Стефани Гарбър
Легендата (3)

1

Тела лежеше на влажната земя и се чувстваше безкрайно далеч от блясъка на изминалата нощ. От времето, когато частният остров на Легендата се къпеше в кехлибарена светлина, нашепваща за вълшебство и чудеса, подправени с щипка измама. Възхитителна комбинация. И Тела се бе забавлявала до захлас. На празненството за края на Каравала тя бе танцувала, докато пантофките й не се боядисаха в зелено от тревата, и бе обръщала високи чаши с шампанско, докато не полетя.

Сега обаче лежеше на земята, студена и твърда под гърба й.

Не смееше да отвори очи. Изпъшка и бръсна с ръка някакви тревички от косата си. Уви, другите последици от нощта нямаше да изчезнат толкова лесно. Всичко вонеше на изветрял алкохол, борови иглички и грешки. Кожата я сърбеше, главата й се мотаеше, гърбът и вратът й бяха схванати болезнено. Защо беше решила, че да заспи навън е гениална идея?

— Ъххх — изпъшка някой. Недоволно сумтене на човек, който се буди.

Тела отвори стреснато очи, после ги затвори веднага. Да му се не знае.

Не беше сама.

Сред високите дървета и рошавия треволяк на гората Тела бе зърнала за миг нечия тъмна коса, бронзова кожа, белязана китка и мъжка ръка с татуирана черна роза. Данте.

Заляха я спомени, неясни и объркани. Големите ръце на Данте около кръста й. Целува я по шията, по лицето, после по устата, дълбоко.

Къде й е бил умът?

Е, знаеше отлично къде й е бил умът по време на празненството снощи. Светът бе имал вкус на магия и звезден блясък, на изпълнени желания и сбъднати мечти, ала под всичко това смъртта още лепнеше по небцето й. Без значение колко шампанско бе изпила, нито колко се бе сгорещил въздухът от танците, Тела още потръпваше от вледеняващия спомен за умирането.

Скочила бе от балкона на Легендата не от отчаяние, а от сляпа надежда. А после празненството започна и тя реши поне тази нощ да не мисли за това. Искаше да отпразнува успеха си и да забрави всичко друго. И Данте й се беше сторил идеалното средство за целта. Беше привлекателен, умееше да бъде чаровен, а нея отдавна не я бяха целували както трябва. Пък Данте определено знаеше как да се целува.

Той изпъшка отново и се протегна. Ръката му се озова на кръста й, топла, тежка и много по-изкусителна от очакваното.

Трябваше да се махне оттук, преди да се е събудил, каза си тя. Но дори и заспал, Данте умееше да си служи с ръцете. Пръстите му се плъзнаха лениво към врата й, после се заровиха в косата и тя изви неволно гръб.

Пръстите му застинаха.

Миг по-късно дишането му се промени, стана по-тихо и Тела разбра, че се е събудил.

Тя преглътна напиращата ругатня и побърза да се изправи, да се отдалечи от утихналите му, умели пръсти. Не й пукаше, че ще я види как се измъква. По-добре това, отколкото неудобството да си разменят принудени любезности, преди единият да събере смелост и да си тръгне с някакво измислено извинение. Тела се беше целувала с достатъчно млади мъже и знаеше, че думите им точно преди или точно след целувката не заслужават доверие. Пък и наистина трябваше да тръгва.

Спомените й от изминалата нощ бяха смътни, ала едно нещо помнеше ясно — писмото, което бе получила малко преди ситуацията с Данте да стане интересна. Някакъв непознат, с лице, скрито от нощта, бе мушнал писмото в джоба й, а после бе изчезнал, преди тя да се опомни. Искаше й се да препрочете писмото веднага, но при мисълта какво дължеше на „приятеля“, който й го беше изпратил, това й се стори неразумно. По-добре да се върне в стаята си.

Влажна пръст и борови иглички влизаха между пръстите на краката й. Явно бе изгубила пантофките си някъде, ала сега нямаше време да ги търси. Гората тънеше в ленива медена светлина, от разни посоки долиташе ту силно хъркане, ту тих шепот. Явно двамата с Данте не бяха единствените, заспали под звездите. Не й пукаше дали някой ще я види как се измъква от прегръдките му, но и не искаше сестра й да разбира за лудорията й.

Ролята на Данте в представлението на Каравала сигурно беше настроила Скарлет срещу него. Той работеше за Легендата и просто бе играл поставената му роля, но макар Каравалът да беше свършил, все още бе трудно да отделиш фактите от измислицата, а Тела не желаеше Скарлет да се разстрои допълнително само защото сестра й се е забавлявала с човек, който се е държал толкова зле с нея по време на играта.

За щастие, светът все така тънеше в дълбок сън, когато Тела стигна края на гората и пред погледа й се възправи къщата с кулите на Легендата.

