Стефани Гарбър
Легендата (18)

16

„Модните облекла на Минерва“ не беше обикновен магазин за дрехи. Всъщност може и изобщо да не беше магазин за дрехи, помисли си Тела.

Фоайето беше декорирано с изкусителни люлякови канапета, аметистовите килими бяха по-дебели от неподрязана трева, виолетовите вази бяха пълни с цветя, големи колкото малки дървета, които миришеха на лавандула и скъп тютюн. Ала нямаше нито рокли, нито други модни аксесоари.

— Красива като видение, наистина.

Тела се стресна при вида на пълничката шивачка, която изприпка от една двойна врата. Орхидеената й коса беше смело подстригана на черта до брадичката, около врата й като бижута висяха шивашки метри.

— Той спомена, че си смело момиче, но не и че си толкова красива. Нищо чудно, че си привлякла вниманието му.

Тела нямаше намерение да се усмихва, защото нито присъствието й тук, нито връзката й с Джакс бяха по неин избор, но все пак й стана приятно от комплиментите.

— Подранила си и ще се наложи да изчакаш мъничко. Да ти предложа вино или сладкиш, докато чакаш?

— Никога не отказвам вино и сладкиши.

— Ще пратя някого да ти донесе.

Шивачката отведе Тела в друго лилаво помещение с кадифени тапети и затворени врати, тъмни като черни череши, и със също толкова тъмен шепот, долитащ иззад тях.

— Колко отрова се побира в тези копчета за ръкавели? — чу се мъжки глас.

Зад вратата в съседство някаква жена обясняваше делово:

— Вплетена е в коприната. Дръпвате леко и се превръща в гарота.

Някой се изкиска две врати по-надолу, после друг глас каза спокойно:

— Ръкавите са широки, за да скриете в тях малък револвер. Ето тук, в това приспособление.

Скрити револвери. Отрова. Гароти.

Това място определено се отклоняваше от нормалното, но същото можеше да се каже в пълна мяра и за нейния годеник. Фалшив годеник, поправи се тя. Макар че Джакс си правеше твърде много труд заради един измислен годеж, ако питаха нея.

Шивачката спря пред затворена врата в края на коридора.

— Влез и се разположи удобно, мъничката ми. Аз ей сегичка идвам с нещата ти.

Жената тръгна с подтичване по коридора, а Тела посегна към дръжката на вратата. Очакваше полилеите да са направени от шишенца с отрова, огледалата да са с рамки от мечове, а закачалките да са кинжали.

Но не очакваше да види него.

Стомахът й се сви, а сърцето й прескочи, както се случваше винаги при вида на Данте.

Данте, образ и подобие на едноличен господар.

Седеше на голям стол с черна кадифена тапицерия в ъгъла на стаята, все едно седеше на трон. Трон, който бледнееше смален под тежестта на широките му рамене и масивна гръд. Гърбът му беше изправен, но без помен от напрежение, сякаш Данте не знаеше какво е да се отпуснеш, а само как да заемаш пространство.

Самодоволно копеле. Само че кръвта й се сгорещи напук на мислите й.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Чакам те.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

Той вдигна вежди бавно и снизходително.

Светът на Тела се люшна отново.

— Ти ли изпрати бележката?

— Разочарована ли си, че не съм Джакс?

Тела затвори вратата с ядно движение.

— Съвсем ли откачи? Знаеш ли какво ще направи годеникът ми, ако разбере?

— Ще разбере само ако ти му кажеш — хладно отговори Данте. — А пред мен няма нужда да се преструваш, че сте сгодени.

Беззвучни сирени изпълниха стаята, когато Тела си спомни казаното от Джакс. „Да вземем например онзи твой татуиран приятел… Той е от актьорите на Легендата, значи няма как да го убия тази седмица. Но открие ли истината, лесно ще му видя сметката след края на играта.“

— Може пък да не се преструвам — заяви Тела и понечи да разтегне устни в най-сладката си усмивка, ала в последния момент реши, че така няма да измами Данте, а тя трябваше непременно да го убеди, че казва истината. Вместо това ги изкриви в самодоволната усмивка, характерна за наперените млади мъже. — Когато с Джакс се целувахме, на преструвка ли приличаше?

