Никола Бьогле
Пациент 488 (36)

36

Кристофър погледна със задоволство Сара и й направи знак, че този път ще мине пръв. Взе фенерчето и стъпи на първото стъпало. Усети влага, миризма на мухъл, а и студ, от който космите на ръцете му настръхнаха. Сара го следваше по петите.

Когато стъпи на последното стъпало, Кристофър размаха фенерчето пред себе си и забеляза електрически ключ върху отсрещната стена.

— Нямаме какво да губим — каза повече на себе си, отколкото на Сара, докато осветяваше тавана, където се виждаше проводник, съединяващ съзвездия от лампи.

Кристофър щракна ключа. Чуха се няколко глухи експлозии и двамата подскочиха. Повечето от крушките не светнаха, някои гръмнаха, а една кръгла лампа освети в червена светлина белосан коридор.

— Възможно ли е крушка да работи след четиридесет години? — учуди се Сара.

Кристофър вече бе тръгнал предпазливо по най-осветената част на коридора.

— Това е класически пример за паранормални явления. Често съм цитирал подобни неща в книгите си… — отвърна той, като видя някаква сянка насред коридора.

— Тоест?

— Ами, в една казарма за пожарникари в Калифорния, по-точно в Ливмор, има лампа, която свети непрекъснато от хиляда деветстотин и първа година. Значи е възможно и тук още да светят крушки. Вместо да изгорят, с времето някои крушки стават по-здрави. Закон на физиката. Що се отнася до факта, че още има електрозахранване, виждам едно-единствено обяснение: тази част от сградата вероятно е била свързана с въздушната база в подножието на вулкана. Мамка му, какво е това?!

Кристофър заобиколи една носилка на колела с доста протрити кожени каишки и с дюшек, обсипан с избледнели от времето петна. Сара го последва, като внимаваше да не се допира до носилката, и спря зад гърба на Кристофър.

— Виж това…

В светлината на фенерчето видяха три врати с шпионки. Сара отвори първата. Пантите проплакаха и слабата светлина на фенерчето проникна в помещението, което представляваше стая само с легло и тоалетна, без никакъв прозорец. Стандартна килия. Само че тук стените бяха черни. Всъщност бяха почернели от графити. С един поглед Сара и Кристофър различиха безброй повторения на трите образа: дърво, риба и пламъци.

— Всичко е започнало тук — прошепна Кристофър, едновременно смаян и ужасен.

Сара направи серия от снимки на стените, за да предостави на Лазар доказателства, които той не би пропуснал да поиска. Стените на другите две килии бяха покрити със същите графити. Многократното повторение и нервността на ръката издаваха хистерична лудост.

— Нека намерим обяснение за тези неща… Нека успеем — пожела си шепнешком Кристофър, докато правеше още снимки.

Тук коридорът свършваше.

Поеха обратно, минаха покрай стълбата и отидоха в другата част на подземието. Тук също бе оцеляла само една крушка. Кристофър вървеше бързо и се блъсна в метален предмет, който проскърца. На светлината на фенерчето се показа странен стол на колела с прикрепен към него железен корсет, най-вероятно предназначен да придържа торса и врата.

— Ей там има светлина — прошепна Сара, която предпочете да не коментира предназначението на стола.

Коридорът свършваше с двойна врата, но на няколко метра пред тях в чупка на лявата стена зееше отвор. Двамата предпазливо влязоха в помещение с размер около петнадесет квадратни метра.

Надясно, върху подиум, имаше бюро от светъл метал, върху което бе поставена лампа със зелен абажур, която пръскаше слаба светлина. Светлият ореол едва-едва осветяваше библиотека. Три четвърти от рафтовете й бяха празни. От двете й страни стояха малки масички. Върху едната забелязаха предмет, който някога сигурно е бил аквариум, а върху другата — човешки череп.

Кристофър побърза да претърси бюрото, а Сара вдигна черепа.

— По него има знаци — промълви тя.

Кристофър с раздразнение затвори и последното чекмедже на бюрото. С изключение на няколко забравени листове и молив, там нямаше нищо.

