Стефани Гарбър
Легендата (7)

5

Въздухът тежеше от сол и тайни. Тела си пое дълбоко дъх с надеждата, че и вечерта е поела от магията, която пропиваше „Изумруд“, кораба на Легендата.

Всичко в кораба лъхтеше на вълшебство. Дори издутите му платна изглеждаха омагьосани. Грееха червени денем и сребърни нощем, като плаща на вълшебник, и нашепваха за скрити тайни, които тази нощ Тела смяташе да разбули.

Пиянски смях долетя откъм палубата, докато тя се промъкваше в търбуха на кораба, за да намери гадателя Найджъл. През първата си нощ на борда направи грешката да заспи и чак на следващия ден разбра, че изпълнителите на Легендата си лягат призори и стават по залез-слънце като вампирите, за да са готови за предстоящия Каравал.

През първия си ден на „Изумруд“ Тела не научи нищо полезно, освен че Найджъл е на кораба. Още не го беше видяла обаче. Скърцащите коридори под палубата бяха като мостовете на Каравала, — всеки път водеха към различно място — и беше много трудно да се разбере кой в коя каюта е отседнал. Тела се питаше дали Легендата е уредил това, или капризните коридори са страничен резултат от непредсказуемото естество на магията.

Представи си как Легендата посреща със смях въпроса й, както и самата мисъл, че магията има по-голям контрол от него. За мнозина Легендата беше въплътена магия.

Когато пристигна на Острова на мечтите, Тела беше склонна да подозира всички. Джулиан например имаше толкова много тайни, че като нищо можеше да е Легендата, само че умря твърде бързо и с това сложи край на теориите й за него. Каспар, с искрящите очи и богатия смях, беше изиграл Легендата в последната игра и на моменти беше толкова убедителен, че Тела се чудеше дали не играе себе си. На пръв поглед Данте, почти нереално красив, изглеждаше досущ като Легендата такъв, какъвто Тела си го беше представяла. Лесно можеше да види във въображението си как широките му рамене изпъват черния фрак, а кадифеният цилиндър хвърля сянка върху лицето му. Но колкото повече мислеше за Легендата, толкова повече се питаше дали той изобщо носи цилиндър. Дали тази емблематична за него шапка не е поредната заблуда. Може би Легендата беше повече магия, отколкото човек, и може би Тела изобщо не го беше срещала в плът и кръв на острова.

Корабът се люшна и нечий смях прогони тишината.

Тела застина.

Смехът заглъхна, но въздухът в тесния коридор се промени. Вместо на сол, дърво и влага сега миришеше на нещо плътно и кадифено сладко. На рози.

Кожата на ръцете й настръхна.

В краката й се появиха листенца като изкусителна следа в червено.

Може и да не знаеше истинското име на Легендата, но бе наясно, че той обича червеното, розите и игрите.

Играеше ли си с нея? Досещаше ли се какво е намислила?

Неприятното усещане за хлад пропълзя от ръцете й към врата и главата миг преди Тела да настъпи с новите си пантофки листенцата. Ако Легендата наистина знаеше какво е намислила, едва ли би я насочил в правилната посока, пък и дирята от венчелистчета беше твърде съблазнителна. Водеше към врата с процеждащ се бронзов светлик.

Тела завъртя дръжката.

И светът се превърна в градина, в рай, създаден от цветя и вълшебна романтика. Стените бяха от лунна светлина. Таванът — от рози, които капеха към масата в средата на стаята, отрупана със сладкиши, запалени свещи и искрящо медено вино.

Ала всичко това не беше за Тела.

Беше за Скарлет. Тела се беше натрапила неволно в любовната история на сестра си, толкова романтична история, че да те заболят очите.

Скарлет стоеше в другия край на стаята, вдигнала глава към Джулиан. Рубинената й рокля с пищни поли беше по-ярка от розите, а кожата й засенчваше лунната светлина.

Нямаха очи за друго, освен един за друг. Скарлет докосна устните му със своите, а той я прегърна през кръста, сякаш най-после е открил единственото нещо, което иска да задържи завинаги.