Погледът на Данте си остана спокоен, което я вбеси, но едно мускулче на челюстта му сякаш трепна.

— Не знам какво правите двамата, но на това с годежа не вярвам.

— И защо? — предизвика го Тела. — Не смяташ, че престолонаследникът би искал да се ожени за мен?

Устните му се извиха бавно и по-красноречиво от всяка обида.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

Червенина се разля по страните на Тела. Опитваше се да го спаси от гнева на Джакс, а какво получаваше в замяна? Поредната обида.

— Ти затова ли дойде? Да ми се подиграваш?

— Какво подигравателно съм казал? Прибързваш със заключенията… Тела. — Данте се наведе напред, преди да изрече името й, после го произнесе бавно и на срички, сякаш да се наслади на вкуса му. — Може би щях да кажа, че си умна, забавна и красива. Винаги съм смятал, че си твърде умна, за да се омъжиш за убиец.

— Аз пък винаги съм смятала, че някои рискове си струва да бъдат поети — контрира Тела, макар думите „умна, забавна и красива“ да пърхаха още в стомаха й. — Джакс е красив и богат, пък и скоро ще управлява цялата Меридианна империя, което означава, че аз ще съм следващата императрица. В този смисъл май трябва да ти благодаря, че привлече вниманието му към мен.

Огнена искра припламна в очите на Данте. Казаното от нея очевидно не му харесваше, но може би тя най-после бе успяла да го убеди, че това е истината.

— Ако наистина вярваш, че съм ти направил услуга, като… — започна той и млъкна изведнъж.

Сведе поглед надолу и огънчето в очите му угасна. После скочи внезапно от стола и стисна Тела за китката.

— Какво е станало с ръката ти?

Кап.

Кап.

Кап.

Всеки звук отразяваше като огледало бавния й пулс. Тъмна, червена и безпощадна кръв капеше от пръстите на дясната й ръка. „Работа на Джакс“ — помисли си тя.

Студ полази по кожата й, впи зъби в нея като див звяр. Онзи отвратителен, лъжовен, безмилостен и садистичен гадняр. Сякаш не стигаше, че я е обрекъл на несподелена любов. Не, сега трябваше и да я убие наистина. Пулсът й действително се забавяше, не беше само плод на въображението й.

Черно-бели петна затанцуваха пред погледа й.

Още три едри капки се откъснаха от ноктите й и паднаха върху светлия килим. Ала Тела чуваше единствено подигравателните думи на Джакс, че целувката му имала странични ефекти.

— Не знаех, че още кърви — излъга тя. — Прищипах ръката си с вратата на каретата. Май трябва да потърся помощ.

Данте я стисна по-силно.

— Дай на мен. — Дръпна черното си шалче и го притисна към пръстите й. Движенията му бяха бързи, но и сърцераздирателно нежни.

Дъхът й секна.

Данте не би трябвало да я докосва толкова нежно, нито да я притегля все по-близо до себе си с всяко движение, а тя не би трябвало да му позволява. Би трябвало да отблъсне големите му ръце. Да изръмжи насреща му, докато той увиваше бавно коприната, още топла от съприкосновението със собствената му кожа, около кървящата й ръка. Не само заради заплахата на Джакс, а и заради работодателя на Данте.

Не се беше замисляла сериозно какво ще стане, когато предаде Легендата в ръцете на Джакс, но знаеше, че няма да е приятно. Легендата не беше ангел, ала Принцът на сърцата беше зъл. Толкова зъл, че да изтръгне сърцето ти от гърдите и да впие зъби в него като в ябълка.

За да защити себе си, Тела трябваше да стои далече от Данте. Нищо, че точно сега й се искаше да затвори очи и да се отпусне в прегръдките му.

