Никола Бьогле
Пациент 488 (32)

32

Във вторник, на 23 февруари, двадесет минути преди влакът да пристигне на гара Сейнт Панкрас, Кристофър и Сара стояха пред вратите на вагона. Бяха изпреварили дори най-припрените бизнесмени. Бе 10 часът и 30 минути, а самолетът им излиташе чак в 19 часа и 15 минути от военното летище на Брайз Нортън, но не искаха да рискуват. Още повече че най-напред трябваше да стигнат с такси до гара Падингтън и да вземат първия влак за Оксфорд, а оттам да наемат кола, за да стигнат до Брайз Нортън. Влакът едва бе спрял, когато Кристофър и Сара скочиха на перона и тръгнаха един до друг с бързината на спринтьори.

Скоро излязоха от перона и бяха сред първите, качили се в едно от легендарните черни таксита на Лондон в посока Падингтън. В бързината не забелязаха двата силуета, които ги следяха. Джоана и Хоткинс бяха запомнили лицето на Кристофър и го познаха — още повече че той вървеше пред тълпата пътници. Те също взеха такси и казаха на шофьора да следва мишената им. Пътуването до Падингтън трая по-дълго от предвиденото заради безкрайните лондонски задръствания. Така че, вместо да пътуват десетина минути, както се надяваха, им бе необходим половин час, за да стигнат гарата.

Сара и Кристофър побързаха да си купят билети и установиха с облекчение, че на всеки десет минути тръгва влак за Оксфорд. Щяха да пристигнат в университетския град към обяд. Джоана и Хоткинс незабележимо заеха местата си в другия край на вагона. Целта им бе да обезвредят Кристофър и Сара, преди да се качат на самолета за остров Възнесение. А единственото място, където можеха да действат незабелязано, бе междуселищният път, дълъг едва пет километра, между магистрала А40 и първите къщи на Брайз Нортън.

В Оксфорд изгубиха цял час да намерят мястото, откъдето трябваше да наемат кола. Клиентите бяха много, а персоналът — недостатъчен. Към 1 часа и 15 минути, след като бяха пътували около десетина минути по магистрала А40, която приличаше на второстепенно френско шосе, движението се забави и накрая напълно спря. В началото двамата помислиха, че става въпрос за обикновено забавяне, но задръстването обезпокояващо блокира всички превозни средства. Далеч напред над магистралата се издигаше черен пушек. Шофьорите започнаха да излизат от колите си, за да разберат какво става, и накрая научиха, че цистерна се е обърнала в стремежа си да избегне някакво животно. В момента лежала насред пътя и блокирала движението. С други думи, щели да постоят там доста време. Още повече че покрай шосето имало храсти и дървета, които пречели колите да обърнат и да минат по друг път. Сара и Кристофър изчислиха, че ако вървят пеша, ще им трябват приблизително шест часа, за да стигнат до военното летище в Брайз Нортън. И то при условие че не спират никъде и се придвижват с темпо, на което бе способна само Сара. С други думи, шансовете им да стигнат до летището бяха нищожни, почти нулеви. Като видяха, че на помощ идва хеликоптер, решиха да изчакат. Може би до час пътят щеше да бъде разчистен. Под сивото небе светлината ставаше все по-слаба, въпреки че бе едва 2 часът следобед.

— Никога няма да пристигнем! — възкликна Кристофър. — Висим тук вече час и половина!

— Имаме още време…

Кристофър се бе вторачил в хеликоптера, който маневрираше на километър пред тях в опити да изправи излязлата от строя цистерна.

— Дори да успеем да откраднем хеликоптера — заяви Сара, отгатвайки налудничавите мисли на Кристофър, — как си представяш да слезем насред полето до военната база, без никой да ни забележи, и да се качим безпрепятствено в самолета, все едно че нищо не е било. Без полицията или армията да ни заловят?

— Знам, че изглежда абсурдно — призна Кристофър, — но какво ще правим, ако останем заклещени тук още час?

— Този въпрос вече не е на дневен ред. Придвижваме се.

Полицията действително бе успяла да възстанови движението в средата между двете платна и редицата коли започна да се движи. Кристофър толкова бързаше да потегли, че удари бронята на волвото пред тях. От него изскочи плешив мъж и започна да ругае Кристофър. А зад тях други напълно изгубили търпение пътници надуваха клаксоните. Кристофър взе да ругае на свой ред.

— Аз ще карам — реши Сара и без да чака Кристофър да отговори, слезе от колата и зае мястото му.

