Стефани Гарбър
Легендата (17)

15

Смъртта посети Тела в съня й. Плъзна върховете на ноктите си по тила й, а сянката й я последва в сънищата и отрови всички светли цветове, превърна ги в прах и пепел.

„Скоро пак ще си моя.“

Тела се събуди рязко от звука на гниещия й глас. Скочи в леглото, езикът й беше натежал, косата лепнеше от пот по скалпа й. Но пулсът й не беше ускорен. Сърцето й биеше дори по-бавно от снощи.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

„Проклет да е Джакс и проклети да са устните му“ — каза си.

Тела стисна влажните чаршафи с едната си ръка и картата с майка си с другата. Прегънала бе кранчетата й по време на неспокойния си сън, най-вече в ъгъла над тъмнокосата й глава. Явно тази карта не беше неразрушима като Оракула. Трябваше да внимава повече с нея.

— Толкова съжалявам — прошепна тя на майка си. Не искаше да се разделя с картата, но и не смееше да я държи у себе си.

Изтича при малкия куфар, където криеше Оракула, и прибра вътре картата с майка си. После извади Оракула.

Случили се бяха толкова много неща, че трябваше да провери дали новата сделка е променила бъдещето на майка й.

Картата бе сякаш по-топла от обикновено, гореща направо. Но бъдещето, което показваше, беше непроменено. Палома все така я гледаше с празни очи, мъртви като последния път.

Ала майка й още не беше мъртва. Поне засега беше само заключена. Тела нямаше да загуби надежда, не. Щеше да сечели Каравала и да оправи всичко.

— Без значение каква е цената — прошепна тя.

Думите едва се бяха отронили, когато Оракулът опари пръстите й. Магия. Тела я усети осезателно, цялата й ръка се затопли, а после образът върху картата се смени. Мъртвата Палома изчезна, на нейно място се появиха Скарлет и Тела, които прегръщаха майка си силно и с грейнали очи, все едно пак бяха малки деца.

Изглеждаше толкова истинско, че Тела почти усети майчините си ръце, силни, меки и топли. Тих стон заседна в гърлото й.

А после образът се смени отново, върна се към безжизнения труп на Палома.

— Не! — извика Тела.

Видението пак се промени, преля се в Тела и Скарлет, които прегръщат майка си след дългата раздяла.

— Госпожице Драгна! — Страж потропа силно на вратата. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна разсеяно Тела, докато образът на картата продължаваше да се мени. Оракулът за пръв път правеше такова нещо. Преминаваше от смърт към радост и обратно, сякаш да й внуши, че всичко зависи от нея, от това дали ще съумее да спечели играта и да се разплати с Джакс.

Тя прибра Оракула в куфара и извади решително първата улика.

Уликите са скрити из целия град, втората ще откриеш в квартал богат.

Тази част от Валенда била е трагична, ала днес улиците й вещаят вяра магична.

По време на последния Каравал Скарлет беше получила карта с всичките пет улики още в началото на играта, но явно този път Каравалът следваше различен модел. Според тази улика и съдейки по казаното от Данте, излизаше, че всяка нощ по една улика ще бъде скрита в различни квартали на града. За да спечели, Тела трябваше да намери всичките, а след това да се изправи лице в лице с Легендата.

За жалост, Каравалът се играеше само нощем и търсенето й можеше да започне чак довечера. Пък и изглежда, Джакс вече й беше намерил занимания за през деня.

В долния край на леглото й имаше позната кутия. Изглеждаше съвсем същата като онази, която беше пратил предния ден, само че тази беше със златна, а не с бяла панделка. Бележката гласеше:

Годеницата на бъдещия император трябва да се облича подобаващо.

Към нея беше приложена визитна картичка с трънлив лилав бордюр.

Модните облекла на Минерва

Обличаме поклонниците на модата във Валенда отпреди Елантинската династия, ще ги обличаме и след нея.

Само с предварителни поръчки.

Отдолу някой беше написал името на улица в Сатенения квартал, както и час, който беше задраскан и поправен:

Да си там един час два часа преди пладне.