Ето затова любовта беше толкова опасна. Тя превръщаше света в градина, така красива, че е лесно да забравиш колко нетрайни са листенцата на розите, нетрайни като чувствата, те рано или късно ще увехнат, ще умрат и ще останат само тръните.

Тела се обърна и си тръгна, преди друга жестока мисъл да се е родила в главата й. Скарлет заслужаваше да е щастлива. И може би щастието щеше да продължи дълго. Може би Джулиан щеше да се окаже достоен за нея и да спази обещанията си. Определено изглеждаше, че се опитва.

А и за разлика от нея Скарлет не беше обречена на несподелена любов от Принца на сърцата.

Веднага щом Тела затвори вратата, коридорът се промени отново. Пътечката от розови листенца изчезна и на нейно място се появи нова диря, джинджифилов дим и тамян, ароматите на Найджъл.

Димните завъртулки на тамяна се разшириха във формата на ръце и я подканиха към една отворена врата. О, да, Легендата определено си играеше с нея.

Тела пристъпи прага и кожата й се сгорещи. Жълти восъчни свещи се редяха покрай стените на стаята, а в средата, на легло с кадифена кувертюра в тъмна отсянка на сливово вино лежеше Найджъл. Устните му, обточени с татуирана в синьо бодлива тел, се разпънаха широко, не толкова като усмивка, колкото като зейнал капан.

— Чудех се кога ще ми дойдете на гости, госпожице Драгна. — Махна й да седне на купчината възглавнички пред импровизирания му подиум. Също като по време на Каравала, Найджъл не носеше други дрехи, освен кафява препаска, така че всичките му татуировки да са на показ.

Погледът на Тела се плъзна по цирковите сцени, изобразени върху масивните му крака, и се спря върху образа на жена с пера вместо коси, която танцуваше в прегръдките на вълк с цилиндър. Тела побърза да вдигне очи, но погледът й се спря на ръката му и татуираното там разбито черно сърце.

— Какво мога да направя за теб? — попита Найджъл.

— Не искам да ми предсказваш бъдещето. Искам информация за Легендата.

Татуираните звездици около очите на Найджъл лъщяха като влажно мастило, нетърпеливи и любопитни.

— И колко си склонна да платиш за това?

Тела извади кутия с монети от джоба си.

Найджъл поклати глава. Не парите й искаше, разбира се. В света на Каравала монетите не бяха предпочитаният начин за разплащане.

— Обикновено играем веднъж годишно и имаме месеци да се възстановим — каза Найджъл. — Този път Легендата ни отпусна по-малко от седмица.

— Няма да ти дам и ден от живота си.

— Не искам живота ти. Искам почивката ти.

— Колко? — попита предпазливо тя. Случвало й се беше да не спи с дни. Няколко нощи без сън не й се струваха голяма саможертва. Но тези сделки винаги изглеждаха приемливи на пръв поглед. Актьорите на Легендата ги обрисуваха като нещо незначително, като дребно неудобство, ала нещата никога те бяха толкова прости.

— Ще взема пропорционално на онова, което ти дам — каза Найджъл. — Колкото повече отговори получиш, толкова повече почивка ще взема от теб. Ако не ти дам нито един стойностен отговор, нищо няма да загубиш.

— И кога ще ми вземеш съня?

— Веднага щом излезеш от стаята.

Тела се опита да прецени сделката от всички възможни ъгли. Беше вечерта на двайсет и четвърти, по план трябваше да пристигнат във Валенда сутринта на двайсет и девети. Щяха да пътуват още четири дни. Ако Найджъл отнемеше целия й сън дотогава, щеше да пристигне в столицата изтощена. Но ако получеше от него конкретна информация за Легендата, значи ще си е струвало.

— Добре. Но ти отстъпвам съня си само докато сме на кораба. Няма да ми вземеш и минутка, след като стигнем Валенда.

— Става. — Найджъл се пресегна към една масичка до леглото си и взе оттам четка и малко шишенце с пламтяща оранжева течност. — Дай си китката, за да завършим прехвърлянето.

