Стефани Гарбър
Легендата (6)

4

Тела въртеше злополучната монета на принца върху същата пейка и си мислеше за несподелена любов и целувки, за които си струва да умреш. Защо странният „приятел“ й беше изпратил реликва от стар мит? Защото не й вярваше и искаше да я следи? Надяваше се, че не е така.

Може би рядката монета трябваше да я убеди колко умел е „приятелят“ в намирането на неща, които са неоткриваеми за повечето хора. Напомняне, че единствено той знае как да открие майка й.

Чу се звън на камбанка, от онези, които известяват, че в магазина е влязъл клиент. Звукът беше много тих, нематериален почти, но Тела все пак грабна монетата и погледна надолу по улицата. Млад мъж излизаше с наперена походка от един магазин. Тела проследи с поглед тъмночервените ревери на палтото му и се взря в чифт напрегнати очи, по-зелени от изумруди…

И кръвта се дръпна от лицето й.

Познаваше го. Превръзката на окото я нямаше, но катраненочерната му коса си беше същата, а скъпарските дрехи и суетното изражение не можеха да се сбъркат. Граф Николас д’Арси, бившият годеник на Скарлет.

Тя сви юмруци, ноктите й се забиха до болка в дланите. Беше го виждала само веднъж, когато се бяха запознали, но по време на Каравала го бе наблюдавала тайно. Видяла го бе да преследва сестра й, чула бе, че я е хванал и че е бил готов на ужасни неща, за да я задържи. Скарлет бе успяла да избяга, но Тела с радост би удушила или отровила графа, би обезобразила до неузнаваемост хубавото му лице, ако Легендата не я беше предупредил в едно от писмата си, че ще извади сестра й от играта, ако Тела се отклони от ролята си и се намеси по какъвто и да било начин в събитията.

Затова Тела бе принудена да си кротува.

Само че играта беше свършила и вече нищо не ограничаваше действията й.

Деляха ги няколко магазинчета, а графът бе твърде зает да се любува на отражението си в една витрина. Още не я бе забелязал и здравият разум диктуваше тя да се шмугне в някоя пресечка и да се скрие от него. Така Д’Арси нямаше да разбере, че още е жива.

Но Тела наистина смяташе, че графът няма да я познае, дори да го зашлеви през лицето. Той заслужаваше много повече от плесница за онова, което бе сторил на сестра й в играта, но Тела все така нямаше шишенце с отрова в джобовете си.

Тръгна тихичко към него. Добре де, може да добави и един добре прицелен ритник, а после да…

Ръка затисна устата й, друга я стегна през кръста. Тела започна да рита, но това не попречи на нападателя да я завлече на заден ход в една тясна като шепот пресечка.

— Уснимее!

Тела залитна напред, когато ръцете я пуснаха неочаквано.

— Спокойно. — Гласът беше нисък, мелодичен. — Нищо няма да ти направя, но не бягай.

Тела се завъртя на пета.

Тъмната коса на Джулиан още беше рошава от милувките на Скарлет, ала топлият течен кехлибар в очите му беше изчезнал. Сега, когато не зяпаше влюбено сестра й, очите му бяха присвити и сурови.

— Джулиан? Какви ги вършиш, по дяволите?

— Опитвам се да те спра, преди да си направила грешка, за която ще съжаляваш — обясни той и погледна към улицата и към омразния граф Николас д’Арси.

— Нищо подобно — заяви Тела. — Въпросната грешка със сигурност ще се отрази отлично на чувствата ми. Чудно ми е защо ти не гориш от желание да му разкървавиш носа след онова, което графът позволи на баща ми да ти стори. — Кимна към назъбения белег на лицето му, от брадичката до ъгъла на окото. Актьорите на Каравала се съживяваха, ако умрат по време на играта, но белезите им оставаха, а Тела знаеше, че годеникът на Скарлет е стоял бездейно, докато баща им е обезобразявал лицето на Джулиан.