Зад тях, на една кола разстояние, бяха Джоана и Хоткинс. Прекалено нетърпелив да пристъпи към действие, бившият морски пехотинец отвори вратата на колата си и се приготви да слезе, от страх, че мишените им ще изчезнат. С периферното си зрение Сара го забеляза, но си каза, че сигурно е някой изгубил търпение шофьор. Седна зад волана и настигна редицата коли пред тях. След час излязоха от А40 и поеха по отклонението за Брайз Нортън. Минаха по мост над магистралата и поеха по очукан и тесен междуселски път, който криволичеше между горички и поля. Сара включи фаровете. Все още не се бе стъмнило, но здрачът затрудняваше видимостта в този участък от пътя без осветление и с дървета от двете страни.

— Мисля, че имаме проблем — прошепна Сара.

— Какво?!

— Колата зад нас бе в задръстването на една кола разстояние. И единствено тя се отклони за Брайз Нортън…

— Може би и те отиват към летището.

— Мъжът, който кара колата, реагира доста странно, когато слязох, за да се преместя на шофьорското място.

Сара бе нащрек и предпазливо поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Ето защо не бе особено изненадана, когато колата грубо се залепи за тях. Натисна газта и скоростта принуди Кристофър да се залепи за седалката.

— Дръж се здраво! — заповяда тя.

Двете коли се докосваха при скорост 110 километра в час, а в този участък имаше ограничение 70 километра. Най-малкото невнимание щеше да предизвика падане в канавката с фатален изход. Джоана се опита да пресече пътя на Сара, но Сара успя да запази малката си преднина. Предоставяйки цялата си мощ, моторът почти виеше.

— Кои са тези? — изкрещя Кристофър.

Сара погледна джипиес устройството. Оставаха им два километра до базата. А тяхната кола не бе толкова мощна, колкото тази на преследвачите им.

— Ако ни спрат — умираме! Дръж се здраво!

Кристофър се вкопчи в дръжката над главата си и притисна стъпалата си към пода. Сара удари спирачка. Този път колата хвърли Кристофър напред, а коланът преряза гърдите му. Гумите изквичаха, сякаш щяха да подпалят асфалта.

Колата на преследвачите им забави ход на няколко метра от тях. Сара даде заден и отклони колата към живия плет от дървета и храсти.

— Щом спра, пресичаш горичката и тичаш, докато стигнеш летището!

Кристофър нямаше време да поиска обяснение, защото Сара блъсна колата в растителността покрай пътя и откачи колана му.

— Върви! Ще те настигна!

Кристофър изскочи от колата и се хвърли в шубрака, пазейки лицето си с ръце. Джоана и Хоткинс видяха как Сара излиза от колата и изчезва в храстите. Зад тях се простираха обширни ливади, които под слънцето за миг проблясваха като езеро.

Като излезе на открито, Сара видя в далечината Кристофър, който тичаше право напред. Втурна се след него, но след няколко метра отново се скри в горичката.

Джоана и Хоткинс изскочиха едновременно от храсталака и като видяха силуета на Кристофър, го подгониха начаса. Приклекнала в гъсталака, Сара ги изчака да минат. Хоткинс тичаше пръв, Джоана го следваше по петите. Сара се измъкна внимателно от укритието си и хукна след тях. Догони бързо Джоана, която, чувайки стъпки зад гърба си, се обърна. Без да й даде време да реагира, Сара я ритна силно в кръста и я събори на земята. Хоткинс се обърна, но остави партньорката си да се оправя сама, за да се заеме с втората им мишена. Сара яхна Джоана и се опита да й нанесе няколко удара по лицето, но убийцата с демонстративно майсторство отбиваше всеки един. Накрая се завъртя по неподражаем начин и събори Сара по гръб.

Кристофър бе вече далеч напред и скоро видя на стотина метра пред себе си светлини. Летището! Почти бе стигнал! Но след ентусиазма последва паника, когато чу на няколко метра зад гърба си учестено дишане. Хвърли поглед назад и в полумрака пред очите му изплува заплашителното лице на Хоткинс.

— Няма да стигнеш! — извика бившият морски пехотинец. Имаше акцент на американец, жител на Средния Запад.

Този път Кристофър не можеше да разчита Сара да го спаси. С последна надежда да изненада противника си, неочаквано смени посоката и хукна към храстите, за да излезе отново на пътя. А на няколкостотин метра по-назад, прикована към земята, Сара се защитаваше, но не успяваше да пречупи противничката си, която я стискаше за гърлото. С края на пръстите си успя да вземе един камък и удари Джоана. Но тя забеляза опасността и притъпи удара с рамото си. Това движение обаче я принуди да наведе глава и Сара използва случая, за да забие палеца си в окото й. Джоана извика от болка, пусна Сара, загуби равновесие и политна назад. Гъвкавата Сара се изправи живо и я ритна в главата, от което Джоана загуби съзнание.

