Никола Бьогле
Пациент 488 (29)

29

— Тобиас, на телефона е Сара Геринген. Имам нужда от вас. Обадете ми се.

Инспекторката затвори телефона под въпросителния поглед на Кристофър.

— Обясни ми сега… Коя е следата, която сме изпуснали?

— Тялото му.

— Какво?

— Тялото на Пациент 488. Този мъж е прекарал доста години от живота си на острова, който търсим. Тялото му положително е запазило… да кажем… следи от околната среда.

— Как така? Какви следи?

— Ако анализираме калта, която все още е под ноктите ти — каза Сара и посочи с брадичка мръсните ръце на Кристофър, — може би ще стигнем до къщата на Пакрен.

— Да, само че след десет години калта ще е изчезнала от ноктите ми, а според информацията ни Пациент 488 е бил приет в „Гаустад“ през седемдесетте години. Та това прави почти четиридесет години… Как искаш тялото му да е запазило… как да ги нарека… елементите, които търсим?

— Калта наистина изчезва, защото не прониква вътре в тялото, но замърсяване… да кажем… с амиант^[1] или живак, или друга подобна гадост остава в тялото за цял живот. Всичко зависи от това какво е дишал там този човек. Тобиас ще ни каже повече…

— Тобиас?

— Извинявай, това е съдебният лекар, с когото работих по аутопсията на Пациент 488. Много е добър.

След две минути телефонът вече звънеше.

— Благодаря, че се обадихте, Тобиас.

— Сара? Добре ли сте?

— Да. Слушайте. Твърде дълго е за обяснение, но казано накратко, стана както мислехме: случаят ни отведе много по-далеч, отколкото предполагахме.

— Добре, но ако съм разбрал добре, имате нужда от мен. Кога заминаваме?

— Съжалявам, но са ми необходими само вашите знания.

— Да, да, така си и мислех, но какво да се прави? На моята възраст заради красива жена като вас човек играе „вабанк“.

— Тобиас, спешно е.

— Тогава питайте…

— Когато правихте аутопсията на 488, намерихте ли следи от замърсители? Или някакъв по-специфичен химичен елемент? Извън огромното количество калций, което го е убило?

— Един момент, да взема папката. Какво точно търсите? — попита Тобиас, а в това време се чуваше шум от прелистване на листове.

Сара натисна високоговорителя на телефона си, за да може Кристофър да следи разговора.

— Тобиас, може ли да говорите на английски, за да може моят сътрудник да следи разговора?

— Ами ще опитам. Междувременно казвам добър ден на избрания щастливец.

— Добър ден — отговори Кристофър.

— Та какво казахте, че търсите?

— Няма значение. Стига да ни позволи да локализираме мястото, където нещастникът е изтърпял експериментите, преди да пристигне в „Гаустад“ — каза Сара.

— Аха, вашият случай е доста неясен. Почакайте, намерих папката… Ще я прочета бързо.

Сара търпеливо чакаше на телефона. Кристофър се питаше как успява да запази спокойствие, докато той се тресеше от напрежение.

— А, да, нали си спомняте, казах ви, че този човек има начална фаза на силикоза.

— Да, точно така, сега си спомням: натрупване на фини частици в дробовете. В началото смятахте, че може да е умрял от тази инфекция. А това с какво би могло да ни помогне?

— Ами ако анализираме тази патология, нещастникът е живял известно време на място, където е имало силициев двуокис.

— Какво място? Къде има силициев двуокис в големи количества?

— В мините, в кариерите и по-рядко на места, където има прах от лава.

— Прах от лава. Това означава, че със сигурност е бил на вулканичен остров — прошепна Кристофър.

— Какво казвате, Сара?

— Нищо, аз…

— А, да, всъщност не сте сама…

— Няма значение. Какво друго можете да ни кажете?

— Е, без да помрачавам радостта ви, може да е натрупал силициевия окис в детските или юношеските си години. Не съм казал, че силикозата му непременно датира от зряла възраст.

— Да, но разполагаме само с това — каза с раздразнение Кристофър.

— Смятаме, че пациентът е заболял от тази болест на някой остров. Трябва да ни помогнете да разберем на кой…

— Ами аз не съм геолог… Но кажете ми все пак имената на островите…

— Вирджинските острови, остров Възнесение, Хавайските острови и Доминиканската република.

— Можете да задраскате Доминиканската република. Там няма вулкани. Ходя всяка година. Островът, който търсите, е някой от останалите три. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Благодаря, Тобиас.

— Сара, каквото и да подготвяте, бъдете предпазлива. Видях ви в действие и познавам репутацията ви. Винаги стигате до края. Но не забравяйте, че имате съпруг и семейство. До скоро.

— До скоро, Тобиас.

