Стефани Гарбър
Легендата (32)

30

Половината висящи от тавана свещи угаснаха и банкетната маса потъна в сенки. Само Армандо и сцената се къпеха в светлина.

— О, чудесно! — плесна с ръце Елантин. — Забавлението започва.

— Благодаря ви за поканата, Ваше величество. — Армандо се поклони ниско и с учудващо смирение. — От коронацията ви насам най-голямото желание на Легендата е да доведе своята трупа във Валенда. Дълбоко сме ви признателни, че приехте неговото предложение. В чест на Ваше величество тази вечер ще представим специална постановка, която ще покаже какъв е бил животът, когато владетелите не са били така мъдри и милостиви като вас. Дано да ви хареса.

Завесите се вдигнаха.

Пиесата изглеждаше като пародия на пародията.

Декорът представляваше древна тронна зала, но цветовете бяха твърде ярки и крещящи, всичко беше боядисано в оттенъци на лимоненозелено, светещо виолетово, флиртаджийско розово, космическо синьо и пулсиращо жълто. Сякаш дете беше нарисувало фона, костюмите и престола, на който седеше Армандо. Йован, нагиздена като Немъртвата кралица с прилепнала черна рокля и превръзка на едното око, се беше облегнала на ръката му.

Тела потръпна, спомнила си случилото се на моста пред Идиличния замък.

Йован изкриви устни в нехарактерна за нея жестока гримаса — точно като истинска орисия — и обходи с поглед сборището от придворни.

Тела също погледна натам. Разпозна неколцина от актьорите; някои бяха облечени като благородници, други — като орисии. Сред множеството на сцената Тела различи Бременната слугиня, Придворните дами на Немъртвата кралица и Отровителя.

Не видя никъде Данте. А после се ядоса на себе си, че го е търсила.

Йован, Немъртвата кралица, въздъхна дълбоко на сцената.

— Толкова ми е скучно.

— Може би аз ще ти помогна. — Каспар се появи с ленива крачка. Облечен беше с червен кадифен фрак, кръв със същия цвят капеше от устата му и от ъгълчето на едното око. Явно играеше Принца на сърцата.

Тела стрелна Джакс с поглед, любопитна как ще реагира той. Изражението му си остана безстрастно, почти отегчено, но Тела усети как ръката му около раменете й изстива съвсем, когато Каспар махна да извика на сцената двама млади изпълнители.

Тела не ги познаваше. Момче и момиче на нейната възраст или няколко години по-малки. Имаше нещо смущаващо в облеклото им. Всички останали изпълнители бяха с костюмите на лесно разпознаваеми герои, докато момчето и момичето просто носеха най-хубавите си дрехи, грижливо изгладени и мъничко старомодни в сравнение с труфилата на придворните, сякаш рядко имаха повод да се обличат официално и следователно нямаха причина да обновяват гардероба си. Изглеждаха по-реални от останалите, сякаш Каспар ги е избрал напосоки от улицата и им е обещал голяма торба с бонбони, ако тръгнат с него.

— Как се казваш? — попита той момичето.

— Агата.

— Какво хубаво име, Агата. А ти? — обърна се той към момчето.

— Хюго.

— Още едно прекрасно име. — Тонът на Каспар стана не просто сладък, а чак лепкав. — Всъщност толкова много харесвам имената ви, че ще си ги запиша, за да не ги забравя никога.

Агата и Хюго се спогледаха смутено, сякаш усещаха, че нещо не е наред, но после кимнаха едновременно, нетърпеливи да угодят на една орисия.

Каспар извади от джоба си две картончета с формата и размера на карти за игра.

— О — простена той, — май нямам мастило. Явно ще трябва да използвам безсмъртната си кръв.

Взе кинжал със скъпоценни камъчета по дръжката и го притисна към върха на пръста си. Потече кръв и Каспар се направи, че пише с нея върху една от картите. После валмо театрален дим закри половината сцена. Когато димът се разнесе, Агата я нямаше, а мястото й беше заето от карта.

Каспар я взе от пода и я размаха към Йован и Армандо.

— Превърна я в карта! — извика Йован. — Направи го пак! Направи го пак!

Хюго понечи да избяга, но окървавеният пръст на Каспар вече пишеше името му върху втората празна карта.

Ново валмо дим и момчето изчезна.

Каспар отиде да вземе картата от пода.

Йован плесна с ръце.

— Колко време ще останат така?

Каспар тръгна с бавна крачка към трона.

— Можеш да ги държиш вътре, докато те забавляват. — Каспар облиза една от картите с дълъг розов език, преди да я даде на Йован. — Ще ти направя цяло тесте, за да играеш истинска игра.

Ръката на Джакс върху раменете на Тела стана още по-тежка и студена.

— Така ли е било? — прошепна тя. — Това ли сте правили? Превръщали сте хората в карти, за да си играете с тях?

Джакс изсъска в ухото й:

— Никога не съм облизвал карта по този начин.

— Но останалото… — Тела се обърна да види лицето му, да потърси някакво чувство на вина там. Знаеше, че орисиите са зли, Джакс я беше прокълнал, за да постигне своето, но да затвориш човек в капан, да го превърнеш в безсилно парче хартия и да го разиграваш за забавление беше зло от съвсем нов порядък.

Джакс се усмихна лениво и пошушна:

— Какво се опитваш да намериш, Донатела? Търсиш нещо добро у мен? Откажи се. Няма да намериш, защото не съществува.

— Знам и без да ми го казваш.

— Тогава защо ме гледаш така, сякаш търсиш отговори?

Тя кимна към сцената.

— Това ли ще направиш с истинското име на Легендата? Ще го използваш, за да заключиш Легендата в карта?

— Той иска да ме унищожи — тихо отвърна Джакс. — Просто искам да се защитя.