Без да губи време и без дори да си поеме въздух, Сара се втренчи в мрака, като се надяваше да види, че Кристофър вече е на сигурно място.

— Чакайте, чакайте! Не пускайте самолета — започна да крещи Кристофър, като видя вече съвсем наблизо светлините на летището.

Хоткинс, който си спомни заръките да действа, без да го забележат, пусна Кристофър. За миг объркан, Кристофър се овладя и продължи пътя си.

— Имам билет за полета до остров Възнесение! За тази вечер! Чакайте!

Кристофър тича още няколко метра и се озова пред решетката на военната база. Двама войници наблюдаваха новопристигащите с ръка върху автоматите.

— Стой! — каза единият войник.

— Съжалявам — каза Кристофър на английски, докато приведен, с ръце върху коленете, се опитваше да си поеме въздух. — Забавиха ни чудовищни задръствания по магистрала… А40 и трябваше да завършим пътуването си пеша и… да се… надяваме, че ще пристигнем навреме…

Войникът, който бе казал „стой“, направи знак на Кристофър да се приближи и му поиска билета.

— У жена ми са… На смартфона… — успя да каже Кристофър между две поемания на въздух и сочейки потъналото в полумрак поле, добави: — Идва след мен…

— Заедно ли сте? — осведоми се военният, като видя приближаващия се със ситни крачки Хоткинс.

Кристофър реши да отговори пръв, за да не събужда подозренията на войника.

— И да, и не. Пътувахме в един и същи автобус насам и после вървяхме пеша, нали така?

Хоткинс кимна с глава.

— Билета ви? — обърна се войникът към Хоткинс.

Морският пехотинец взе да рови в джобовете си и подаде някаква хартия на войника, който му направи знак да чака. Бе забелязал приближаващ се силует на жена. Хоткинс и Кристофър се обърнаха едновременно. Сара, също задъхана, идваше към тях. С бегъл поглед тя прецени деликатното положение.

— Съжалявам за закъснението, но не съм толкова издръжлива, колкото партньорът ми — каза тя на войника.

Кристофър оцени иронията й.

— А на всичко отгоре и паднах — добави Сара, за да оправдае следите от кал върху сакото и джинсите си.

Военният се задоволи да кимне с брадичка.

— Билетите, паспортите и визите ви.

Сара и Кристофър подадоха паспортите и билетите си под изпитателния поглед на Хоткинс, който непрекъснато се обръщаше с надежда да види Джоана.

— А визите? — настоя войникът.

— Би трябвало да сте получили специално разрешение за нас двамата. По електронен път.

Подозрителният военен се консултира чрез уоки-токито си с някакъв колега, който потвърди, че имал разрешение на името на пътниците Кристофър Кларънс и Сара Геринген.

— Всичко е наред. Минавайте. Ами вие? — попита войникът, кимайки към Хоткинс.

Бившият морски пехотинец огледа още веднъж пътя, но не видя партньорката си. А за нещастие визите бяха поверени на нея.

— Ще ида да видя къде е съпругата ми. Сега се връщам — каза Хоткинс и хукна по пътя.

Сара и Кристофър вървяха рамо до рамо.

— Какво направи с нея?

— Да говорим за това по-късно.

— Мъртва ли е?

— Не. Не забравяй, че трябва и да се върнем през Брайз Нортън. Ако открият труп в околностите, непременно ще направят връзка с нас и ще ни задържат.

— Това означава ли, че ще се качат в самолета с нас?

— Бих се учудила.

Кристофър недоумяващо погледна Сара. Тя извади от джоба си две карти, върху чиято пластика имаше надпис „Виза“, със снимките на Джоана и Хоткинс.

— Ще им отнеме доста време, докато се снабдят с други…

Кристофър бе прекалено изтощен и разтревожен, за да покаже макар и малко радостта си, но в дъното на душата си благодари на невидимата сила, че Сара бе до него. Двамата влязоха в малката зала на летището и там провериха за последен път паспортите и визите им.

— Приятно пътуване — каза служителят. — Самолетът ви ще излети навреме. Изход А, ако обичате.

За собствено успокоение Сара погледна дали някой не ги следи. На пистата духаше леден вятър, който проникна в тялото на Сара през разкъсаните й дрехи. Все още цялата в пот, тя пристегна колана на якето си и се качи по стълбичката на самолета, който чакаше само тях, за да започне почти десетчасовия си нощен полет.

