Стефани Гарбър
Легендата (22)

20

Имаше чувството, че се е хързулнала право в шише с отрова. И тук, като в таверната, всичко беше зелено — стъклените плочки на пода, огледалните стени и трите широки кресла. Зелено като зрееща омраза, сурова ревност и изумрудените очи на Армандо.

Тела си пое рязко дъх, когато го видя.

Тази нощ зелените очи на Армандо бяха обточени с черно и приличаха на скъпоценни камъни в обков. Елегантният му костюм беше с цвят на слонова кост, ако не броим аленото шалче на врата и черния цилиндър на главата. Цилиндърът беше кривнат под ъгъл, имаше червена сатенена панделка над периферията и нещо в него подсказа на Тела, че шапката е не толкова символ на почитание към Легендата, колкото реквизит, който да подлъже участниците, че Армандо наистина е господарят на Каравала.

Тела седна спокойно на креслото срещу него, макар че само при вида на претенциозния му бял костюм й идеше да натисне перлените копчета на ръкавиците си и да нареже дрехите му на панделки. Но ако го направеше, Армандо нямаше да й даде следващата улика, а тя най-вероятно беше точно у него.

Устните му се усмихнаха, но не и очите, сякаш и те бяха част от костюма му. За разлика от повечето изпълнители на Легендата Армандо не се и опита да я предразположи. Така й беше по-лесно да го мрази, да вярва, че негодникът не играе роля, а просто си е такъв.

— Как е сестра ти?

Тела настръхна.

— Предупредих те да не споменаваш за нея.

— Или какво? Ще забиеш нокти в лицето ми? — Погледът му се насочи към ръкавиците й. — Ако търсиш отмъщение, давай, но аз все още вярвам, че направих услуга на сестра ти. Никой не иска да бъде единственият непосветен в някаква тайна. Скарлет щеше да се почувства много по-зле, ако разкриеше истината след тази седмица.

— Не беше нужно да се държиш чак толкова отвратително.

— Ако мислиш така, значи още не разбираш принципите на играта. Всички изпълнители в трупата получават роля, персонаж, в който да се въплътят по време на Каравала, и именно това движи играта напред, а не римуваните улики. Така че, да, госпожице Драгна, нужно бе да се държа отвратително. — Очите му изстиваха с всяка следваща дума, превръщайки го в истински злодей.

Тела бе готова да се хване на бас, че сегашната му роля искрено му допада. По време на последния Каравал също бе играл ролята на злодей и дори не се беше извинил за злодеянията си след края на играта. Сигурно този тип роли му харесваха и затова Легендата ги възлагаше на него. Или имаше нещо повече?

Внезапно си спомни думите на баба си от историята, която им разказваше често: „Вещицата го предупредила, че желанията се сбъдват срещу висока цена и че колкото повече играе, толкова повече ролите ще го променят. Ако играе ролята на злодей, ще се превърне в такъв“.

Баба й все повтаряше, че Легендата обича да играе злодей и че това го е превърнало в лош човек. Но не беше точно така. Щом Легендата се превръщаше в ролите, които играе, значи би се превърнал в злодей само ако играе такива роли — както редовно правеше Армандо.

Не се беше замисляла за това преди. Мразеше Армандо заради изпитанията, на които бе подложил Скарлет. Но да подозира, че той е Легендата, би означавало да му направи комплимент, а точно на него бе готова да причини единствено силна и продължителна болка.

— Дори ти имаш роля в това представление. — Армандо посегна към масичката, взе едно тесте на съдбата и започна да разбърква картите. — Сигурно си мислиш, че твоята роля не е по сценарий, но грешиш. Ето, мога веднага да ти кажа, че още щом влезе тук и ме видя, ти се прииска да ме нараниш и сигурно още ти се иска. Легендата те манипулира, води те по пътека, докато не се изчерпят всичките ти възможности и остане само онази, която той е планирал за теб.

— И защо му е да го прави? — попита Тела.

