Стефани Гарбър
Легендата (9)

7

Според легендите Валенда е построена върху отломките на древния град Алкара, дома на орисиите, изобразявани в тестетата на съдбата. Построили били града с магията си. Магия толкова стара и плътна, че дори след като орисиите изчезнали, светликът на заклинанията им останал и до днес огрява с несекващия си блясък хълмовете на столицата толкова ярко, та нощем градът се вижда от всички краища на Меридианната империя.

Тела не знаеше колко истина има в този мит, но още щом зърна пристанището на Валенда по здрач, реши да му повярва безрезервно.

Виолетов залез обагряше всичко в пурпурни сенки, ала светът пред нея въпреки това грееше в светлина, от върховете на древните руини с техните изронени колони и тежки арки, до вълните, които се плискаха в борда на „Изумруд“. Паянтовите кейове на Трисда бяха като чупливи кости в сравнение с масивните оживени пристани, които виждаше сега, приютили клипери и шхуни с развети знамена, зелени като русалки. След капитаните имаше и много жени с къси кожени поли и ботуши до бедрата.

Тела още не беше слязла от кораба, а вече усещаше, че се влюбва в града.

Вдигна глава да погледне нагоре и въображението й се развихри.

Чувала бе, че във Валенда има небесни карети, които летят над града като птици, но да ги види с очите си беше съвършено друго. Те се движеха по тъмнеещото лавандулово небе с изяществото на шарени облаци, досущ игриви капки в орхидеено, топазено, пурпурно, люляково, ментово и още куп други цветове. Е, не летяха, по-скоро се плъзгаха по дебели кабели, които свързваха кварталите на града.

— Хайде — подкани я Скарлет, стиснала ръката на Джулиан в началото на пълния с хора кей. — Изпратили са ни небесни карети, с които да стигнем до двореца. Не се мотай, че ще ги изпуснем.

Корабът им бе пристигнал с известно закъснение и сега всички се бяха разбързали. Отвсякъде долитаха „прощавай“ и „я по-внимателно“. Тела подтичваше в опит да не изостане, стиснала в ръце малкия си куфар с парите и Оракула.

— Извинете. — В края на кея се бе появила тъничко момче, облечено като пратеник. — Вие ли сте госпожица Донатела Драгна?

— Да — отговори Тела.

Пратеникът й махна да го последва към купчина варели в края на друг кей.

Тела не помръдна. Може и да не вярваше докрай на историите, които се разказваха за Валенда — какви опасности криел градът за само момиче, — но знаеше колко лесно може да изчезне човек на пристанище. Достатъчно бе някой да те завлече на кораб и да те хвърли в трюма му, докато никой не гледа.

— Трябва да настигна сестра си — каза тя.

— Моля ви, госпожице, не бягайте. Ако си тръгнете, няма да ми платят. — Младият пратеник протегна към нея плик за писма с кръгъл печат от златен восък с релефно изображение на кинжали и прекършени мечове. Този печат Тела познаваше добре. Беше на загадъчния й „приятел“.

Как изобщо е разбрал, че Тела е във Валенда?

Сякаш да отговори на неизречения й въпрос, злополучната монета в джоба й запулсира като сърце. Явно я е проследил с нейна помощ, поредното доказателство, че няма равен в откриването на хора.

Тела извика на Скарлет и Джулиан, че ще ги настигне по-късно, и тръгна след пратеника към другия кей.

След като се скриха зад големите варели, момчето пъхна писмото в ръката на Тела и си тръгна на бегом, преди тя да е счупила печата.

В плика имаше два листа. Единият беше от обикновена хартия, изписан с познатия почерк.

Добре дошла във Валенда, Донатела,

Прости ми, че не дойдох да те поздравя лично, но не се бой, скоро ще се запознаем. Сигурен съм, че нямаш търпение да откриеш майка си, както аз нямам търпение да науча името на Легендата.

Предполагам, че ще участваш в Каравала, но за всеки случай прилагам покана за първата нощ на празненствата.