— Кажи ми какво стана снощи, след като престолонаследникът те отведе. — Гласът му беше едновременно утешителен и заповеден като припукването на съчки в огън. Ожесточен и съдбовен, но същевременно спокоен и уверен. От онези гласове, в които едно момиче да се загуби.

— Не ми трябва помощта ти. — Тя издърпа ръката си и развали заклинанието на Данте, преди да е завъртяло напълно главата й. Кръв опръска дантелената й рокля.

Той сякаш понечи да се приближи още, във всеки случаи беше готов да я хване, ако й прималее, и да я прислони в обятията си, докато Тела не му довери всичките си грехове и тайни.

Само че всичко беше преструвка. Данте просто играеше роля. Вживяваше се.

Тя се насили да отстъпи крачка назад.

Една вена запулсира видимо отстрани на врата му.

— Защо не ми позволяваш да ти помогна?

— Може пък просто да не искам!

Още една капка кръв падна на пода.

Звезди се присъединиха към черно-белите петна пред очите й. И преди да е направила още една крачка назад, Данте хвана отново китката й, стисна я силно и довърши започнатото. Тела никога не би го признала на глас, но световъртежът й попремина, докато големите му топли ръце увиваха окървавените й пръсти с черното копринено шалче.

— Бих те пуснал, но ти току-що призна, че имаш нужда от помощ. Кажи ми какво иска от теб онзи убиец.

Защо трябваше да е толкова упорит? Не можеше ли просто да превърже ръката й и да я остави на мира?

— Не можеш ли просто да се престориш, че ми вярваш, и да забравиш? Тревожиш се за мен, но и самият ти си в опасност. Ако Джакс разбере, че знаеш истината, ще те нарани така, че дори Легендата няма да ти помогне. — Постара се думите й да прозвучат като заплаха, ала вместо да я пусне Данте взе, че се усмихна.

— Не знаех, че те е грижа за мен — подметна той.

— Няма такова нещо — сопна се Тела.

Думите й щяха да са по-убедителни, ако беше издърпала ръката си.

Не се нуждаеше от помощта му, за да спечели играта, нямаше му доверие, но й харесваше да я докосва. Хлад бе пропил тялото й заради кървящите пръсти, ала Данте бе успял да заличи усещането, държеше нежно ръката й и скъсяваше бавно разстоянието помежду им, докато гърбът й не се опря във вратата, а тялото му не се притисна в нейното.

Все пак Тела би могла да провре здравата си ръка и да натисне дръжката, за да избяга. Повтаряше си, че точно това иска. Но пръстите й се оказваха упорити колкото Данте и отказваха да посегнат към спасението.

— Кажи ми какво иска той от теб — настоя грубо той.

— Иска да се ожени за мен, това е.

Данте поклати глава.

— Не знам защо отказваш да го повярваш — добави тя. — Взе да ми става обидно чак.

— Просто не вярвам, че иска само това. — Данте посегна да хване брадичката й със свободната си ръка и повдигна лицето й към своето.

Топлина се разля по цялото й тяло, от шията чак до пръстите на краката.

— Ако не ми кажеш, сам ще разбера — каза Данте.

И ще обрече себе си или ще разкрие плановете й пред Легендата и така ще съсипе всичко — и Тела, и майка й.

Тя дръпна ръката му от лицето си.

— Не е като да си ми неприятен, Данте. Всъщност, ако не беше нищо и никакъв актьор, вероятно дори щях да те харесвам. Ти си почти толкова хубав, за колкото се мислиш. Но аз искам нещо повече от хубаво лице. А Джакс може да ми го даде. Може да ми даде всичко, за което съм мечтала някога.

Стисна устни и затвори очи, сякаш си припомня в захлас целувката си с Джакс на дансинга в балната зала.

Когато отново отвори очи, лицето на Данте беше на сантиметър от нейното, а очите му — черни като мастило.

Топлина се разля ниско в корема й.

— Значи или не искаш много, или ме лъжеш — прошепна той. — Може и да повярвам, че наистина ще се омъжиш за него, но те познавам и не ми се вярва, че някой като Джакс може да изпълни всяко твое желание.