Дори сега, когато Каравалът беше свършил официално и всички лампи и свещи в имението бяха угасени, великолепната къща се бе загърнала в прозирен сребърен светлик като обещание за нови вълшебства.

До вчера това имение бе сцена на цял един свят, затворен зад стените му. Тежките му дървени врати отвеждаха гостите до изящни балкони с пищни червени завеси и гледка към град с канали, чудати улици и тайнствени магазинчета, пълни с магически наслади. Ала само броени часове след края на играта къщата с кулите се беше смалила, ефимерният свят на вълшебства беше изчезнал, останала бе само една голяма къща и толкоз.

Тела се изкачи тичешком по най-близкото стълбище. Стаята й беше на втория етаж. Не би могла да сбърка вратата — кръгла и синя, — да не говорим, че до нея стояха Скарлет и Джулиан, хванати за ръце, сякаш забравили как звучи думата „довиждане“.

Тела искрено се радваше, че сестра й най-после си е позволила да изпита щастие. Скарлет заслужаваше цялата радост на света и Тела се надяваше щастието й да продължи дълго. Джулиан не се славеше като женкар, никога не продължаваше връзките си след края на Каравала, а ако можеше да се вярва на слуховете, задачата му по сценарий е била само да доведе Скарлет на острова на Легендата и с това отношенията им да приключат. Но…

Човекът си изкарваше прехраната с лъжи и това го правеше неблагонадежден в очите на Тела. Ала сега, като ги гледаше как стоят с преплетени пръсти и сближени глави, двамата бяха досущ като половинките на едно и също сърце.

Тела мина на пръсти покрай тях, без да я забележат.

— Това „да“ ли е? — прошепна Джулиан.

— Трябва да говоря със сестра си — отвърна Скарлет.

Тела спря пред вратата. Можеше да се закълне, че писмото е натежало в джоба й, сякаш нямаше търпение да бъде прочетено отново. Но щом Джулиан бе задал на Скарлет въпроса, който я интересуваше, то Тела непременно трябваше да се включи в разговора.

— За какво искаш да говорим? — прекъсна ги тя.

Скарлет отстъпи крачка назад, но ръцете на Джулиан се задържаха на кръста й, сякаш още не бяха готови да я пуснат.

— Питах сестра ти дали двете ще дойдете с нас във Валенда за седемдесет и петия рожден ден на императрица Елантин. Ще има нов Каравал по време на празненствата и аз случайно имам два билета — каза Джулиан и намигна.

Тела се усмихна широко на сестра си. Точно на това се беше надявала, макар че не бе повярвала изцяло на слуховете, плъзнали през последната седмица. Каравалът се провеждаше само веднъж годишно и беше нечувано две игри да се състоят през толкова кратък интервал. Но явно дори Легендата правеше изключение за императрицата.

Тела все така гледаше с надежда сестра си.

— Не знам защо изобщо трябва да ме питаш!

— Нали не обичаше Елантинин ден, защото засенчвал собствения ти рожден ден?

Тела поклати глава, претегляйки отговора си. Държеше да отиде във Валенда по съвсем друга причина, която нямаше нищо общо с Елантинин ден, но иначе Скарлет беше права. Откакто Елантин се бе възкачила на престола, рожденият й ден се отбелязваше с едноседмични празненства, танци, нарушени правила и престъпени закони. На Трисда, родния остров на момичетата, празникът се честваше само на трийсет и шестия ден от Растящия сезон, ала пак засенчваше рождения ден на Тела, който за зла участ се падаше в деня след него.

— Страхотно ще е да видим Валенда — възкликна Тела. — Кога тръгваме?

— След три дни — отговори Джулиан.

Скарлет сви устни.

— Тела, първо трябва да го обсъдим.

— Нали винаги сме искали да отидем в столицата, да видим замъците и каретите, които се носят в небето, а и това ще е празникът на столетието! Какво има да обсъждаме?

— Графа.

Смуглата кожа на Джулиан посивя.

Тела имаше чувството, че същото се е случило и с нейното лице.

— Графът живее във Валенда, а не бива да те вижда — натърти Скарлет.

От двете им Скарлет беше предпазливата, но в този случай дори Тела не можеше да я вини.

Граф Николас д’Арси беше бившият годеник на Скарлет, избран за нея от баща им. Преди Каравала двамата си бяха общували само с писма, но Скарлет незнайно защо смяташе, че е влюбена в него. Вярвала бе, че графът ще се погрижи за двете им с Тела… докато не се сблъска с него по време на Каравала и не откри какво чудовище е в действителност.

Така че беше права да се тревожи за графа. Ако бившият й годеник разбереше, че Тела е жива, като нищо можеше да уведоми баща им — който смяташе, че по-малката му дъщеря е загинала, — и това щеше да съсипе всичко.

