Стефани Гарбър
Легендата (34)

32

Тела бе очаквала да види Каспар, Найджъл или друг от актьорите на Легендата, но този млад мъж й беше напълно непознат. Още едно потвърждение, че играта е съвсем истинска. Или че Тела е на грешен път. Вярваше, че за да спечели Каравала, е достатъчно да намери майчиното си тесте на съдбата… но вярата в нещо не го правеше истина.

Пристъпи в Храма на звездите, изпълнена с нови съмнения.

Мъжът, отворил вратата, наистина приличаше на оживяла скулптура. Ръцете и краката му, както и останалите части от тялото, непокрити от кожената му одежда, приличаха повече на камък, отколкото на плът. Е, може и да не беше чак толкова висок като статуите пред светилището, но беше по-висок от Данте. Толкова висок, че Тела трябваше да извие глава назад, за да го погледне в лицето.

Ахна неволно, когато видя бузата му.

Дясната половина на лицето му беше съвършена, от четвъртитата челюст до правия нос и тъмния грим, подчертаващ издължените очи. Но лявата му буза беше жигосана дълбоко — осемлъчна звезда със сложен символ в средата, който бе непознат за Тела.

Опита се да отклони поглед, макар да беше сигурна, че е късно. Сякаш да подчертае това, мъжът плъзна пръст по очертанията на звездата.

Въпреки дамгата на лицето си младият мъж носеше сребърна диадема на челото и плащ в кралско синьо, прикачен на дясното рамо със сребърна брошка, също като пръстена с печат на пръста, с който бе задържал вниманието й върху жигосаната звезда. Явно бе човек с власт, което допълнително изнерви Тела. Ако този храм беше толкова опасен, колкото твърдяха всички, значи високият млад мъж беше извършил неописуеми неща, за да се издигне толкова високо в йерархията.

— Аз съм Терон — представи се той и даде небрежно знак на Тела и Данте да влязат в преддверието.

Таванът се издигаше над тях като застъпващи се криле, всичките черни с пръски от злато, сбрани на групи като съзвездия. Осмоъгълното пространство отдолу бе заето от триетажен фонтан, от който се лееше светлина на свещи. Подът беше от бял мрамор, толкова лъскав, че отразяваше блясъка на двойната врата в дъното.

Беше от онези места, където се чувстваш длъжен да шепнеш. Тела инстинктивно посегна да събуе пантофките си, сякаш можеха да изцапат чистия под. Ала въпреки блясъка си помещението изглеждаше някак зловещо. Още статуи се редяха покрай стените, също толкова реалистични като онези отвън, само че тези изобразяваха шок, ужас и болка.

— Нашият храм се захранва от древната магия на звездите — поде Терон. — Трезорите в подземията ни са непробиваеми, но все се намира по някой глупак, който решава да се промъкне там и да открадне нещо.

— Значи е добре, че не смятаме да крадем каквото и да било — каза Тела.

Терон се усмихна бегло.

— А за какво сте дошли?

— Имам въпрос за…

— Ако сте тук заради играта, ще ви разочаровам — прекъсна я Терон. — При нас няма улики, не сме и туристическа атракция като много от другите храмове. За да минете в следващата зала и да получите отговори на въпросите си, трябва да докажете, че мотивите ви не са омърсени и че наистина търсите звездите. — Поведе Тела и Данте към самотен пиедестал от слонова кост, върху който имаше очукана медна купа, стара и похабена в сравнение с всичко останало. — За изпитанието ще е необходима капка от кръвта ви.

* * *

Данте хвърли кос поглед на Тела.

Но и без него тя знаеше отлично на какво е способна капка кръв. Данте и Джулиан я бяха изцелили с кръв след нападението на Немъртвата кралица и нейните Придворни дами, но с кръв можеха да се крадат неща, като дни от живота ти например.

— Едно убождане по пръста, това е всичко. — Терон протегна дясната си ръка и Тела видя на пръста му халка от тъмен метал с корона от опал, достатъчно остър да среже кожата и познат до болка.

