отправиха към отчасти отместилата се стена. Сара забеляза, че процепът е малко по-широк от преди. Досети се, че Кристофър се бе опитал да разшири сам отвора. Като изчисли времето, прецени, че той по всяка вероятност е сторил това, докато тя го зовеше по име в операционната зала. Дали Кристофър бе решил да дойде и да я спаси, или пък го бе направил по необходимост, защото не можеше да разшири отвора на входа сам? Сара осъзна, че отговорът малко я вълнуваше. Защото дори да бе действал от интерес, бе достатъчно честна да си признае, че на негово място и тя би направила същия избор — да спаси детето си. Както и да стояха нещата, му дължеше живота си.

— Ако се заемем двамата, би трябвало да успеем да разширим процепа достатъчно, за да се промъкнем вътре — подхвърли Кристофър. — Ще направя лост, а в това време ти можеш да буташ стената.

Сара кимна с глава и застана така, че да натиска стената с всички сили. Кристофър направи лост с кирката и дупката се разшири с един сантиметър.

— Ще стане. Още два-три опита и ще успеем.

Сара бе смъртнобледа. Кристофър се питаше докога ще издържи. Само че и двамата нямаха избор. Опитаха още четири пъти, преди отворът да се разшири толкова, че да могат да се проврат един по един. Сара беше първа. Влезе в помещението и се отпусна на земята, защото в противен случай щеше да загуби съзнание. След това направи знак на Кристофър да я последва и той се промъкна през процепа в стената.