Стефани Гарбър
Легендата (24)

22

Тела би дала година от живота си за още един час сън. Дори не й пукаше, че вероятно не й остава и половин година живот. Просто не искаше да се разделя с благословения син комфорт на леглото си с неговите меки завивки и пухени възглавници. Вчерашният ден се беше проточил безмилостно. Но вече се беше успала, а ако не станеше веднага, нямаше да й остане и месец живот.

Туп… туп.

Нищо.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп…

Нищо.

Нищо.

Сърцето й биеше дори по-бавно от предната нощ. Но все още биеше. И на Тела се падаше грижата да не спре. След като изпи цяла каничка силен чай и закуси със сладкиши, Тела се почувства почти нормално.

Приключи с гизденето точно преди да се смрачи. За тази нощ си беше избрала права рокля в тъмносиния цвят на сълзи, изплакали от буреносни облаци. Може и да беше малко тънка за нощно време, но поне не я спъваше и не тежеше. Въпреки това почти бе останала без дъх, докато стигне до сапфиреното крило, където бе отседнала Скарлет.

Само че Скарлет не си беше в стаята.

Тела чука цяла минута и едва не ожули кокалчетата си на тежката дървена врата.

Предвид твърденията на Скарлет, че не искала да излиза от двореца нощем, за да не я улови играта в мрежите си, Тела бе очаквала да я намери в стаята й. Но или сестра й бе изгубила представа за времето, което едва ли беше вероятно, или наистина криеше нещо от Тела.

Неприятно й бе отново да се усъмни в нея, но наистина беше странно Скарлет да излезе, предвид състоянието й. Особено в нощ като тази, когато цяла Валенда се беше превърнала в игрална дъска на Легендата.

За разлика от предните две нощи, когато съзвездията на Легендата грееха над конкретни места, сега те покриваха целия небосклон над столицата с експлозии от звездно синьо.

Добре, че Армандо я беше принудил да си спечели втората улика. Без нея Тела не би имала представа откъде да започне търсенето.

Напусна двореца с небесна карета. Навсякъде звезди оформяха традиционните символи на Каравала — ослепително син цилиндър, букет сини рози, син пясъчен часовник. Но имаше и други форми в небето. Над хълмовете и кварталите на Валенда висяха съзвездия, напомнящи за орисиите. Тела различи обсипана със скъпоценни камъни превръзка за око, корона от кинжали, ключ от кости, перлена клетка, зашити устни и чифт трептящи тъмносини криле. Крилете вероятно символизираха Падналата звезда, но толкова много приличаха на крилете, татуирани на гърба на Данте, че умиращото сърце на Тела ускори пулса си и прати топла вълна по вените й.

Когато каретата кацна в Квартала на подправките, Тела откри, че се оглежда за Данте, но, изглежда, тази вечер той не я беше последвал.

Тя погледна отново към обсипаното със светлини небе и се зачуди под кое ли съзвездие се намира той в момента и дали е сам под него. Представи си как големите му татуирани ръце галят шията на друга млада жена, спират се върху пулса й, докато той я омайва със същите думи, които бе казал на Тела предната вечер: „Дори да не бях Легендата, пак бих искал ти да спечелиш“.

Стомахът й се сви болезнено при тази мисъл. Не че Данте й беше притрябвал в момента, напротив. Не искаше да я отвлича със загадъчните си шегички и басовия си глас. Тесните улици на квартала я разсейваха достатъчно.

Всички улички, пресечки и алеи бяха претъпкани с хора. Колоритните обитатели на квартала се смесваха с амбулантни търговци, които подготвяха града за Навечерието, като продаваха костюми и аксесоари на завишени цени. Буквално пред всеки магазин стояха продавачи и викаха на висок глас.

— Пет медника за короната на Убития крал!

— Три медника за перлената клетка на Девичата смърт!

— Четири медника за кървавата маска на Принца!

— Два медника за ръкавиците на Хаоса!

— Един медник за булото от сълзи на Невенчаната невеста!