Устните му се бях озовали толкова близо, че и най-лекото движение би долепило нейните до тях. Тела вдигна бавно брадичка, с пълното съзнание, че върви по тънко въже, и го погледна право в очите, без да прикрива жарта в своите.

— А може би има неща, които не знаеш за Джакс.

Данте й отвърна с широка усмивка, ала тя не беше нито мила, нито топла, нито мека, каквито би трябвало да са усмивките. Беше пресметлива, от онези бавни и дразнещи усмивки, с които картоиграч обръща печеливша ръка.

— Казваш го, защото той е Принцът на сърцата?

Тела замръзна. Дори кръвта, която капеше от пръстите й, спря. Обзела я бе дива паника и изостряше допълнително сетивата й. Ако искаше да убеди Данте, че няма представа за какво й говори, трябваше бързо да дойде на себе си. Но ако се направи на наивна глупачка, само щеше да затвърди мнението му, че се е заела с нещо, което не й е по силите. И може би наистина беше така. Беше прокълната, майка й беше заключена в карта, а за да спаси двете им, Тела се беше впуснала в игра с двама печално известни безсмъртни, единият от които дори не би трябвало да съществува.

Само че още преди да стигнат Валенда, Данте беше споменал Принца на сърцата, и то така, сякаш орисията още се разхождаше на воля по света. Странно съвпадение, и още по-странно предвид първите стихове от приветственото слово на Йован.

Елантин ни покани в своя град да спасим империята от най-големия й страх.

Орисиите са заключени от векове, но сега всяка свободата си зове.

Ами ако Джакс беше една от орисиите, които зовяха…

Не. Нямаше да довърши тази мисъл. Да повярваш, че играта е истинска, беше най-късият път до лудостта. Другото очевидно обяснение беше, че Джакс играе роля в представлението. Ала кръвта, която капеше от пръстите й, и сърцето, което умираше в гърдите й, бяха солидно доказателство, че той наистина е Принцът на сърцата.

Данте явно блъфираше, жонглираше с лъжи точно както бе излъгал камериерката в двореца, че Тела е сгодена за престолонаследника.

— Ако Джакс беше Принцът на сърцата, вече щях да съм мъртва. Заради целувката.

— Или пък си единствената му истинска любов. Или те е оставил жива, защото има други планове. — Сведе поглед към прилепналата по тялото й сапфирена рокля, сякаш знаеше, че Джакс я е изпратил.

— Не ме зяпай така — каза Тела. — Ти ме вкара в тази беля, ти каза, че съм сгодена за него.

Една последна капка падна на пода, сякаш да подчертае думите й.

Данте погледна към малкото червено петно и лицето му се промени. Познатата самонадеяност изчезна.

— Права си — съгласи се той. — Аз съм виновен. Направих лош избор. Но се кълна, че тогава не знаех. Не знаех, че престолонаследникът е Принцът на сърцата.

— А как се досети?

— Когато те видях да танцуваш с него на бала. Орисиите не са естествени, не принадлежат на този свят, точно като онези от нас, които са умирали и после са се връщали към живот. — Данте преглътна шумно, после продължи с нехарактерно тих глас: — Всички присъстващи на бала онази вечер останаха слепи за случилото се, но след като той те целуна, аз видях как цялото му тяло грейна като…

Забързани стъпки прозвучаха в коридора отвън.

Данте стисна устни в черта.

Стъпките приближаваха.

— Добре ще е да се престориш, че не ме познаваш — каза той.

— Защо?

— Защото не би трябвало да съм тук.

— Мислех, че ти си уредил срещата!

Суха усмивка разтегли лицето му.

— Нима съм казвал такова нещо?

„Копеле!“ — изруга го наум.

Тела зяпна, а той се оттласна от стената. Макар че… би трябвало и сама да се сети, че уговорката с модното ателие не е негово дело. Той просто бе прехванал бележката и беше поправил часа.

Преди да го е изругала на глас, някой бутна силно вратата от външната страна.

Тела залитна.

Данте я хвана, разбира се. Две силни ръце се увиха около кръста й миг преди шивачката да влезе в стаята.