— Отговориш ли си на този въпрос, ще спечелиш играта. — Армандо сложи тестето в средата на масичката и махна на Тела да цепи. Картите бяха златни със сребърни спирали и необичайно плътни, сякаш наистина бяха направени от метал. Неразрушими като бъдещето, което предсказваха.

Тела ги гледаше втренчено, но не посегна да ги докосне. Да, беше обсебена от картите след онзи далечен ден, когато бе намерила тестето на майка си, да, беше надзървала от време на време да види какво показва Оракулът, но никога повече не ги беше използвала да прочете бъдещето си. Спазила бе даденото обещание, а и се беше опарила достатъчно първия път.

— Не, благодаря. Не дойдох тук да ми гадаят.

— Но искаш следващата улика?

— Нали току-що каза, че уликите са несъществени.

— Не, казах, че играта не се върти около тях, но все пак са необходими, за да насочат хората като теб по правилния път.

— Може пък да погледна небето и да се водя по съзвездията на Легендата.

— Съзвездията помагат в играта, но няма да те отведат към победата, а на мен ми се струва, че ти много искаш да спечелиш.

Побутна тестето към Тела и драсна с нокът по стъкления плот.

— И защо искаш да знаеш бъдещето ми? — попита тя.

— Грам не ми пука за бъдещето ти, но Легендата определено се интересува.

— Сигурно казваш това на всеки, който влезе тук.

— Вярно е. Но този път говоря сериозно. — Сега усмивката огря цялото му лице. Устните му се разтегнаха в съвършено очарование, зеленото на очите му стана ослепително и за миг Тела си помисли, че ако беше съвсем мъничко по-мил, Армандо щеше да е съкрушително красив. — Или играй с мен, или си опитай късмета в друг храм.

В същия миг, сякаш чакали сигнал, в далечината прозвучаха камбани. Два след полунощ. Не си беше дала сметка, че е станало толкова късно. Ако побързаше, вероятно би могла да хване някого от актьорите на Легендата в друга църква. Но сигурно и там щяха да поискат от нея същото.

Тела посегна към металическото тесте.

Картите бяха толкова студени, че усети ледения им допир дори през ръкавиците. Цепи, после Армандо ги разстла на ветрило пред нея. Ветрило в сребърно и златно. Би трябвало да блестят, но само след миг златното почерня, а сребърните спирали се патинираха, сякаш да я предупредят, че и бъдещето й ще потъмнее.

— Изтегли четири. Една по една.

— Знам как става. — Вместо да избере някоя от картите пред себе си, Тела посегна към една в левия край на ветрилото, скрита почти изцяло под другите. Картата изстърга неприятно по плота на масата, преди Тела да я обърне и да види една позната окървавена усмивка.

Принцът на сърцата.

Тела се вледени. Явно наистина не можеше да избяга от него.

Армандо се изхили подигравателно.

— Несподелена любов. Между теб и Данте май няма да се получи.

Сигурно би й станало неприятно, ако хранеше илюзии за противното. Само че тя знаеше отлично какво означава картата с окървавения принц. Без значение колко пренебрежително се изказваше Тела за любовта, Принцът на сърцата беше истинската причина да страни емоционално от всички момчета и млади мъже, които показваха интерес към нея. Тела знаеше как да задържи интереса на мъжете, но не го правеше, защото не виждаше смисъл. Защото знаеше, че не е писано да продължи дълго. Съдбата вече беше решила, че онзи, в когото се влюби, няма да отвърне на чувствата й.

Този път Тела обърна най-близката до себе си карта, най-очевидния избор и следователно най-малко вероятния.

Или не.

Девичата смърт.

Отново.

— Тази карта винаги ми е харесвала. — Армандо плъзна бавно пръст по перлената клетка около главата на девицата. — Смърт я откраднал от семейството й, за да я направи своя безсмъртна любима. Ала тя го отхвърлила, затова той затворил главата й в перлена клетка, така че никой друг да не я вземе. Но тя продължила да го предизвиква и всяка нощ се измъквала от владенията му, за да предупреди близките на онези, които Смърт ще отнесе.

— Знам историята — каза Тела.

— Тогава защо не си притеснена, че ще загубиш човек, когото обичаш?