Отиде при Сара и разгледа черепа. Повърхността му бе прорязана и разделена на много зони, всяка от които бе надписана.

— Това е почеркът на баща ми… — промълви Кристофър.

Виждаха се думите „моторна област на езика“ (Брока^[1]), „ъглова извивка“, „предфронтален кортекс“, а после и имената на редица зони, които Кристофър изобщо не познаваше. Забеляза, че три от петнадесетте белязани зони са оградени с дебели кръгове. Отговаряха на париеталния, темпоралния и окципиталния^[2] лоб.

— Доколкото си спомням от курсовете по криминална психология — вметна Сара, — баща ти се е интересувал от трите лоба, които приютяват паметта.

Кристофър отиде при библиотеката, а Сара разгледа аквариума. Всъщност това бе вивариум — в него имаше пясък и клонки. Върху тях лежеше скелет на влечуго, най-вероятно змия, защото липсваха крайници. Кристофър прегледа заглавията на книгите. Най-напред забеляза две биографии на Мария Антоанета и една на Томас Мор. Запита се дали са ги използвали за забавление, или са свързани с изследванията на баща му. До тях бе „Голата маймуна“ на Дезмънд Морис^[3]. Добре познаваше творбата. В нея авторът анализираше човешкия род със същия подход и същия речник, с които се характеризира поведението на животните. На последния рафт забеляза книга за викингите и една със спомените на войници от Първата световна война. Между корицата и първата страница бе пъхнат ламиниран лист хартия. Представляваше напречен разрез на човешкия мозък, а отгоре стоеше надпис „Триединният мозък“ според Пол Маклийн^[4].

— Остават ни единадесет часа, за да разберем какво е търсел баща ти. Започни да преглеждаш внимателно книгите, а аз ще продължа с огледа на помещенията — предложи Сара.

— Съгласен — отвърна Кристофър.

Сара излезе и зави наляво. Искаше да види какво има зад двойната врата в дъното на коридора.

Една-единствена примигваща лампа над вратата осветяваше помещение, което някога е било операционна зала. По средата, под операционната лампа на тавана, бе разположена метална маса без дюшек, но с каиши. Около нея бяха подредени три носилки на колела. Върху едната имаше празна спринцовка. А встрани, до ръба на масата, се бе търкулнала колба. Сара я вдигна на височината на очите си, разгледа я и я сложи обратно на масата.

Нямаше никакво съмнение, че са дошли на точното място. Върху стъклото на колбата бе написано LS34. Сара продължи да оглежда залата. Видя два празни стъклени шкафа, мивка и някакъв апарат, поставен върху ниска масичка. Апаратът й напомни за приспособлението, което бе видяла в подземието на „Гаустад“, преди директорът да взриви клиниката. Приличаше на радиоприемник. Отпред имаше два кръгли циферблата, две гнезда за куплунги и бутон с надпис „Включи“. Сара избърса с ръкава си прахта от циферблатите. Първият бе разграфен на мерни единици, наречени HR, и стрелките му можеха да се движат от 0 до 220. Сара тутакси си спомни, че бе видяла това съкращение върху апаратурата на пациентите или свидетелите, които бе посещавала в болниците по време на разследванията си. HR означаваше сърдечен ритъм. Обозначенията върху втория циферблат обаче й бяха непознати. Той бе по-голям от първия и отляво надясно бе разграфен от буквата „X“ до буквата „P“. Показваше стойностите на нещо, което бе обозначено със съкращението „T“. Освети горната част на апарата и откри широк процеп — повече от двадесет сантиметра, откъдето излизаше перфорирана по краищата хартия, подобна на хартията от първите принтери.

Натисна бутона „Включи“. Двата циферблата светнаха. Стрелката на първия застана на 0, а стрелката на втория се поклати насам-натам и замръзна в центъра. Тъй като не последва нищо, Сара разгледа стените и задната част на приспособлението. Намери захранващ кабел, свързан с контакт в стената, и още два кабела. Единият завършваше с щепсел, а другият — с кръгла пластинка, която можеше да се фиксира върху кожата. Докато се опитваше да ги издърпа към себе си, забеляза нещо на пода.