Жената ги погледна, вдигна високо вежди, после погледът й се премести към пръските кръв по пода и по роклята на Тела.

— Не знам какво правиш тук, млади човече, но имаш половин секунда да изчезнеш, преди да съобщя на престолонаследника какво съм заварила. А тогава всички знаем какво ще се случи.

— Внимавайте — каза Данте. — От думите ви излиза, че Негово смъртоносно височество е почти предсказуем.

Той дръпна ръцете си от Тела и прошепна в ухото й:

— Знам, че не искаш да ми повярваш, но този път Каравалът не е само игра. Принцът на сърцата явно ти е обещал нещо, но помни, че за орисиите хората са само работна ръка и средства за забавление.

С тези думи Данте си тръгна, а сърцето на Тела ускори леко пулса си, с което почти го докара до нормалното темпо. Ако Джакс не я беше проклел, сигурно щеше да препуска толкова лудо, че всички в ателието на Минерва да го чуят.

След като Данте си тръгна, шивачката отново се разля в щедри усмивки. Остави поднос със сладкиши и вино на малка масичка, която Тела не беше забелязала преди. Жената се държеше все едно нищо особено не се е случило, ала Тела се запита дали няма да докладва всичко на Джакс.

Шивачката постоянно говореше за него, докато Тела пробваше роклите. За голяма нейна изненада нито в една от тях нямаше скрити оръжия. Извън това роклите бяха зашеметяващи. Някои меняха цвета си на слънцето, имаше наметала с нишка от звезден прах, която светеше и на тъмно.

Но ако можеше да се вярва на шивачката, Тела още не беше видяла най-добрите й творения. Жената се върна в коридора и след миг се появи отново зад сребърна количка на три етажа.

Някой ахна. Вероятно Тела.

Може и да мразеше Джакс с ненавистта на хиляда прокълнати жени, но трябваше да му признае, че поиска ли, знае как да те заслепи.

Количката беше отрупана с богат асортимент от маски, корони и наметала, направени от кожа, скъпоценни метали и тънка като паяжина дантела. Всичко беше по нейния размер и всяко поотделно струваше цяло състояние. Някои бяха обточени с пера, други със скъпоценни камъни или излъскани перли. Всичко беше чудовищно красиво, като съкровище от вълшебен кошмар, точно като самия Джакс.

Шивачката се усмихна с гордост.

— Негово височество искаше сама да си избереш нещо за Навечерието на Елантинин ден. Но внимавай, милинка, защото всичко е изработено специално за теб и боята на някои от маските още не е изсъхнала съвсем.

Тела се приближи към искрящата количка.

Никога не беше обличала костюм за Навечерието. На Трисда рожденият ден на императрицата се честваше само в рамките на един ден, но във Валенда Навечерието беше по-фантастично и от самия Елантинин ден. Всички обличаха костюми и се вживяваха в съответната роля.

Монарсите, които управляваха от Валенда, уж произхождаха пряко от орисиите и хората говореха, че в навечерието на рождените им дни орисиите се връщали за една нощ да отсъдят дали монархът е достоен да управлява още една година. Мнозина вярваха, че зад някои от маските и костюмите се крият истински орисии, завърнали се от заточението си за нощ на пакости, поразии и чудеса.

Сигурно точно заради тази стародавна традиция Легендата беше избрал орисиите за тема на настоящия Каравал. Можеше също да си представи как Легендата ще си играе с хората, като кара изпълнителите си да се правят на истински орисии.

Тела дълго разглежда съдържанието на количката. Зърна маската на Принца на сърцата, но вместо с нарисувани кървави сълзи, тази плачеше с рубини. Счупената корона, която символизираше невъзможния избор между два пътя, беше украсена с черни опали, тъмни и излъскани братовчеди на пръстена, който Тела носеше на ръката си. Но опалите бледнееха пред диамантите, които красяха вместо сълзи воала на Невенчаната невеста. Изглежда, и висшите, и нисшите орисии бяха тук. Тела зърна характерното наметало на Отровителя, шапката с пера на Късметлийката, бронираните ръкавици на Хаоса, порцелановата маска с нацупените устни от натрошени сапфири на Затворничката.