Пръстен, който много приличаше на майчиния й.

Елантин се беше оказала права.

Тела погледна крадешком към собствената си ръка. Камъните и на двата пръстена бяха грубо обработени и с еднаква форма. Но не и по цвят. Опалът на Терон беше черен с вътрешни пламъци в пулсиращо синьо и нишки в зелено. Този на Тела беше огнен, горяща лавандула с център от черешов пламък и тънка златна нишка в средата като искра, която всеки миг ще се възпламени. Но дори преди да смени цвета си след изчезването на Палома, камъкът беше много по-светъл от този на Терон.

— Пръстенът ви — каза тя. — Само за кръвопускане ли го използвате, или означава и нещо друго?

— Не сте си спечелили правото да отговоря на този въпрос.

— Ами ако ви кажа, че имам същия пръстен? — попита Тела и протегна ръка.

Данте свъси вежди, загледан в пръста й.

Бръчка се вдълба между гримираните очи на Терон.

— Как се сдобихте с него?

— Беше на майка ми.

— Тя мъртва ли е?

— Не.

— Не е трябвало да ви го дава.

— Защо? Какво означава пръстенът?

— Означава, че има дълг към нас, който не е бил платен.

Тела усети как Данте се напряга.

Новината не беше добра, но беше за предпочитане пред липсата на информация.

— Пръстенът на ръката ви е ключ — обясни Терон. — Ако наистина е принадлежал на майка ви, значи тя е прибрала в трезорите ни нещо, което може да бъде взето единствено с негова помощ. Ала цветът му показва, че е пръстенът е бил прокълнат.

— Как да разваля проклятието?

— Като изплатите дълга й — отвърна с равен глас Терон. — Докато плащането не бъде извършено, пръстенът не ще може да отвори трезора на майка ви.

— Тела… — вметна предупредително Данте.

Но тя не искаше да слуша предупреждения. Майка й не просто е била тук, в храма, но и е оставила нещо свое в трезорите му. Вероятно тестето на съдбата, което Тела трябваше да намери. Или нещо друго, с чиято помощ да разбере постъпките й.

— Какъв е дългът й? — попита тя. — Какво е оставила в трезора?

— Не мога да отговоря на тези въпроси — заяви Терон. — Но пръстенът може. Той има памет, която се активира с кръв. Ако наистина е бил притежание на майка ви, вашата кръв би трябвало да отключи видение, което ще покаже какво ни е обещала. Просто убодете пръста си с някой от острите ръбове на опала и нека капката кръв падне в купата.

— Тела… — изръмжа Данте. — Не мисля, че трябва да…

Но тя вече притискаше пръст към стария пръстен на майка си. Червена капка кръв се оформи като миниатюрна розова пъпка, падна в медната купа и побеля.

Тела гледаше със затаен дъх как бялата капка кръв се превръща в мъгла, в отражение на жена, застанала пред медна купа, съвсем същата като тази пред нея. Но не беше просто някаква жена. Беше Палома, майката на Тела. По-възрастна, отколкото на портрета в магазинчето с най-издирваните престъпници, долу-горе на възрастта, на която беше изчезнала. Но изглеждаше много по-напрегната, отколкото я помнеше Тела. От загадъчната й усмивка нямаше и помен, нито от искриците в тъмните й очи. Една много по-корава версия на жената, която Тела познаваше.

Във видението Палома не беше увита в чаршаф като Тела, или пък бялата тога се криеше под тъмносиния й плащ. Изглежда, говореше с някого, но от събеседника й се виждаше единствено сянка.

 

 

— Рай Изгубената — казваше сянката. Мъжки глас като оживял дим. Гъст, тежък и задушаващ. — Нали се закле повече никога да не сключваш сделка с нас?

— Клетви се дават и се нарушават — отвърна Палома. — Явно същото важи и за заклинанията, защото онова, с което скрихте картите ма, отслабва.

— Точно затова предложихме да ги оставиш в трезора ни при другите неща, които ти пазим.