Това не е молба.

Заповедта беше смехотворна, като се имаше предвид колко малко държеше Джакс на собственото си облекло. Но едва ли ставаше въпрос за роклите й, реши Тела. Ставаше въпрос за притежание; Джакс даваше да се разбере, че тя е негова собственост.

Демон такъв. Не, дори тази дума не беше достатъчно лоша за него.

Ако годежът им беше истински, Тела би го развалила дори само заради тази бележка. Но в момента за това и дума не можеше да става.

В кутията имаше чифт дълги до лактите ръкавици в телесен цвят и с копчета от сини перли. Тела ги метна настрани и извади роклята към тях. Прекрасна рокля, отвратително прекрасна. С широко деколте, разголващо раменете… такъв модел никога не би могла да облече на Трисда. Баща й би позеленял при вида на тази рокля. Сапфиреносиня дантела върху подплата с телесен цвят. Роклята беше едновременно деликатна, женствена и скандална.

Все още й се искаше да пренебрегне уговорения час в шивашкото ателие и да захвърли роклята при ръкавиците. Не й харесваше мисълта, че Джакс я облича като своя кукла. Само че багажът й още не беше пристигнал. А и Джакс беше дал ясно да се разбере, че за да спаси майка си и собствения си живот, Тела трябваше не просто да спечели играта, а и да играе убедително ролята на негова годеница.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Сърцето й не биеше по-бавно отпреди час, но не биеше и по-бързо. Опита се да закуси на крак и после да изтича без бавене до гаража с небесните карети, ала сякаш всичко се случваше на каданс, бавно и мудно.

Беше й трудно да не заспи, докато каретата се спускаше за кацане. Сигурно затова се озова на улица, полазена от раздути сенки, и напразно се оглеждаше за „Модните облекла на Минерва“.

Още не беше обиколила града, но знаеше много за кварталите му — за Квартала на подправките, средище на подземния живот във Валенда, за Храмовия квартал с характерното му безочие, за великолепния Университетски кръг и елегантния Сатенен квартал, където би трябвало да се намира сега. Сатененият квартал бе прелестен лабиринт от лъскави магазини за дрехи, дюкянчета за шапки, сладкарници и прочие, всичко това в наситени весели цветове.

Само че или информацията на Тела беше погрешна, или тя се бе озовала на грешното място. Магазините наоколо й бяха мрачни и неприветливи като гарвани, сгъчкани на улички, вонящи неприятно и пълни с клиенти, които никак не отговаряха на нейните представи. Нагиздена в изящната си рокля от сапфиреносиня дантела, Тела приличаше на принцеса, озовала се в чужда приказка.

Докато се оглеждаше за ателието на Минерва, Тела видя не един и двама кичозно облечени мъже, на уличните лампи се облягаха двойки, забравили всяко приличие, жените пушеха миризливи пури, деколтетата им бяха твърде дълбоки, а роклите с твърде ярки цветове — горено оранжево, презряло жълто, синьо като прясна синина и просташко червено.

По уличните лампи висяха обявления с рисувани портрети. Над някои от портретите беше написано с големи букви „Издирва се“, на други — „Безследно изчезнал“. Имаше и изненадващо декоративни плакати, оповестяващи наближаващия Елантинин ден, но те изглеждаха странно и не на място тук, точно както изглеждаше самата тя.

Сетне погледът й попадна на редица магазинчета за разни билета и Тела понечи да скръсти ръце на гърдите си.

На Мандрейк медицината — как да убием гадни настинки, болести и друго…

Потрябва ли ви пирей, подбел или полски хвощ — елате при Фаусто!

Билкарницата на Беладона и Блатняк

Определено бе попаднала на грешното място. Това тук приличаше и миришеше на печално известния Квартал на подправките, където хората идваха да наемат убиец, да купят непроследима отрова или нещо още по-незаконно. Кварталът приютяваше хазарта, опиума и бардаците на Валенда. Всичко това бе извън закона, затова дейността се извършваше под земята, в древните тунели под града, до които се стигаше само с парола и през скрити врати в магазинчетата за екзотични подправки.

