Стефани Гарбър
Легендата (39)

37

Тази нощ звездите грееха особено ярко и къпеха целия град във великолепното си сияние. Легендата ги беше подредил във формата на гигантски пясъчен часовник, който светеше в пустинно златно и изгарящо червено, алени звезди се приплъзваха като песъчинки и без съмнение отброяваха времето до края на Каравала.

Пясъчният часовник висеше над двореца, където щеше да се състои последната нощ от играта. Тела го беше зърнала през прозореца на стаята си. Остъкленият двор отдолу, който изпълваше пространството между златната кула и другите крила на двореца, започваше да се пълни с хора, маскирани като прокълнатите орисии.

За щастие, участниците не се допускаха в кулата. Древното здание тънеше в зловеща тишина. Тела чуваше само собствените си стъпки по паянтовото дървено стълбище. Етажите към върха на кулата сякаш нямаха край.

По време на вечерята Елантин беше споменала, че ще гледа празничните фойерверки от най-горния етаж. Дори беше казала на Джакс, че се надява Тела да им прави компания. Не беше точно покана, а и Джакс не го беше споменал повече, но Тела се надяваше, че императрицата е говорела сериозно. Стражи я спряха на върха. Поне десетина, с дрънчащи ризници. Краката й горяха от дългото изкачване, но Тела изправи гръб и каза надменно:

— Сгодена съм за престолонаследника, а Нейно величество ме покани да гледам фойерверките с нея. — После размаха писмото от Елантин, така че да се види кралският печат, все едно е покана. Свърши работа.

Пазачите отстъпиха да й сторят път все едно са очаквали появата й. Или поканата на императрицата е била съвсем реална, или Елантин се е надявала, че писмото й ще доведе Тела тук. Тела беше отхвърлила диктата на орисиите над бъдещето си, но нещо в срещата с Елантин й се струваше неизбежно.

Върхът на кулата беше значително по-тесен от основата й, състоеше се само от една стая, при това не особено голяма, макар че по-късно Тела щеше да си я спомня като безкрайна. Стените и таванът бяха стъклени, обсерватория, създадена за наблюдение, мечти и копнежи. Пясъчният часовник на Легендата беше толкова близо, че се чуваше как звездите в него падат, съскат и искрят в опасна мелодия.

Помещението беше обзаведено със семпла елегантност. В средата му растеше пепелявобяло дърво, обсипано със сребърни листа, които сякаш щяха да се отронят всеки миг. Наоколо му бяха подредени в кръг меки канапета, сребърни и бели като дървото, обърнати с лице към прозрачното стъкло. Единственото цветно петно в стаята беше вазата с бели рози до Елантин.

Императрицата седеше на стол толкова близо до стъклото, че почти го докосваше. Не беше с маскараден костюм, макар да изглеждаше някак призрачна, и то не само заради бялата рокля, която беше облякла.

Само преди две нощи императрица Елантин кипеше от енергия, усмивки и прегръдки. Дали пък не беше изчерпила запасите си от жизненост, запита се Тела. Сега седеше отпусната на стола си с болнав, восъчен цвят на лицето.

Дори гласът й прозвуча трескаво:

— Изкачила си се чак дотук, скъпа, така че защо не зададеш въпроса, който пари на езика ти?

— Какво е станало с вас? — избълва Тела.

Елантин вдигна глава. Тъмните й очи бяха по-големи, отколкото ги помнеше Тела, или пък лицето й се беше смалило. Сякаш за два дни императрицата беше остаряла с две десетилетия. Тела можеше да се закълне, че жената остарява буквално пред очите й. Нови бръчки се вдълбаваха в бледите й страни.

— Нарича се умиране, скъпа моя. Защо според теб държах да отпразнувам толкова бляскаво седемдесет и петия си рожден ден?

— Но… но онази нощ изглеждахте толкова добре.

— Тоник от Легендата. — Елантин спря поглед на белите рози върху масичката до себе си. — Той ми помагаше да скрия от Джакс влошеното си здраве.

— Значи се познавате с Легендата?

Набръчкана усмивка раздвижи лицето на императрицата.

— След безценната му помощ, дори да знаех кой е Легендата, не бих издала тайната му. А и не мисля, че си се изкатерила дотук, за да ме питаш за него.

Елантин сведе поглед към писмото в ръката на Тела.

Тела определено искаше да я попита за Легендата. Този човек май беше едновременно навсякъде и никъде.

Но макар да умираше, Елантин заговори толкова остро, че пресече всичките й аргументи в зародиш.