Сара се направи, че не забелязва намека за Ерик, и бе облекчена, че Кристофър изглеждаше твърде унесен в размисли и не бе обърнал внимание на забележката на Тобиас.

— Остават ни остров Възнесение, Хавайските и Вирджинските острови — обобщи Кристофър. — Трябват ни географски подробности за всеки от тях.

Сара написа още веднъж имената на островите в Гугъл и пробяга с поглед географските данни.

— На Хавайските и Вирджинските острови вали често и почвата е лепкава, така че частиците не са летливи и остават в почвата. Няма никакво основание да ги намерим в нечии дробове. Остава само един — заключи Сара и му подаде телефона си.

Той започна да чете на висок глас:

— Остров Възнесение е сух като пустиня. Вулканичните частици са изключително летливи и лесно проникват в дробовете…

В стаята настана мълчание.

На свой ред Кристофър написа трескаво името на остров Възнесение на телефона си. Интернет даваше твърде малко данни. Ето защо островът бе почти непознат. Островче на едва деветдесет квадратни километра и с деветстотин жители насред Атлантическия океан на хиляди километри от най-близките африкански и южноамерикански брегове. Точно над Екватора и близо до прочутия остров Света Елена.

— Един от най-забутаните острови в света — коментира Кристофър.

— Според това, което чета — добави Сара, като очите й разчитаха скоростно информацията, — там НАСА е заснела симулацията на кацане на Луната през шестдесетте години, тъй като околната среда била много близка до лунния релеф. Но островът е известен най-вече с военната база, управлявана съвместно от американската и английската армия… Построена е през Втората световна война.

Кристофър усети, че мъчителното му безпокойство преминава в трескавост. Не можеше да повярва, че са открили каквото им трябва.

— Човек може ли да отиде там, ако не е военен?

— Да.

— Как?

Пръстите на Сара бягаха трескаво по екрана на телефона. Тя вдигна изненадана едната си вежда.

— Трябва задължително да се мине през Лондон, а после…

Кристофър дори не забеляза, че Сара не завърши изречението си и веднага влезе в сайта за резервации на „Евростар“, като се надяваше, че ще има влак, който заминава вечерта. Погледна часовника си. Бе двайсет и един часът и трийсет и пет минути.

— По дяволите! — извика той. — Последният влак е заминал преди двайсет минути. Ще трябва да чакаме до сутринта.

Започна да попълва формуляра за резервация само в едната посока — до Лондон в осем часа сутринта. Само че бе прекалено нервен и пръстите му не улучваха необходимите знаци. Като го видя, че губи търпение, Сара реши да му помогне.

— Остави. Аз ще го направя. Почини си или няма да издържиш.

— Да, но ще загубим още двайсет и четири часа, а всяка минута е от значение!

— Когато утре се качим във влака, ще имаме още двайсет и осем часа. Ще сме си починали и ще мислим по-добре. Иди си легни.

— Я почакай! Отиваме в Лондон, ами после? Как ще стигнем до този остров?

— Остави аз да се занимавам с това. Става ли?

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Как издържаш? — попита той, докато се изтягаше на леглото.

Сара се канеше да му отговори, че издържа за сметка на нервите си, но това бе последното нещо, което би го успокоило.

— Такава ми е професията.

Кристофър бе толкова изтощен, че се задоволи с този слаб аргумент, за да успокои съвестта си. Нагласи алармата на телефона си за шест часа сутринта, изпъна свитото си тяло, подпря глава на възглавницата и затвори очи.

Сара се осведоми за полетите до остров Възнесение. Всички самолети излитаха от градчето Брайз Нортън — на около два часа път от Лондон. Но истинският проблем бе, че не бе достатъчен паспорт. Визата бе задължителна за всеки, който искаше да отиде на острова. Така че тя нямаше избор. Налагаше се да излъже приятел.

Излезе от стаята и от коридора на хотела се обади на Стефен Карлстрьом.

Той вдигна само след две позвънявания.

— Сара! Къде си?

— Слушай, сложно е. Наистина е сложно…

Стефен въздъхна дълбоко и Сара си представи как се отпуска върху облегалката на креслото си.

— По гласа ти познавам, че ще ме караш да правя нещо, което няма да искам. Така че като начало ще ми кажеш всичко каквото знаеш.

Сара се съгласи. Очакваше реакцията му и бе подготвила отговора си. Разказа на Стефен малко по-различна версия за хода на разследването, за да не се разтревожи и да й заповяда да се върне веднага. А след това да повери случая на по-голям екип. Не му каза за мъртъвците и за отвличането на Симон. Представи Кристофър като син на Натаниел Евънс, единственият способен да й каже къде се намира базата за експерименти на баща му на остров Възнесение. Откъдето идвала и необходимостта да отиде с нея. И за да мотивира Стефен да й помогне, Сара намекна за огромната полза, която норвежката полиция можеше да извлече от разрешаването на този случай в международен мащаб.