Но всичко щеше да се съсипе и ако Тела не отидеше с Легендата и неговите изпълнители в имперската столица. Още не бе препрочела писмото от „приятеля“, но знаеше какво иска той, а нямаше как да му го осигури, ако се отделеше от трупата на Легендата.

По време на Каравала Тела така и не бе разбрала със сигурност кой работи за Легендата и кой — не. Но всичките му изпълнители щяха да са на кораба до Валенда… а може би и самият той, което би й дало шанс най-после да се добере до онова, което „приятелят“ държеше да получи.

— Графът е толкова самовлюбен, че сигурно не би ме познал, дори да го шамаросам през лицето — изтъкна Тела. — Срещнахме се съвсем за кратко, а и тогава аз не бях в най-добрата си форма.

— Тела, моля те…

— Да, да, искаш да бъда сериозна, знам — прекъсна я Тела. — Не ме разбирай погрешно. Давам си сметка за опасността, просто не мисля, че трябва да се страхуваме от нея. И в корабокрушение може да загинем, но ако позволим на страха да ни спира, никога няма да се махнем от този остров.

Скарлет направи физиономия и се обърна към Джулиан.

— Би ли ни оставил насаме за малко?

Джулиан й прошепна нещо в ухото, което Тела не чу. Във всеки случай Скарлет поруменя до ушите. После той си тръгна, а двете влязоха в стаята. Устните на Скарлет бяха стиснати на черта.

Вътре цареше хаос. От чекмеджетата на скрина висяха чорапи, на плота му бяха натрупани бонета и шапчици, а десетки рокли, наметала и жилетчици чертаеха пътечка до леглото й, върху което се клатушкаше купчина кожи, които Тела беше спечелила на карти.

Тела знаеше, че сестра й я мисли за мързелива. Но си имаше своя теория по въпроса, а именно че подредените стаи са лесни за претърсване, което не оставя следа. Просто връщаш нещата по местата им. Доста по-трудно е да пресъздадеш безпогрешно хаоса на една разхвърляна стая. Сега Тела обходи с поглед помещението и веднага разбра, че никой не е събрал куража да добави нови щрихи към личното й безредие. Ако не броим допълнителното легло — появило се магически, или по-скоро донесено по стълбите за сестра й, — всичко изглеждаше недокоснато.

Тела не знаеше още колко ще им позволят да останат на острова. Цяло чудо бе, че не ги бяха изритали веднага след края на играта, макар че ако ги бяха изритали, Скарлет сигурно по-лесно щеше да се съгласи да заминат за Валенда. Тела не искаше сестра й да прави нищо по принуда, надяваше се сама да стигне до правилното решение. Разбираше неохотата й обаче. Все пак по време на последната игра Тела беше умряла. Но тя сама бе взела това решение, водена от основателна причина, а и не планираше да умира отново. Преживяването се бе оказало крайно неприятно и за нея, не само за Скарлет. Освен това й предстоеше да свърши още много неща. Неотложни, важни неща.

— Скар, знам какво си мислиш. Че за пореден път се държа лекомислено, но вече ми омръзна да бъдем сериозни. Не казвам, че непременно трябва да участваме в Каравала, но нека поне отидем във Валенда с Джулиан и другите. Каква полза, че най-после сме свободни, ако не се радваме на свободата си? Ако продължим да живеем като преди, сякаш още сме затиснати под тежкия юмрук на татко, значи той е победил.

— Права си.

Тела не можа да повярва на ушите си.

— Наистина ли каза, че съм права?

Скарлет кимна.

— Омръзна ми да се страхувам постоянно. — Все още изглеждаше притеснена, но бе вдигнала решително брадичка. — Предпочитам да не участвам в този Каравал, но искам да отида с Джулиан във Валенда. Не желая да остана в капан тук, както на Трисда.

Чувство на гордост изпълни гърдите на Тела. Доскоро Скарлет се вкопчваше в страха си, сякаш той можеше да я спаси от гнева и прищевките на баща им, но сега явно правеше опити да се освободи. Каравалът наистина я беше променил.

— Снощи беше права, че трябва да дам още един шанс на Джулиан. Радвам се, че отидох на празненството, и знам, че ще съжалявам, ако не заминем с него за Валенда. Но — добави тя, — ако отидем там, трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш. Не мога да те изгубя отново.

— Спокойно. Обещавам. — Хвана ръцете на Скарлет и ги стисна тържествено. — Твърде много ценя свободата си, за да я рискувам излишно. А и докато сме в столицата, ще нося само ярки рокли, така че да ме виждаш отдалече.

Лека усмивка разтегли устните на Скарлет. Личеше си, че усмивката е неканена, а накрая Скарлет се предаде и избухна в смях. Щастието определено я разхубавяваше.

Тела се разсмя на свой ред, сякаш тревогите са създадени за другите хора. Но така и не забрави за писмото в джоба си, което й напомняше за един неплатен дълг и за майка, която трябва да спаси.