— О, повярвай ми — изръмжа през стиснати зъби Джулиан, — неведнъж ми е идвало да разкървавя носа на Армандо, но…

— Армандо? — прекъсна го Тела. Не графът. Не Николас. Не Д’Арси, нито „онова гадно копеленце граф Николас д’Арси“… Не, Джулиан го беше нарекъл Армандо. — Защо го нарече Армандо?

— Като ти гледам изражението, вече и сама си се досетила. Армандо никога не е бил сгоден за сестра ти. Работи за Легендата точно като мен.

Тела се олюля на босите си стъпала, в главата й нахлу познатият припев на Каравала: „Помнете, че това е само игра. Нашата цел е да ви вземем ума, но дали ще го изгубите напълно, зависи от вас“.

Копеле гадно.

Смятала бе, че е неподатлива на манипулациите на Легендата — та нали си бяха писали писма, докато той планираше играта. Но явно е грешала. Беше я измамил, точно както беше измамил и останалите. Не й беше хрумнало дори, че актьор играе ролята на сестриния й годеник.

Легендата наистина заслужаваше името, което сам си беше дал. Сега Тела започваше да се пита дали игрите му изобщо свършват, или неговият свят е безкраен лабиринт от фантазии и реалност, паяжина, от която никой не може да избяга.

Джулиан потърка с ръка тила си. Не приличаше на човек, които иска да се извини. Беше по-скоро нервен.

— Сестра ми не знае, нали? — попита Тела.

— Не знае — призна Джулиан. — И бих искал да си остане така, поне на първо време.

— Молиш ме да я излъжа?

— Няма да ти е за пръв път.

Тела настръхна.

— Лъгала съм я за нейно добро.

— Това също е за нейно добро. — Джулиан скръсти ръце и се облегна на стената.

В този момент Тела не беше сигурна дали изобщо го харесва. Последните му думи я бяха засегнали дълбоко. Да се позовеш на нечие добруване почти винаги е начин да оправдаеш нещо лошо. Но понеже тя го беше казала първа, сега не можеше да смъмри Джулиан, макар че много й се искаше.

— След няколко дни тръгваме за Валенда — продължи той. — Какво според теб ще направи сестра ти, ако разбере, че изобщо не се е срещала с истинския си годеник на Каравала?

— Ще то потърси — призна Тела. И нямаше да е трудно, защото Д’Арси живееше във Валенда. Незнайно защо Скарлет наистина бе искала да се омъжи за този тип, без никога да го е виждала, на портрет дори. Създала си бе нереалистична представа за него въпреки постните му и лишени от романтика писма.

Скарлет вероятно би обяснила подновения си интерес с любопитство, но Тела я познаваше добре и знаеше, че дълбоко в себе си сестра й би стигнала до извода, че дължи още един шанс на годеника си, а това можеше да се окаже истинска катастрофа. Спомни си образа на Скарлет от картата, как плаче горко в окървавена булчинска рокля. Ако можеше да се вярва на Оракула, Тела бе осуетила това възможно бъдеще, ала явно все още имаше вероятност то да се сбъдне.

— На Скарлет никак няма да й хареса, когато разбере, че си я излъгал — изтъкна тя.

— Предпочитам да мисля, че водя нейната битка, а сраженията изискват жертви. — Джулиан потърка тъмната четина, покрила страните му. Приличаше и говореше като момче, което няма търпение да се включи в улично сбиване, но в думите му Тела прочете искрена решимост. Все още не беше сигурна колко ще продължи увлечението му по сестра й, ала поне засега Джулиан изглеждаше готов да премине всички морални граници, за да опази сърцето на Скарлет. Странно, но това го правеше по-благонадежден в очите на Тела.

И все пак, ако откажеше да се включи в лъжата му, щеше да улесни себе си, защото тогава Скарлет нямаше да се тревожи постоянно, че графът ще види Тела, докато са във Валенда, тъй като истинският граф изобщо не я познаваше. Само че Тела не би могла да каже истината на сестра си, не можеше да поеме такъв риск. Знаеше, че ако Скарлет и графът се съберат, това ще завърши с трагедия. Оракулът го беше показал, а той никога не лъжеше.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да казвам на Скарлет за Армандо.