— Предложили сте? — изсумтя Палома. — Тъкмо обратното. Казахте, че не мога да ги прибера в трезора ви.

— Не, обяснихме ти, че ще трябва да платиш допълнително за това.

Палома застина.

— А, спомняш си, все пак — каза гласът. — И понеже сме великодушни и благородни, предложението ни още е валидно.

— И цената е същата?

— Да. Бъди благодарна, че не искаме повече срещу защитата на един толкова страшен предмет.

— Какво повече може да се поиска от една майка? Какво повече от първородното й дете?

— Бихме могли да поискаме и второто.

— Никога няма да ви дам и двете — каза Палома. — Но можете да вземете втората ми дъщеря.

— За какво ни е втората — попита сянката, — освен като украшение?

— Видях бъдещето. Тя ще владее голяма сила. Ако не ми вярвате, мога да го докажа с картите. Макар че ще е по-добре за всички, ако не ги използвам повече. — Палачът вдигна упорито брадичка. — Проклятието, което държи орисиите заключени, губи от силата си. Отслабва всеки път, когато картите се използват.

— Това не ни засяга.

— А би трябвало. Още орисии ще се измъкнат от затвора си. Позволете ми да скрия картите в подземията ви, докато търся начин да ги унищожа. Освен ако не искате този ваш молитвен дом да се превърне в храм на Падналата звезда… Защото ви гарантирам, че върнат ли се орисиите, хората ще могат да се молят единствено на тях.

Сенчестият силует потъмня почти до черно.

— Добре — каза гласът накрая. — Дай ни втората си дъщеря и ще ти позволим да прибереш прокълнатите си карти в нашите подземия.

— Разбрахме се, значи. — Палома сряза с нож дланта си. — Дъщеря ми…

 

 

— Не! — Тела събори медната купа от пиедестала и разруши образа, преди да й е показал още ужасни неща. — Майка ми не е трябвало да прави това. Не е имало право! — Тя тръсна глава, зарови пръсти в косата си и заотстъпва. — Дори образът да показва истината, майка ми не е имала право да ме дава. Не съм нейна, за да ме дава.

— Но го е направила — подчерта Терон. — Впечатано е в кръв. Веднага щом ти…

Тела хукна, преди Терон да е довършил изречението. От думите му излизаше, че Тела трябва да стори нещо, преди да я вземат, а тя никога нямаше да допусне това, никога. Никога нямаше да принадлежи комуто и да било.

Терон не тръгна след нея. Може би това означаваше, че всичко е било само изпитание и видяното в купата не е истинско. Или просто не се налагаше да я гони, защото тя вече му принадлежи.

Не чу и Данте да я следва, затова само хвърли бърз поглед през рамо, докато слизаше на бегом по стъпалата пред светилището. Едва не се спъна в смотания чаршаф, но продължи да тича.

Скарлет е била права. Майка им е била по-лоша и от баща им. Той поне бе изчакал Скарлет да навърши пълнолетие, преди да я продаде като коза. Тела никога не се беше чувствала толкова отчаяна. Направила бе толкова жертви за майка си, рискувала бе живота и свободата си, убедена, че майка й все още я обича и се нуждае от нея. А излизаше, че никога не я е обичала. Не само я беше изоставила, а я бе подарила като стара рокля.

Сигурно щеше да продължи да тича, докато не падне от изтощение, но пантофките й се прокъсаха, а мястото, където се наложи да спре, й беше непознато.

Под краката й имаше трева, която тъмнееше в нощния мрак. Вместо на тамян и ароматни масла въздухът миришеше на силна бира и сайдер. Тела хвърли поглед около себе си и видя временни сцени и театрални завеси, опънати между дървета.

Озовала се бе в някакъв парк. Нямаше представа в коя част на града се намира.

Определено не беше в Квартала на подправките. Всичко тук беше твърде хубаво. От пържените лакомства на уличните продавачи, поръсени със счукани виолетки и захар, до красивите рокли на жените и богато украсените колани на мъжете. Само че мечовете на коланите не изглеждаха истински, нито бижутата на жените.