Донеси монетата, която ти изпратих, на бала, преди полунощ. Дръж я в ръка и аз ще те открия. Не закъснявай, няма да те чакам.

Дотогава,

Приятел

Тела извади другия лист, перленобяло картонче със засукан шрифт в кралско синьо.

Покана

Легендата те избра за игра, която може да промени участта ти.

В чест на 75-ия рожден ден на императрица Елантин Каравалът ще посети улиците на Валенда за шест нощи на вълшебство.

Пътешествието ти започва на Орисания бал в Идиличния замък.

Играта се открива официално на трийсетия ден от Растящия сезон и завършва призори на Елантинин ден.

Тоест до началото на Каравала оставаше точно един ден.

Тела не беше готова да се запознае с „приятеля“ толкова скоро. Според Найджъл нямаше друг начин Тела да научи името на Легендата, освен да спечели играта. Следователно й беше нужна още седмица, в която да играе и да победи. Е, тайнственият „приятел“ сигурно щеше да се съгласи на едноседмична отсрочка. Ами ако откажеше да й даде отсрочка и се отметнеше от обещанието си за майка й?

Силна вълна разклати кея, но дори след като дъските под краката на Тела се кротнаха отново, главата й продължи да се върти, сякаш съдбата току-що й беше намигнала и бъдещето й беше придобило нова форма.

Сложи малкия куфар на дъските. Варелите я скриваха. Никой не я видя как отваря куфара, но дори всичко живо на пристанището да я гледаше, Тела пак не би се спряла. Трябваше да погледне Оракула.

Обикновено усещаше лек гъдел в пръстите си, щом докоснеше картата, но сега цялата й ръка изтръпна. Цялото й тяло изтръпна, когато видя новия образ. Майка й вече не беше заключена зад затворнически решетки. Беше бяла като платно, с посинели устни, мъртва.

Тела стисна толкова силно картата, че за малко да я смачка. Само че малкият вълшебен правоъгълник изглеждаше неразрушим. Тела се облегна немощно на варелите в края на кея.

Явно се беше случило нещо ново, нещо, което бе променило бъдещето на майка й. Тела беше проспала последните четири дни. Промяната едва ли беше в резултат на нейните действия, освен ако нямаше нещо общо с разговора й с Найджъл.

Джулиан я беше предупредил, че гадателите като Найджъл си играят с бъдещето. Може би той беше доловил нещо в съдбата й, което излагаше Легендата на риск. Или пък Легендата си играеше с нея заради опита да разгадае най-строго пазената му тайна и нещо в плановете му е променило майчината й участ.

Тази мисъл би трябвало да я изплаши. Да имаш за враг човек като Легендата, не вещаеше нищо добро. Но по някаква необяснима причина тя само подсили желанието й да се включи в играта. Оставаше да убеди „приятеля“ си да й даде една седмица отсрочка, за да спечели Каравала, да научи името на Легендата и да спаси живота на майка си.

 

 

Докато стигне до гаража с каретите, нощта беше хвърлила плаща си над града. Навън бе станало хладно, но в гаража въздухът беше приятно топъл, напоен с кехлибарената светлина на фенери.

Тела вървеше покрай отделения с шарени карети, всяка прикрепена към дебел кабел, отвеждащ към различни части на града. Линията към двореца беше в дъното на просторното помещение. Скарлет не се виждаше никъде. Тела й беше казала, че ще ги настигне по-късно, да, но сега се изненада, че сестра й не е останала да я изчака.

Каретата се разклати леко, когато един плещест кочияш отвори на Тела светлата врата и й помогна да се качи в уютно купе, обсипано с кремави възглавнички, обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци.

Имаше още един пътник в купето — златокос млад мъж, когото Тела не познаваше.

Изпълнителите на Легендата бяха пътували до Валенда с два кораба. Логично бе сред тях да има и такива, които Тела не бе виждала по време на Каравала. Но този млад мъж едва ли беше от тях. Само с няколко години по-голям от нея, той приличаше на човек, който десетилетия наред се е упражнявал да демонстрира липса на интерес. Седеше отпуснат на меките кожени седалки и дори омачканото му кадифено сако изглеждаше отегчено.