Джулиан кимна небрежно, сякаш е бил сигурен, че Тела ще се включи в измамата.

— Каквото и да си мислиш за действията ми по време на Каравала, изобщо не ми е приятно да лъжа сестра си.

— Но е трудно да спреш, започнеш ли веднъж.

— За теб така ли е? От толкова време лъжеш, че вече ти е трудно да кажеш истината? — Думите прозвучаха неочаквано остро, но Джулиан сякаш не се засегна.

— За теб Каравалът може и да е лъжа, но за мен той е всичко — животът ми, истината. Последната игра беше точно толкова истинска за мен, колкото и за сестра ти. Докато тя се бореше за теб, аз се сражавах за нея. — Гласът му предрезгавя. — Излъгах я кой съм, вярно, но съм искрен за чувствата си към нея. Трябва да прекараме повече време заедно, преди да е научила още нещо, което да разруши доверието й в мен.

— Какво ще стане, ако Скарлет види Армандо на острова?

— Легендата го изпраща на Валенда по-рано, заедно с част от изпълнителите.

Колко удобно.

— Щом ще участвам в лъжата ти, искам услуга в замяна — каза Тела в пристъп на внезапно вдъхновение.

Джулиан вдигна вежди, сякаш обмисляше думите й.

— Каква услуга?

— Искам да ми кажеш истинското име на Легендата. Кой е той, ама наистина.

Джулиан избухна в смях на мига.

— Не ми казвай, че и ти си се влюбила в него.

— Не съм толкова глупава, че да се влюбя в Легендата.

— Хубаво. Обаче няма да ти кажа — заяви Джулиан. Вече не се смееше. — Сделката е крайно неравностойна, а дори да беше, не мога да ти съобщя името му.

Тела скръсти ръце на гърдите си. Не беше очаквала да се съгласи, разбира се. Малцината актьори, които беше разпитвала за Легендата, й бяха отговорили по подобен начин. Повечето се подсмихваха подигравателно на въпросите й, други се правеха, че не са я чули. Сигурно защото самите те не знаеха кой в действителност е Легендата. Но все пак в отговора на Джулиан имаше нещо различно. Може би най-сетне бе попаднала на някого по-информиран.

— Щом не можеш да ми кажеш името му — пробва тя, — поне ме насочи към човек, който може, иначе нямаме сделка.

И помен от усмивка не остана върху лицето му.

— Истината за Легендата е най-строго пазената тайна. Никой на този остров няма да ти я разкрие.

— Е, значи ще трябва да кажа на Скарлет за Армандо — заяви Тела и се фръцна към изхода на пресечката.

— Чакай… — Джулиан я стисна за китката.

Тела преглътна усмивката си. Човекът беше отчаян.

— Ако обещаеш да си мълчиш за Армандо, ще ти кажа името на изпълнител, които би могъл да ти отговори на някои въпроси.

— Би могъл?

— Той е в трупата от самото начало и знае разни неща. Но не дава информация безплатно.

— Ако я даваше безплатно, нямаше да му повярвам. Кажи ми името му и имаме сделка.

— Найджъл — тихо отговори Джулиан. — Той е гадателят на Легендата.

Тела не познаваше Найджъл лично, но знаеше кой е. Него трудно можеше да го сбърка човек. Всеки сантиметър от тялото му, включително лицето, беше покрит с цветни, живи татуировки, с чиято помощ той предсказваше бъдещето. Само че от устата на Джулиан ролята на гадателя прозвуча някак различно, сякаш услугите му не бяха предназначени за гостите и участниците в Каравала, а за неговия господар.

— Внимавай — добави Джулиан, сякаш Тела имаше нужда някой да я предупреждава. — Гадателите не са като теб и мен. Те виждат света какъвто би могъл да бъде и понякога се опитват да сбъднат нещо заради собствената си прищявка, а не защото е предопределено.