— Тогава защо изведнъж реши, че само името няма да ти е достатъчно? Защо искаш нещо повече?

— Защото мога да имам повече. — При последната дума ледената му ръка натежа още върху рамене й.

— Как? — попита Тела. — Как смяташ да вземеш повече от Легендата?

— Ако ти отговоря, ще се почувстваш още по-нещастна.

— В тази ситуация предпочитам информацията пред щастието.

— Ще изпия кръвта му, право от вените. Така се дава и отнема сила. Не върши работа, ако е бутилирана. Е, бих могъл да взема част от магията му по този начин, но не и да я задържа за себе си.

И беше в състояние да го направи. Тела отлично помнеше как бе спрял сърцата на хората в цялата зала след злополучната им целувка. Продължило бе само минута, но повече нямаше да му е нужно.

Без да каже друго, Джакс насочи поглед към сцената и се усмихна, сякаш пиесата искрено го забавляваше, но Тела подозираше, че доброто му настроение се дължи на нейния смут.

Приятно му беше да я измъчва, точно както Принцът на сърцата от пиесата си играеше с децата, които бе заключил в карти.

С тази пиеса Легендата не вървеше по границата на приличието, а я пресичаше.

Вероятно си въобразяваше, но Тела имаше осезаемото усещане, че представлението не е предназначено за Елантин, а за самата нея и цели да я убеди колко зли са орисиите и колко по-разумно би било да помогне на Легендата и така да ги унищожи, а не на Джакс и така да възвърне силите му в целия им блясък.

И тогава й хрумна нещо друго. По-рано през деня Джакс й беше казал, че има само два начина да освободиш затворник в карта. „Или простосмъртен трябва доброволно да заеме мястото му в картата, или безсмъртен с голяма мощ трябва да развали заклинанието и да освободи всички, които са заключени в хартиения затвор.“

Джакс беше обещал, че ще освободи майка й, но Тела беше сигурна, че никога не би се съгласил да заеме мястото й в картата. Ами ако Джакс искаше Легендата не само за да възстанови силите си? Ако искаше магията му, за да развали проклятието и да освободи всички орисии? Може би се стремеше така отчаяно към трона, за да властват отново орисиите както преди.

Пиесата на сцената продължаваше.

Припукване и още дим. Тя погледна натам и видя, че всички благородници са изчезнали, заменени с карти.

Тела гледаше с ужас как Каспар ги събира на тесте и започва да ги размесва за Армандо Убития крал и Йован Немъртвата кралица.

— Ако тези ви омръзнат, винаги мога да ви направя още — каза Каспар. — А и лесно може да заменим някого, като напишем друго име върху картата.

— Представяте ли си, че са ни управлявали по този начин? — засмя се с цяло гърло Елантин, но после се задави изведнъж, точно когато зелената завеса се затвори за антракта.

Императрицата посегна към чашата си с вода, но я събори, а също и чашата на Джакс. Виното се разля по масата.

Тела понечи да подаде на Елантин своята чаша, но императрицата поклати глава, сякаш й нямаше доверие.

— Джакс — изграчи тя.

Джакс скочи от мястото си и излезе от стаята да донесе вода.

Елантин се закашля за последно. А после изражението й стана съсредоточено и тя погледна Тела с ясни, умни очи. Гласът също прозвуча различно — вече не беше сладката императрица, която обгрижваше Джакс като дете. Тонът й беше остър като лъвски зъб.

— Излъжи ме — каза Елантин — и ще те изхвърля от тази стая, преди Джакс да се е върнал. Или ми кажи истината и се сдобий с могъщ съюзник. А сега ми отговори бързо — какво те свързва с този млад гадняр, който иска да ми вземе трона?

Устата на Тела пресъхна внезапно. Първата й мисъл бе, че е номер, че Джакс я изпитва, но после се сети как Елантин я беше попитала за плановете на Джакс да я убие. Уж само се бе пошегувала, но въпросът й не беше прозвучал докрай шеговито.

— Времето ти изтича — сопна се Елантин.

— Той държи майка ми в затвор — призна Тела, Не че й имаше доверие, но жена, която съумяваше да управлява сама цяла империя, трябваше да е по-хитра от лисица и да прозре истинската природа на Джакс. — Докато майка ми е затворена, аз ще съм под властта на Джакс.

Елантин стисна устни.

Пулсът на Тела се ускори.

Но преди императрицата да е отговорила, Джакс се върна и й подаде голяма чаша вода.

Благодаря ти, момче мило. — Елантин вдигна чашата към устните си, но Тела можеше да се закълне, че не отпи от водата. Вместо това изрече, вероятно за да отклони вниманието на Джакс: — Тъкмо казвах на прекрасната ти годеница, че бих искала да се присъедини към нас в Навечерието за фойерверките, които с теб ще гледаме от върха на тази кула.

Тела не помнеше много от случилото се след това. Джакс и Елантин продължиха да си говорят, но тя не чу и една дума от разговора им. Мислеше за пиесата, за орисиите, които я бяха причакали пред Идиличния замък, и на какво щеше да обрече както Легендата, така и цялата империя, ако спечелеше играта и предадеше Легендата на Джакс.

 

 

Веднага щом се върна в апартамента си, Тела извади Оракула.

Образът беше неясен, докато Тела не си представи как печели играта и предава Легендата на Джакс според ангажимента, който беше поела. Образът мигновено се избистри. Показа Тела, сестра й и майка им да се прегръщат щастливи. Картинка твърде хубава, за да е вярна. И може би точно така стояха нещата.

Години наред Тела беше вярвала на Оракула безрезервно. Но ако в картата беше уловен истинският Оракул, нямаше ли да й покаже онова, което би му помогнало да избяга от затвора си?