— Престолонаследникът винаги ли си дава толкова труд за своите дами?

— Никога — отговори шивачката. — Всъщност сега за пръв път прави поръчка при нас за друг, освен за себе си.

Тела се усмихна насила. Джакс сигурно използваше различно шивашко ателие за всяка от прокълнатите си дами.

— Избери си някоя и после ще ти взема мерки за костюма, който върви с маската.

Тела плъзна за последно поглед по маските. Всяка грейваше малко по-силно, сякаш да привлече вниманието й.

Девичата смърт отпадаше, разбира се. Не искаше главата й да е затворена в перлена клетка, а и самата мисъл за Девицата я връщаше към деня, когато за пръв път бе обърнала тази ужасна карта и бе предизвикала изчезването на майка си.

Маската на Убиеца приличаше на череп и не беше особено привлекателна. По-интересни бяха маските на Придворните дами на Немъртвата кралица — открай време й харесваше как устните им са зашити с червен конец, — но не й допадаше мисълта, че те са марионетки в ръцете на Немъртвата кралица. Обсипаната със скъпоценни камъни превръзка за окото на Немъртвата кралица й се струваше изкусителна — говореше се, че разменила окото си срещу ужасните си сили, — но на Тела й се искаше нещо по-дръзко. Падналата звезда й харесваше, но златният костюм беше толкова хубав, че сигурно половината момчета и момичета по улиците щяха да са облечени като Паднали звезди. А този път като никога Тела май не държеше да изглежда хубава.

— Това какво е? — попита тя и взе от купчината дълъг черен воал, прикрепен към метална диадема с черни свещи. Отначало помисли, че е на Убития крал, но неговата корона беше направена от кинжали и притежаваше някаква мрачна привлекателност. Тази изобщо не беше хубава, а и сигурно трудно се виждаше през воала, но въпреки това аксесоарът упорито задържа вниманието й. Само че нямаше представа на коя орисия принадлежи.

Шивачката пребледня.

— Не знам как се е озовала в количката — смънка тя и се опита да издърпа диадемата от ръцете на Тела.

Момичето отстъпи крачка назад и я стисна по-силно.

— Какво е? Кажи ми, или ще си тръгна без никаква маска.

Шивачката сви устни.

— Не е част от традиционен костюм. Символизира изчезналото дете на Елантин, Изгубения наследник.

— Елантин е имала дете?

— Не, разбира се. Просто гаден слух, пуснат от хора, които не искат вашият годеник да седне на трона.

— Виж ти. Звучи ми като идеалния костюм.

— Постъпваш много глупаво, момиче — каза жената. — Не знам кой е сложил това в количката ми, но го е направил като предупреждение към престолонаследника… и към теб.

— Спокойно, просто искам да се пошегувам — подхвърли Тела. — Годеникът ми обича номерата. Много ще се смее, като ме види облечена така, и това ще докаже на онзи, които е сложил диадемата в количката ви, че изобщо не ме е страх.

Шивачката изкриви устни.

— Нямаме подходяща рокля за диадемата.

— Щом Джакс ви е наел, значи все ще измислите нещо. — Тела нагласи на главата си диадемата с восъчните свещи и се обърна към огледалната стена. Черният воал скри напълно лицето й и я превърна в жива сянка. Съвършено.

Костюмът на Изгубения наследник беше идеалният начин Тела да покаже на Джакс, че никога няма да я притежава изцяло, въпреки целувките и проклятията си. Може би беше глупаво да го предизвиква така, но Джакс не й беше оставил почти никаква свобода на действие и тя държеше да се възползва от малкото налична.

Шивачката поклати глава и промърмори нещо, в смисъл че Тела си нямала представа в каква игра се забърква.

Ала Тела знаеше съвсем точно каква е играта. Игра, която щеше да унищожи и нея, и хората, които обича, ако не я спечели.