— И ти смяташ да идеш на онзи остров с този човек?

— Да.

— Сара, не мога да поръчителствам за подобна солова операция. Вече не сме в специалните части. Връщаш се в Осло. Ще поверим операцията на екип и ще я ръководим заедно.

— Стефен, трябва да доведа разследването докрай.

— Сара, това са глупости! Оставих те на спокойствие досега, но не само че ми казваш едва половината истина за случилото се, но и се каниш да се втурнеш в нещо налудничаво. Това е заповед: връщаш се, ако искаш и с човека ти, но се връщаш и ще работим съвместно с френските власти… Ще ръководим разследването според правилата!

— Ерик ми изневери и ме напусна в нощта, когато ме повикаха да отида в „Гаустад“. Ако ме спреш сега, няма да се възстановя никога. Не и този път…

Стефен държеше телефона с полуотворена уста. Завладяха го противоречиви чувства. Някъде дълбоко в себе си винаги се бе надявал бракът между Сара и Ерик да не потръгне, за да има надежда тя да устрои живота си с него. Но сега, като чуваше прекършения й глас, усети единствено страданието на жената, за която винаги бе готов да изложи на риск собствения си живот. Това бе жената, която го бе обичала в продължение на няколко месеца и която освен това му бе спасила живота по време на една мисия в Афганистан. Знаеше колко е крехка, но и колко силна воля притежава.

Сара избърса набързо сълзата, която не бе могла да сдържи.

— Стефен, довери ми се.

— Имам ти доверие, Сара, но твой дълг е да се пазиш!

— Не разбираш ли?! Не разбираш ли, че ако ме изтеглиш от този случай, ще рухна! Това е единственото нещо, което ми помага да не потъна в бездната, Стефен! Това е единствената сламка, за която се държа!

— Уморена си, Сара! Знаеш, че като си починеш, ще видиш нещата по друг начин…

— Не го казвай пак! Не ми повтаряй техните фрази!

— Какви фрази?

— Знаеш много добре. Предпочитам да пукна, отколкото да се върна в психиатричната клиника! А ако се върна в Осло дори само за няколко дни и ми залепиш екип, знам, че ще се срина… и че ще се върна там. Само че този път няма да успея да изплувам.

Сара бе клекнала в коридора, подпряла челото си с ръка, вглъбена в мъката си.

— Стефен, последния път ти ме измъкна, когато заради армията ме вкараха вътре. Знаеш по-добре от всеки друг в какво състояние ме намери тогава. Ако бях останала още няколко дни, сега нямаше да разговаряме. Умолявам те, ако държиш на мен, не постъпвай така, не позволявай да се върна там… Помогни ми да получа две визи. А ако трябва да загина по време на мисия, поне няма да съм умряла в стая с тапицирани стени…

В кабинета си в Осло Стефен се проклинаше, че е толкова привързан към тази жена. Какво можеше да стори?

— Окей. Ще уредя това. За кога?

— За утре сутринта.

— Очевидно!

— Благодаря ти, Стефен.

— Пази се.

Когато Сара затвори, чувстваше, че бе изчерпала цялата си енергия. Даде си няколко минути, за да възвърне спокойствието си, и се върна в стаята. За щастие Кристофър вече спеше и не я бе чул. Почувства облекчение, когато успя да запази две места в самолета за остров Възнесение. В дъждовния период имаше малко туристи и няколкото места за цивилни в „Ройъл Еър Форс“ все още не бяха заети.

За да не губят време на другата сутрин, Сара слезе до скромната рецепция на хотела, за да й разпечатат билетите. Това й струваше десет евро и тя ги даде на дежурния въпреки явната измама. След това се върна в стаята и купи два билета за влака „Евростар“ — Париж-Лондон — в 8 часа и 37 минути. Цялата сума за пътуването възлизаше на две хиляди деветстотин петдесет и четири евро, но тя успя да плати благодарение на служебната си кредитна карта. Стефен се бе погрижил да снабди инспекторите в Осло с такива, за да не се налага даването на служебни аванси по време на разследванията.

Като приключи и това, Сара си легна с дълбока въздишка. Обърнала гръб на Кристофър, който спеше в другата половина на леглото, с учудване си помисли колко й е близък този мъж, когото преди три дни не познаваше. И въпреки всичко това не й се стори странно, защото усещаше, че е в безопасност. Сложи пистолета си на нощното шкафче, пъхна една възглавница под тила си, затвори очи и побърза да се предаде на съня, преди тревожните мисли да й попречат да заспи.