Тела не видя сред тях нито един от актьорите на Легендата, поне онези, които познаваше, но разпозна други хора, които участваха в играта. Току виждаше някой да чука на тухлен зид с думите „Праща ме Легендата“, сякаш това беше парола за отварянето на тайна врата към следващата улика. Завиждаше им за енергията и приповдигнатото настроение. Представата им за местоположението на следващата улика определено се различаваше от нейната.

Или Легендата си играеше с нея лично, или не всички участници в Каравала играеха една и съща игра.

Уликата, която тя бе получила, я насочваше към жена с пергамент и мастило, тоест към старицата, която работеше в „Най-издирваните от Елантин“. Но когато Тела стигна там, в магазинчето нямаше никого.

Миризма на преувеличени истории, въглен за рисуване и пергамент погъделичка носа й, щом прекрачи прага. В ъгъла на магазинчето имаше нещо като художническо ателие, доста разхвърляно, но иначе с всичко необходимо. Останалата част от помещението беше изцяло покрита с хартия, дори таванът беше облепен с пожълтели плакати, които изглеждаха по-стари дори от липсващата магазинерка.

Тела плъзна поглед по стотиците изображения, докато чакаше старицата да се появи. Плакатите не бяха парчета хартия с набързо надраскани скици, а истински произведения на изкуството, детайлни портрети на престъпници, за които Тела беше чувала единствено слухове. И много, за които не беше чувала изобщо. Всяко парче пергамент и платно разказваше история колкото мрачна, толкова и чудна.

Август Набивана на кол. Името беше достатъчно красноречиво само по себе си.

Там беше и Дукесата на Дао. Издирвана за разбойничество, продажба на отрови и съблазън.

— Не знаех, че съблазънта е престъпление — промърмори Тела.

— Зависи кого се опитваш да съблазниш.

Тела се завъртя рязко. Ала вместо старицата с омастилените ръце, видя момиче, облечено с рокля в пергаментово бяло с едри черни шевове. Приличаше на портрет, слязъл от стената. Айко, от трупата на Легендата.

Айко винаги й се беше струвала загадка. Девойката рядко се смесваше с другите хора, защото работата й беше да наблюдава. Тя беше историографът на Каравала и обезсмъртяваше историята му, като рисуваше значимите събития в една вълшебна тетрадка. Носеше я и в момента.

Появата й беше знак, че Тела е на прав път. Въпреки това не беше сигурна, че се радва да види момичето.

Нямаше нищо против Айко, дори я харесваше, но би предпочела да не я среща по време на играта предвид безмилостните сделки, които момичето предлагаше. По време на предишната игра Айко беше сключила сделка със Скарлет, за която сестра й плати с два дни от живота си. Временната смърт на Скарлет не беше като тази на Тела, но и не беше нещо, което да приеме с охота.

— Можеш да разглеждаш колкото искаш — каза Айко, — но помисли добре какво ще ме попиташ. Ще отговоря безплатно само на един твой въпрос, а всеки следващ ще ти струва нещо незаменимо.

— Мога ли просто да попитам за следващата улика?

— Да попиташ можеш, но аз няма да ти отговоря. Бих могла да те насоча към нея, ако следващият ти въпрос е по-добър.

По дяволите. Значи питането й не би трябвало да се брои за въпрос.

Тела стисна решително устни и се загледа отново в плакатите. Търсеше лице от тестето на съдбата с надеждата то да я насочи към следващата улика.

Орисии не видя, но се нагледа на всякакви престъпления, от кръвопийство и канибализъм до некромантство и продажба на черни заклинания…

Тела застина неподвижно, внезапно забравила за престъпления, улики и орисии, вперила поглед в един плакат в центъра на задната стена.

Забрави да диша. Да говори. Да примигне с очи. Да се движи.

С бордюр от звездици по края, плакатът й се стори по-хубав от другите, може би заради красивото лице под думите „Издирва се“. Лице, което обезпокоително напомняше Палома, изчезналата майка на Тела и Скарлет.