Явно се бе озовала насред някакъв малък фестивал с улични представления или панаир в чест на наближаващия празник. Забавление за онези жители и гости на Валенда, които не участваха в Каравала. Хората я стрелкаха с любопитни погледи, но едва ли биха я взели за актриса от театрална трупа. Освен ако някоя от пиесите не включваше жертвоприношение на девица, костюмът й беше крайно неподходящ. Жените наоколо бяха облечени в широки рокли с дълги ръкави, а Тела беше с голи крака и ръце. Изведнъж й стана много студено. Умората я застигна като ледена вълна. Трепереше цялата, не й стигаше въздух, а сърцето й не изпомпваше достатъчно кръв, за да я топли.

Зърна един търговец, който продаваше наметала, и грабна от сергията му тъмен плащ със своя размер.

— Крадла! — развика се търговецът.

Тела понечи да хукне.

— Дай ми го! — Тежки ръце я събориха на земята, после дебелакът се метна отгоре й.

— Махни се от мен! — писна тя и взе да се гърчи. — Ще ти върна тъпото наметало!

Търговецът се претърколи и дръпна наметалото от раменете й. Но ръката му остана на врата й и го стисна силно. Много силно. Толкова силно, че прешлените й изстъргаха.

— Мръсна крадла — изсъска дебелакът, все така притиснал лицето й в тревата. — Това да ти е за урок друг път да не…

— Пусни я! — ревна някой.

Натискът върху врата й изчезна внезапно. После нечии ръце я вдигнаха и я прислониха крепко към развълнувана гръд, която миришеше на мастило, пот и ярост.

— Незаконно е да убиеш някого само защото е взел плащ назаем — изръмжа Данте на търговеца.

Гневна червенина изби по брадатото лице на продавача.

— Не го взе назаем. Открадна го!

— Не мисля така — възрази Данте. — Наметалото е в твоите ръце. Не го видях в нейните. Но определено видях как се опитваше да я убиеш.

Търговецът избълва серия от ругатни.

— Дай ни плаща и няма да извикам стражата — предложи Данте.

От мястото си Тела виждаше само гърдите му, но лесно можеше да си представи как изглежда Данте в момента — като воин, гол до кръста в цялото си божествено великолепие, като жадна за мъст звезда, току-що паднала от небето.

— Добре де — изръмжа мъжът. — И без това плащът се изцапа.

— Ще взема един и за себе си, черен. — Гласът му беше безмилостен, но не и прегръдката му. Данте подпъхна нежно наметалото около голите й рамене и треперещите крака.

— Добре ли си? — попита той.

Би искала да кимне, да се изсмее или да го подразни с някоя остроумна реплика. Опита да се засмее, но звукът изобщо не приличаше на смях, после пробва да кимне, но главата й падна безсилно на гърдите му.

Не искаше да плаче. Нито гадният търговец, нито майка й заслужаваха и една нейна сълза. Но макар да се отърси лесно от спомена за грубите ръце на продавача, споменът за думите на майка й не искаше да си отиде. Не само я бе изоставила, а я бе продала. Не и Скарлет обаче; категорично бе отказала да даде Скарлет. Изглежда, все пак е обичала една от дъщерите си, но тази дъщеря не беше Тела.

Сълзи напълниха отново очите й.

— Да пукне дано! — Не беше сигурна дали го прошепна, или го извика. — Години наред се молих на всички светци да я опазят жива, докато намеря начин да я открия. Толкова молитви нахалост, а тя ме е дала като мръсен парцал. Но сега си връщам молитвите обратно! — Този път наистина го извика. — Връщам си ги обратно! Да пукне или да гние до живот в хартиения си затвор, не ми пука. Не ми пука…

Нямаше представа колко пъти е повторила последните три думи.

Данте все така галеше утешително косата й със силните си пръсти. От време на време я целуваше леко по върха на главата. Не каза нищо, докато тя не утихна, после попита:

— Къде искаш да те отведа?

— Някъде, където да забравя.