Когато влязоха в самолета, и двамата изпитаха странно чувство. Не ги посрещна нито една стюардеса. В самолета седяха трима души: двама в униформи спяха, изтегнали се на редици от по три места, а един цивилен мъж разсеяно гледаше през илюминатора. В самолета цареше мълчание. Сара погледна билета си и посочи две седалки по средата. После седна на мястото към пътеката.

— Не предпочиташ ли илюминатора? — попита Кристофър.

— Ще се разведриш, ако гледаш навън — отговори Сара и изпъна краката си.

Една стюардеса излезе от кабината, заключи вратата и мина по пътеката, за да провери дали петимата пътници бяха затегнали коланите си.

Кристофър облегна глава на илюминатора, търсещ с очи убийцата и партньора й. Видя само пустото черно поле. Самолетът се разклати и криволичейки, се придвижи напред към пистата, а след няколкостотин метра се откъсна от земята.

Кристофър въздъхна дълбоко.

— Кои бяха тези двамата?

— Освен че със сигурност са били наети от човека, с когото баща ти е разговарял, преди да се самоубие… не знам нищо друго — прошепна Сара.

— Ще вземат следващия самолет. С други думи, когато стъпим на острова, ще имаме само петнадесет часа преднина, за да намерим базата, където са се провеждали експериментите. А дори не знаем къде е тя!

Кристофър потърка челото си, което почервеня, а после опря ръка в бедрото си, за да не трепери.

— Успокой се — посъветва го Сара. — Погледни натам. Има туристически справочници за остров Света Елена и за остров Възнесение… Вземи два.

Кристофър разкопча колана си и прескочи Сара. Върна се с две книжки.

— Знаех си, че са ви подготвили добре в норвежката полиция. Но не мога да повярвам как един инспектор от полицията би могъл да направи това, което направи ти, откакто се познаваме. Е, искам да кажа, че не всеки умее да се справя толкова успешно с насилие от страна на противника…

Сара отвори един от справочниците, които й бе дал Кристофър, и го прелисти.

— Бях три месеца в норвежките специални части и четири години в армията. Отидох в полицията едва преди четири години.

— Значи си започнала в армията? — изумено попита Кристофър.

— Ами…

— Знам, че не е моментът да говорим по този въпрос, но за да съм напълно откровен, ще кажа, че това ми помага да не рухна… А всъщност имам и един въпрос…

— Слушам те.

— Какво може да подтикне една жена да отиде при военните?

Сара вдигна глава.

— Същото, което може да подтикне един мъж да стане военен кореспондент… Ако това ще ти помогне да разбереш.

— Добре. Знам, че звучи сексистки, но честно казано, подобен избор е странен, нали?

Сара отвори масичката и остави там справочника. После отметна косите си назад и облегна глава на седалката.

— Наистина ли ти помага, като говорим?

Кристофър вдигна рамене.

— Добре… Баща ми имаше същата професия като теб, преди да се заемеш с по-леките теми… — започна Сара и се усмихна, за да покаже, че се шегува. — Беше военен репортер и също като теб — французин. Често не си бе у дома, но като се върнеше, забравяше да остави ужасиите пред прага… Той смяташе, че така ни информира — мама, сестра ми и мен, за онова, на което е станал свидетел. Никога не заключваше бюрото си и естествено, любопитството ме накара да видя снимките. Най-вече тези на жени. За разлика от много други деца, аз израснах, знаейки, че ужасът не щади нито децата, нито невинните и че се повтаря, докато някоя висша сила не сложи край.

Кристофър поклати глава, защото не разбираше за какво намеква Сара. Вече нищо не му се струваше толкова болезнено, колкото трагедията, която изживяваше.

— Като станах на възраст да си избирам професия — поде Сара, — родителите ми не бяха доволни, че сестра ми се насочи към хуманитарните науки, така че настояха аз да си осигуря бъдещето, като завърша авторитетно училище. Отговорих им, че искам да отида в армията, за да помогна физически на хората, които живеят в потисничество. Те настояваха да се запиша в училище по търговия. Заявих им, че животът ми би изгубил смисъл, ако не помагам на жените, които се нуждаят от помощ, и не би имал никаква стойност, ако продавам козметични продукти за разхубавяване, рекламирани от манекените по модните списания, които създават комплекси за малоценност у нежния пол.

При други обстоятелства на Кристофър щеше да му е забавно, но сега нямаше сърце за това.