Младежът извърна демонстративно глава към прозорчето и отхапа от стряскащо бяла ябълка.

— Не може да пътуваш тук.

— Моля?

— Добре ме чу. Трябва да слезеш.

Говореше лениво, както и седеше. Тела си помисли, че или е крайно невъзпитан, или дотолкова е свикнал хората да му се подчиняват, та дори не си прави труда да звучи авторитетно.

Явно беше разглезен благородник.

Благородниците по правило й бяха антипатични. Често идваха при баща й за някоя услуга на ръба на закона, предлагаха му пари, но не и уважение. Явно до един смятаха, че няколкото капки кралска кръв във вените им осигуряват превъзходство над обикновените хора.

— Ако не искате да се возите заедно с мен, слезте вие — изрепчи се тя.

Златната глава се наклони леко, после тесните устни се свиха, сякаш младежът току-що бе установил, че ябълката има неприятен вкус.

„Просто слез от каретата — прошепна едно предупредително гласче в главата й. — Този тип е по-опасен, отколкото изглежда.“ Но Тела нямаше намерение да отстъпи пред самонадеян глупак, когото го мързи да отметне косата си от кръвясалите очи. Мразеше, когато хората използваха богатството и титлата си като извинение да се държат грубо; това твърде много й напомняше за баща й. А и каретата вече се издигаше в небето, бързо като собствения й ускорен пулс.

— Сигурно си от хората на Легендата. — Младият мъж се изсмя, но звукът бе пропит с толкова ожесточение, че Тела потръпна неволно. Златокоското се наведе напред в тясната кабинка и я заля с остър мирис на ябълки и раздразнение. — Напоследък се чудя за нещо и може би ти ще задоволиш любопитството ми — продължи той. — Чувал съм, че актьорите на Легендата никога не умират наистина. Ако те бутна навън, дали слуховете ще се потвърдят?

Тела не можа да прецени дали заплахата е реална, но не се сдържа да го захапе на свой ред:

— Може пък аз да те бутна.

Това й спечели нещо като усмивка с трапчинки, която би трябвало да е очарователна, но вместо това й вдъхна неприятно усещане, все едно скъпоценен камък ти намига от дръжката на двуостър меч. Тела се зачуди дали чертите на младежа не са твърде остри, за да бъдат привлекателни, или хубостта му е от онзи ослепителен вид, който причинява главоболие, опустошителна красота, която ще ти пререже гърлото, докато зяпаш унесено плаващите пясъци на студените му очи.

— Внимавай, малката. Може да си гостенка на императрицата, но повечето й придворни не са мили като мен. А аз изобщо не съм мил.

Хрус. Остри зъби отхапаха от бялата ябълка, после глупакът пусна небрежно нагризания плод и той падна върху пантофките на Тела.

Тя изрита ябълката към него и се престори, че изобщо не й пука за заплахите му. Даже извърна глава и погледна през прозореца на каретата, която се плъзгаше все така над града. Тактиката й явно проработи, защото с периферното си зрение го видя как затваря очи, докато возилото им се носеше над най-прочутите квартали на столицата. Някои си бяха спечелили позорна слава, като Квартала на подправките, където се предлагали всякакви незаконни наслади, или Храмовия квартал, средище на всякакви религиозни практики, където според слуховете имало дори църква на Легендата.

Беше твърде тъмно да различи подробности, но Тела продължи да зяпа през прозореца, докато каретата не пое надолу към двореца и гледката не се промени.

Първата й мисъл бе, че приказките лъжат.

Никога не си беше падала по замъци и дворци. От двете им Скарлет си фантазираше как богат благородник или млад крал я отвежда в каменна крепост накрай света. За нея замъците бяха бастиони, където да намери сигурност и защита. Тела ги виждаше като красиви затвори, в които те наблюдават, контролират и наказват, просто по-голяма версия на бащиното й имение.

Но докато каретата се спускаше бавно, Тела започна да се пита дали не е прибързала със заключенията си.