— Рай Изгубената е твоя майка, нали?

— Аз я познавах като Палома — призна Тела, — макар че баща ми винаги се ядосваше, ако я нарека така вместо „мамо“.

Елантин цъкна с език.

— Рай имаше ужасен вкус за мъжете.

Тела би се съгласила, но не искаше да говорят повече за баща й.

— Вие откъде сте я познавали? — попита тя и седна. Все още не бе усвоила добре етикета и не знаеше как е редно да се държи в присъствието на императрицата, но й се струваше нередно да гледа отвисоко жената, която управляваше цялата Меридианна империя.

Елантин си пое дълбоко дъх и потрепери като от изтощение.

— Видях я за последно, когато открадна тестето на съдбата, за което споменах онази вечер. Предупредих я, че тези карти носят само неприятности, но е трябвало да избера друга дума. Например нещастие или агония. Рай отвърна, че обичала неприятностите. Но според мен обичаше най-вече живота. — Елантин погледна през стъкления купол към звездите на Легендата, които все така грееха над играта в ниското. — Рай имаше велико бъдеще пред себе си и не биваше да свършва като плакат за издирван престъпник. Беше умна и интелигентна, лесно се разсмиваше и лесно се влюбваше. Опитваше се да крие от хората колко дълбоки са чувствата й. „Престъпниците не се влюбват“, така ми каза веднъж. Мисля, че се страхуваше от любовта, защото, когато обичаше, обичаше също толкова трескаво и ожесточено, както живееше.

От казаното сигурно би трябвало да й олекне, помисли си Тела, но само я заболя още повече да научи, че майка й е била способна на толкова силни чувства, а не е обичала собствената си дъщеря.

Би трябвало да си тръгне, да не се измъчва повече. Но императрицата явно бе познавала майка й отблизо, щом само с няколко изречения й бе казала много повече от Айко с нейната тирада. Беше чувала, че императрицата е била луда глава на младини, но младостта й не беше съвпаднала с младостта на Рай.

— Как се запознахте? — попита я Тела.

Императрицата бавно извърна глава да я погледне.

— За това ще трябва да попиташ Рай.

— Това едва ли ще се случи. — Тела стана от мястото си. — Повече няма да я търся.

— Жалко — прехапа устна Елантин. — Не мислех, че се отказваш толкова лесно.

— Тя първа се е отказала от мен.

— Нещо не ми се вярва. — Гласът на Елантин се смекчи. Не от умора, защото никаква слабост нямаше в него. — Онази Рай, която аз познавах, никога не се отказваше. И ако наистина си нейна дъщеря, значи няма начин да се е отказала от теб. Всъщност, ако ти е била майка, значи те е обичала силно.

Тела се изсмя.

— Ще се престоря, че това не съм го чула — каза Елантин. — Сигурно има закон, който забранява да се присмиваш на императрицата в лицето й. Но подозирам, че простъпката ти е свързана с майка ти, а не с мен. Знам, че и собственото ми дете негодува срещу мен така, както ти негодуваш срещу своята майка. Аз също се провалих в тази си роля. Допуснах грешки, които ме принудиха да се разделя с детето си за много дълго време. Но това не означава, че не го обичам. Вярвах, че постъпвам правилно, но взетите решения само ни разделиха.

— Пък аз чух, че изчезналото ви дете се я появило.

— Все забравям колко бързо се разнасят клюките в двореца. — Елантин се усмихна, но очите й станаха някак още по тъжни. Сбръчканите й устни се извиха нагоре, но ъгълчетата на очите й се смъкнаха надолу. Това изражение не беше на майка, която току-що се е събрала с детето си.

Ала императрицата не отрече слуховете. Тела се запита дали тази внезапно появила се персона е истинското дете на Елантин, или просто начин да се отстрани Джакс от престола сега, когато императрицата умираше.

— През по-голямата част от живота си поставях Меридианната империя над всичко, дори над детето си. Сега съжалявам за много от онези решения, но е твърде късно да променя стореното. Сигурно точно затова се сетих за теб сутринта. — Тъгата в очите й се сгъсти. — Не знам какво е станало с майка ти, след като си е тръгнала, но се надявам да я намериш, Донатела. Не бъди като мен, не се задоволявай с компромиса на привидния край, щом можеш да имаш истинския.

— Дори не знам дали разбирам какво означава това — промърмори Тела.

— Означава, че повечето хора се отказват в най-трудния момент, тогава, когато ситуацията изглежда безнадеждна. А точно тогава надеждата е най-необходима.