— Не знам дали е редно хубаво момиче като вас да се разхожда само по тези места, дори денем.

Тела отстъпи неволно назад, макар че жената, която я бе заговорила, изглеждаше твърде стара, за да представлява заплаха.

Старицата беше поне пет пъти по-възрастна от Тела, с набръчкани, омацани с мастило ръце и лъскава бяла коса, спускаща се почти до земята, която жената премиташе. Метлата с дълга дръжка се движеше ритмично напред и назад пред стъпалата на магазинче с табела „Най-издирваните от Елантин“.

Тела издиша на пресекулки. Не познаваше Квартала на подправките, но това забележително магазинче я зовеше като стар приятел. Именно тук бе изпращала писмата си до Джакс.

Досега не беше сигурна дали магазинът наистина съществува, или е просто адрес, на който хората изпращат писма и молби, прекрачващи границите на закона. Но явно магазинчето съществуваше наистина. Плакати за издирвани престъпници бяха разлепени из целия квартал и явно водеха произхода си именно оттук.

Тела пристъпи да надникне през витрината. Пълно бе с черно-бели плакати на най-интересните престъпници, които Тела беше виждала. Нещо в тези портрети я омайваше и тревожеше, и тя се запита дали не им е направено заклинание, защото можеше да се закълне, че я теглят към себе си, зоват я да влезе в магазинчето и да ги погледне отблизо, точно като тестето на съдбата в стаята на майка й преди години.

Онова привличане не беше довело до нищо добро, разбира се.

— Изгуби ли се? — попита старицата. — В този квартал това не е на добро.

Камбани пропяха в далечината. Тела се опита да преброи звъненето и стигна до десет. Определено бе закъсняла за уговорения час. Сега нямаше време за магазинчето „Най-издирваните от Елантин“. Може би друг път.

— Търся „Модните облекла на Минерва“ — каза тя.

Старицата я измери с поглед.

— Не знам за какво ти е да ходиш там. Виж надолу по онази улица. — Тя посочи с брадичка към една табела с надпис „Грешна посока“. — Внимавай. Ателието на Минерва не е… — извика след нея жената.

Но Тела не чу останалото, защото вече тичаше надолу по улицата. Много скоро се задъха, сърцето й натежа в гърдите. Ала продължи да подтичва, докато не стигна облян от слънчева светлина тротоар, обточен с магазини, всичките прекрасни като грижливо опаковани подаръци. „Модните облекла на Минерва“ се падаше на ъгъла. Спуснати люлякови драперии заслоняваха витрината, а тежък сливов навес засенчваше вратата като сънено венчелистче.

Скарлет би го намразила от пръв поглед, защото мразеше лилавия цвят.

За миг Тела се почувства виновна, че е излязла от двореца, без да се обади на сестра си, особено след казаното от Армандо предната вечер. От друга страна, Скарлет сигурно беше чула вече за годежа на Тела и вероятно се досещаше, че има нещо гнило в цялата работа. Видеха ли се, тя моментално щеше да разбере за измамата, а после щеше да хукне да спасява сестра си и да се изложи на всякакви опасности, а Тела не можеше да допусне това.

Скарлет беше най-важният човек в живота й, единственият човек на целия свят, който я подкрепяше безрезервно. Тела не вярваше в романтичната любов, но буквално бе заложила живота си, че сестра й я обича. И би преобърнала света, за да предпази Скарлет.

— Простете — каза задъхано Тела пред входа на ателието, където мъж с голямо шкембе, зализана черна коса и костюм в цветовете на магазина вардеше пред вратата, сякаш бе нейно продължение. — Казвам се Донатела Драгна.

— Подранили сте май? — подметна мъжът.

Всъщност беше закъсняла. Думите му й се сториха странни, а следващото странно нещо беше необичайният брой ключалки, които мъжът отключи, преди да отвори тъмнолилавата врата и да я пусне в ателието.