— Ето защо и една жена може да избере армията — заключи Сара. — За да не се налага да се гримира например. Това е сексистки отговор, нали?

Сара обърна глава към пътеката. Кристофър осъзна, че тя не е жена, която търси лесното в живота. Очевидно вече бе направила много неща, за да го „разнообрази“. Но въпреки това в главата му се въртеше още един въпрос. А отговорът му се струваше важен, за да й се довери напълно. С риск да изглежда досаден, той все пак попита:

— А защо напусна армията?

Сара погледна Кристофър в очите. Почти предизвикателно.

— Неслучайно си журналист! Продължаваш да задаваш въпроси, макар да си наясно, че трябва да оставиш събеседника си на мира.

Смутен от откровеността на Сара, Кристофър не знаеше как да реагира. Сара го наблюдава дълго, а после, без да мигне, зае предишната си поза с лице към пътеката. Той прояви уважение към мълчанието й. Всъщност нямаше нужда от още доказателства. Присъствието й бе успокояващо. Въпреки че не му го показа, Сара му даде да разбере, че не трябва да настоява повече.

Не. Тя нямаше да му разкаже какво се бе случило на североизток от Кандахар в деня на онова проклето патрулиране край житните поля. Нямаше да му опише ежедневния страх, когато минаваше край афганските фермери, които на вид бяха безобидни — мъже, които искаха само едно: да нахранят семействата си и да ги спасят от неизбежния тормоз от страна на талибаните, пристигащи нощно време и каращи ги да си платят, задето не са стреляли по „западняците“. Не, нямаше да му каже всичко това. А още по-малко пък би споделила с него своята грешка. Благодарение на опита си като военен журналист, Кристофър щеше да я разбере, но тя нямаше да понесе презрителния блясък, който неизбежно щеше да прочете в очите му.

Сара отвори туристическия справочник за остров Възнесение и подобно на Кристофър се зае да търси и най-малката подробност, която би могла да им помогне да намерят центъра за експерименти. След един час лампите на тавана угаснаха и пътниците се приготвиха да прекарат нощния полет в сън. С изключение на Сара и Кристофър, които бяха забили нос в справочниците.

Остров Възнесение имаше доста богата история за обикновен вулканичен риф насред Атлантическия океан, брулен от вятъра и изгарян от безмилостното слънце. Най-напред го превзема отряд английски войски, за да попречи французите да го използват като база за настъпление по времето, когато са хукнали да освобождават Наполеон от заточението му на остров Света Елена. Най-бурна е историята на острова по време на Втората световна война. Използван е като секретна база за връзка между Съединените щати и Европа. Тогава е построена и дългата писта, която по-късно е предназначена за аварийно кацане на прочутите космически совалки. За НАСА този остров става идеално място за проучванията й, защото е далеч от света. Дори използват скалистата му почва, за да изпробват първия луноход. Някои дори твърдят, че първата стъпка на Луната е режисиран спектакъл, състоял се на остров Възнесение.

Кристофър затвори очи. Бе угрижен. Боеше се да не би лабораторията за изследвания по „Проект 488“ да се е намирала в сърцето на англо-американската военна база, която все още функционираше. Защото при това положение тяхната задача ставаше невъзможна. С парещи от умора очи той подпря глава на облегалката и се обърна към Сара. Не бе поглеждал към нея повече от час. Стори му се, че и нейните очи бяха малко зачервени. Сигурно и тя бе изтощена.

— Как си? — попита той.

— Снимката на баща ти…

— Какво?

— Снимката на баща ти — повтори тя — е единственото нещо, което може да ни помогне да локализираме мястото, което търсим.

„Трудно е да следваш мислите на тази жена…“ — помисли Кристофър и каза гласно:

— Да, ще трябва да сравним планинския релеф на острова с релефа на снимката… И да се надяваме, че мястото не е точно там, където е днешната военна база…

— И аз си помислих същото — призна Сара. — Но бих се учудила, ако армията е направила ново вложение в местата, където са ставали експериментите. Защото правителството е искало на всяка цена хората да ги забравят завинаги.

Успокоен от тези разумни думи, Кристофър се отпусна малко.

— Разполагаме със седем часа да съберем последните си сили — уточни Сара, преди да се завие с едно одеяло и да се обърне настрани.

Кристофър кимна. В мрака и в мълчаливото очакване всичко му се струваше още по-нереално. Но въпреки това огромната му тревога не изчезваше. А когато Сара най-сетне затвори очи, военният самолет току-що се бе наклонил над Атлантическия океан, за да се отдалечи от бреговете на африканския континент и да поеме посока на югоизток към далечния остров Възнесение.