Елантин се усмихна и част от тъгата в очите й се разсея. Гледаше към ръката на Тела.

— Виж. Май дори майчиният ти пръстен е съгласен с мен.

Тела отскочи инстинктивно назад. Опалът на пръста й пулсираше. Цветовете в ядрото на камъка се движеха. Златната нишка в центъра избухна като пламък, погълна виолетовото и черешовото и скоро целият камък грееше като кехлибарен пожар.

Кулата се разтресе под краката й. Трая само секунда, но в този миг дори звездите отвън сякаш примигнаха. Пръстенът беше хубав по начало, но сега изглеждаше буквално неземен и грееше толкова силно, че осветяваше цялата й ръка.

„Какво е направил Данте?“

Нажежена до бяло паника се изля във вените й. Явно е намерил задната вратичка, начина да заобиколи проклятието на пръстена. Защо е трябвало да го прави за нея? Казал й бе да не се притеснява, че не бил готов на чак такава саможертва, но със сигурност беше платил висока цена, за да премахне проклятието.

Тела трепна и короната й се разклати. Тя посегна да я нагласи. Само че ръката й трепереше като краката и вместо да закрепи короната, я събори. Диадемата се стовари на пода със силен трясък.

— О! — Елантин затисна с ръка устата си.

Тела преглътна ругатня. Пет остри парчета обсидиан с лъскави черни опали на върховете я гледаха от пода. Сега вече диадемата беше образ и подобие на Счупената корона.

— Толкова съжалявам — промълви Тела с пресекващ глас.

— О, не се кахъри, дете. Прислугата ще почисти, а ти не си направила нищо лошо.

Но й предстоеше да направи нещо лошо.

Все така разтреперана, Тела се взираше в счупената корона и мислеше за невъзможния си избор. Данте беше намерил начин Тела да влезе в майчиния си трезор, без да жертва свободата си. Разбира се, не знаеше дали го е направил, за да спаси нея от звездите, или за да й осигури достъп до картите. Дори не беше сигурна кое от двете предпочита. Ако Данте беше направил саможертва, за да я спаси, как би могла да го предаде на Джакс, без да изгуби самоуважението си? В случай че Данте беше Легендата. А Тела още не знаеше кой е господарят на Каравала.

И нямаше да разбере, ако не спечелеше играта.

Но дали нямаше да е по-добре, ако не спечелеше играта?

„Победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш.“ Найджъл я беше предупредил, но дори да не беше, Тела знаеше, че така или иначе ще съжалява. Ако избереше да предаде Легендата на Джакс, така че Джакс да отнеме силата му, Принцът на сърцата щеше да освободи орисиите и най-вероятно щеше да убие Легендата. Но ако избереше да не предава Легендата, ако му дадеше картите с орисиите, той щеше да ги унищожи, а заедно с тях и майка й, защото всички карти в тестето бяха свързани.

Тела погледна към стъклената стена. От толкова високо хората приличаха на цветни петънца под светлика на звездите, ярките светилници и трескавото вълнение на последната нощ от Каравала и Навечерието на Елантинин ден.

При други обстоятелства Тела сигурно бе слязла при тях да се повесели. Би пила вино с подправки и би танцувала с непознати. Сигурно дори би целунала някого под звездите. Точно за това би трябвало да копнее. Опита се да го поиска. Внуши си, че иска да се махне от тази отделна игра, в която я бяха натикали, и от жената, която я беше изоставила. Че е крайно време да сложи край на самозаблудата, че майка й я обича. Но думите на Елантин за привидния и истинския край продължаваха да я измъчват.

Искаше й се да обърне гръб на майка си, но имаше чувството, че това ще е проява на слабост, а не освобождение, че би означавало да се задоволи с по-малкото, вместо да грабне шанса за по-голямото. Не искаше майка й да я нарани отново. Но ако Елантин беше права и майка й наистина я е обичала?

Рай Изгубената беше прибрала картите в трезора на звездите, така че никой да не стигне до тях. Самата тя дори. Ами ако беше предложила Тела на звездите само привидно, без намерение да довърши сделката? Може би това е бил начинът й да опази двете им със Скарлет — като заключи картите в трезор, който може да се отключи само с прокълнат пръстен. А после незнайно как се е озовала затворена в карта.

Тела нямаше представа кога си е тръгнала, просто внезапно усети, че тича надолу по стълбите към двора, където се вихреше Каравалът, и мисли за майка си.