Тела се поколеба.

— Ще може да се изчисти, нали?

— Нарисуваното ще изчезне веднага щом платиш своята част изцяло.

Тела протегна ръка. Найджъл беше сръчен; хладната четчица танцуваше по кожата й бързо и уверено, сякаш собственикът често използваше човешки тела вместо платно.

Скоро от китката й я гледаха чифт очи, досущ като нейните. Закръглени и с лешников цвят. За миг й се стори, че я умоляват да не подпечатва сделката. Но малко сън й се струваше ниска цена за информацията, с чиято помощ да се разплати с „приятеля“ и да сложи най-сетне край на седемте мъчителни години, започнали в деня, когато майка й изчезна.

— Е — подкани Найджъл. — Какво искаш да знаеш?

— Истинското име на Легендата. Онова, с което са го наричали, преди да се превърне в Легендата.

Найджъл прокара пръст по бодливата тел около устата си и изкара капка кръв… или пък капката беше татуирана на върха на пръста му?

— Дори да исках, не бих могъл да ти кажа името на Легендата — заяви той. — Никой от актьорите не може да разкрие тази тайна. Същата вещица, която прогонила орисиите от земята преди векове, дала на Легендата неговите сили. Магията му е древна, по-стара от самия него, и обвързва всички нас към тайната.

Макар никой да не знаеше защо орисиите са изчезнали и са оставили хората сами да се управляват, някои смятаха, че били прогонени от могъща магьосница. Но Тела за пръв път чуваше, че същата магьосница е дала силите на Легендата.

— Отговорът ти с нищо не ми помага да разкрия истинската самоличност на Легендата.

— Не съм свършил. Тъкмо щях да ти обясня. Магията пречи истинското му име да бъде изречено или разкрито, но то може да бъде спечелено.

Сякаш паяци затанцуваха с тънки крачета по кожата й, а едно от нарисуваните на китката й очи започна да се затваря. Затваряше се бързо, сякаш да й каже, че кредитът й намалява, но е на крачка от отговора, който търси.

— Как да спечеля името? — бързо попита тя.

— Трябва да участваш в следващия Каравал: Ако спечелиш играта, ще се изправиш лице в лице с Легендата.

Тела можеше да се закълне, че една от татуираните звезди около очите на Найджъл падна. Или пък джинджифиловият дим и силният тамян замайваха главата й и раждаха видения за живи татуировки.

Трябваше да си тръгне. Клепачите, нарисувани на китката й, се бяха затворили наполовина, а тя беше получила желания отговор — спечелеше ли Каравала, щеше да узнае името на Легендата. Ала нещо в последните думи на Найджъл породи нови въпроси.

— Това, което ми каза, пророчество ли е, или просто ме уведомяваш, че Легендата е наградата за победителя в следващия Каравал?

— По малко и от двете. — Бодливата тел, пронизваща устните му, се превърна в тръни, а помежду им разцъфнаха черни рози. — Легендата не е наградата, но ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е неговото. Смята лично да връчи наградата на следващия победител. Но помни, че победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш.

Кожата й изстина — нарисуваните на китката й очи се бяха затворили напълно, а предупредителните думи на майка й прозвучаха отново в ума й: „Веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне“.

И тогава се стовари отгоре й. Вълна от умора, толкова силна, че я събори на възглавничките. Главата й се замая, а костите на краката й се разсипаха в прах.

— Какво става? — изохка тя. Опита да се надигне, дишаше трудно. Димът в стаята ли се беше сгъстил внезапно, или очите й се замъгляваха?

— Сигурно е трябвало да поясня — каза Найджъл. — Заклинанието на китката не отнема способността ти да спиш, а те кара да заспиш и така да ми прехвърлиш получената почивка.

— Не! — Тела направи опит да се отблъсне от възглавничките, ала полезрението й бързо се стесни и скоро не виждаше друго, освен подсмихващи се татуировки и подхилващи се свещи. — Не искам да проспя пътуването до Валенда.

— Боя се, че вече е късно. Следващия път не приемай толкова лесно сделка.