— Защото вече загубих.

— А не е ли възможно да загубиш още някого? — измърка Армандо. Уж твърдеше, че грам не се интересува от бъдещето й, но тъмните краски на предсказаното дотук определено му доставяха наслада.

Тела не отговори, вместо това обърна третата карта. Просто посегна напосоки, сигурна, че ще изтегли Оракула, че ще се повтори серията от детството й. Но вместо познатото огледало със златната рамка картата показваше черна диадема с остри върхове и лъскави черни опали, строшена на пет неравни парчета.

Счупената корона.

Армандо вече не се подхилваше. Устата му се отваряше и затваряше като на марионетка, останала без думи.

— Какво, тази не ти ли се вижда достатъчно ужасна? — попита го Тела.

Всъщност тази карта не я плашеше колкото другите. Счупената корона символизираше невъзможен избор между две еднакво трудни пътеки. Но Тела не вярваше в невъзможния избор. Опитът й показваше, че едната пътека винаги е очевидно по-лоша от другата. Ала все пак се поколеба, преди да изтегли четвъртата карта. Счупената корона беше нещо ново. И макар да бе любопитна какви други изненади й е подготвила съдбата, вече се бе уморила орисиите да си играят с бъдещето й.

— Трябва да изтеглиш още една карта — подкани Армандо.

— Защо? Вече изтеглих три ужасни. Това не ти ли стига?

— Нали уж знаеше как се гадае? Всяка история има четири части — начало, среда, привиден край и истински край. Картината на бъдещето ти няма да е пълна, докато не изтеглиш четвъртата карта и не разкриеш истинския край.

— Все още не разбирам защо Легендата толкова държи на това.

— Може би трябва да зададеш този въпрос на себе си, не на мен. — Армандо сведе поглед към обърнатите карти, които разказваха история за разбито сърце, тежка загуба и невъзможен избор. Тела не виждаше какво общо има това с Каравала, освен ако и Легендата, също като Джакс, не извличаше удоволствие от болката на другите.

Този път затвори очи с надеждата да изтегли нещо хубаво, Късметлийката, да речем, или Роклята на Нейно величество, която вещаеше смели промени и великолепни подаръци.

Гладките металически гръбчета на картите не искряха с магия като Оракула, който тя пазеше скрит. Но все пак усети нещо, когато плъзна бавно пръст над тях. Повечето бяха хладни на допир, но някои бяха ледени, а други по-топли. А после стигна до една, която бе толкова гореща, че Тела едва не дръпна инстинктивно ръката си. Вместо това изтегли картата и я обърна.

Металът грейна във виолетово. Красива жена в пепеляво лавандулова рокля гледаше към Тела през сребърните решетки на гигантска клетка за птици.

Затворничката.

Възел се стегна в стомаха на Тела, и не само защото картата й напомни за майка й, видението, което Оракулът й беше показал. Затворничката можеше да се разчита по два различни начина — понякога образът й обещаваше любов, но обикновено означаваше саможертва. Според легендите Затворничката не била извършила никакво престъпление, но се оставила да я затворят на мястото на любим човек.

Спомни си казаното от Найджъл: „Помни, че победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш“.

Тя изгледа ядно Армандо.

— Изтеглих картите. Дай ми уликата.

Устата му се изкриви в разбираемо изражение.

— Ако сега ми кажеш, че уликата не е у теб…

— Не е нужно да вадиш ноктите на ръкавиците си. — Армандо стана, отиде при стената и натисна с длан едно от стенните огледала. То се отвори със съскане и разкри сумрачен тунел с пръстени стени и стари паяжини.

Тела беше чувала, че из цяла Валенда имало тайни тунели. Този явно беше от тях.

— Тръгни и върви, докато нещо не те накара да спреш. Там ще намериш следващата улика. Но помни, госпожице Драгна, че Каравалът не се върти около уликите. Не отговорите на няколко прости гатанки помогнаха на Скарлет да спечели предния път. Тя спечели, защото бе готова на саможертва, за да получи тези отговори и за да намери теб.