Винаги си бе представяла замъците като каменни градежи с мухлясали коридори и миризма на застояло, ала великолепният дворец на Елантин подпалваше нощта като съкровище, откраднато от леговището на дракон.

Младият благородник изсумтя пренебрежително, сигурно заради сащисаната й физиономия. Голяма работа. Не й пукаше какво си мисли за нея, дори го съжали, задето няма очи за красотата, която се ширеше под тях.

Дворецът на Елантин се издигаше върху най-високия хълм на Валенда. Прочутата златна кула се извисяваше в центъра му като пламтящ фар в отсенки на мед и корал. Величествена и права като игла, кулата се разширяваше при върха си като корона, огледален образ на Изгубената кула от тестето на съдбата. Тела затаи дъх. За пръв път виждаше толкова висока сграда, висока и сякаш жива. Владееше като безсмъртен монарх над пет куполообразни крила, разперени в ниското като върховете на звезда. И Тела щеше да живее в тази звезда цяла седмица.

Напълно забравила за изтощението си, тя седеше на ръба на седалката, изпъната като струна от нетърпение, докато каретата се спускаше към земята.

Младият благородник отново бе затворил сънливо очи. Тела му хвърли последен поглед и слезе от каретата в гигантския гараж.

Изглежда, беше последната пристигнала. Не се чуваше друг звук, освен тракането на зъбчатите колелета, които придвижваха кабелите на каретите. От актьорите на Легендата нямаше и помен, сестра й също не се виждаше никъде. Но между редиците поклащащи се карети стояха на пост стражи с брони и безизразни лица.

Един от стражите се лепна за Тела като дрънчаща сянка, вървеше по петите й през прекрасната градина пред гаража. Трупата на Легендата може да беше пристигнала в двореца по личната покана на императрицата, но докато крачеше през излинели от времето скални градини и покрай красиви беседки, Тела остана с впечатлението, че Елантин няма особено доверие на гостите си. Да се чудиш защо ги е поканила да изнесат представление за рождения й ден и ги е настанила в двореца си.

Чувала бе, че на младини императрица Елантин била луда глава. Често се измъквала от двореца, предрешена като обикновена жена, и се впускала в скандални приключения и романтични авантюри. Уви, след края на бурната си младост Елантин живееше в уединение. Може би поканата към трупата на Легендата беше нейният начин да съживи авантюристичния си дух. Едва ли обаче. Елантин не би се задържала толкова дълго на трона, ако беше безразсъдна и лекомислена.

Отвътре дворецът беше дори по-великолепен, отколкото отвън. Всичко бе невъзможно голямо, сякаш орисиите го бяха построили просто за да се изфукат с магическите си способности, а после го бяха зарязали на произвола на съдбата. Лъскави мраморни подове отразяваха образа на Тела, край нея се редяха колони от син кварц, по-големи от вековни дъбове, и прекрасни маслени светилници с човешки ръст.

Слуги припкаха нагоре и надолу по масивните мраморни стълбища като снежна вихрушка, но и тук нямаше следа от Скарлет или актьорите на Легендата.

— Добре дошли. — Жена, облечена в горд оттенък на синьото, се изстъпи пред Тела. Стрелна с мълниеносен поглед стражаря, преди да насочи вниманието си към новодошлата. — Аз съм главната камериерка на сапфиреното крило.

— Донатела Драгна. Тук съм с изпълнителите на Легендата, но май позакъснях малко.

— Всъщност закъсняхте доста, ако питате мен — поправи я камериерката, но го каза с усмивка и сведе поглед към списъка в ръката си, като си тананикаше тихо. Само дето приятното тананикане бързо утихна и замлъкна напълно.

След него изчезна и усмивката й.

— Бихте ли повторили името си, моля?

— Донатела Драгна.

— Тук виждам Скарлет Драгна.

— Това е сестра ми.

Жената вдигна глава и стрелна с поглед бронирания страж, който бе ескортирал Тела дотук.

— Сестра ви може и да е добре дошла тук, но вие не фигурирате в списъка. Сигурна ли сте, че сте поканена?