Стефани Гарбър
Легендата (12)

10

Нощта и луната бяха завладели града, когато Тела стигна до каменната градина, където със Скарлет щяха да се чакат за началото на своето велико приключение.

Орисаният бал в Идиличния замък щеше да отбележи официалното откриване на Каравала. Но празненства щеше да има из целия град и навсякъде щяха да се раздадат първите улики, така че всички гости и жители на Валенда да участват в играта.

Вълнението и очакването се усещаха като искрици във въздуха. Гъделичкаха кожата на Тела и сякаш се опиваха допълнително от трескавите й емоции.

Тела рядко изпитваше тревога. Обичаше вълнението и приключенията. Обожаваше да поема рискове, да се впуска в дръзки начинания, толкова смели, че бъдещето й да затаи дъх, докато тя се къпе в блаженото усещане, че е направила избор, който има силата да промени живота й. Беше почти същото като да притежаваш истинска власт.

Но знаеше също, че не всеки рискован ход носи печалба.

Цял ден бе мислила за това, докато обикаляше двореца в безплодно търсене на прословутите му тайни проходи. Беше почти сигурна, че довечера всичко ще мине по план. Скарлет щеше да се отнесе с разбиране към тайните й. Загадъчният „приятел“ ще й отпусне едноседмичната отсрочка, необходима й да спечели играта, да разкрие истинското име на Легендата, да заличи ужасното бъдеще, предвещано от Оракула, и накрая да разбере къде е майка им и защо ги е напуснала преди години.

Справяла се бе успешно с много по-сложни заговори, но по някаква причина не можеше да се отърси от растящото предчувствие, че този път плановете й ще ударят на камък.

Опипа злополучната монета в джоба си. „Приятелят“ твърдеше, че ще я намери, стига монетата да е у нея. Може вече да е отишъл в Идиличния замък и да я търси, помисли си тя.

Той, както и престолонаследникът.

Изсмя се нервно. Определено дърпаше дявола за опашката, но ако не друго, поне Скарлет щеше да й бъде подкрепа.

Някъде в далечината пропя камбана. Единайсет и четвърт. До официалното начало на Каравала оставаше по-малко от час. Времето й изтичаше.

„Приятелят“ изрично бе подчертал, че я очаква на бала преди полунощ.

А Скарлет я нямаше никаква.

Завъртя се да огледа градината и няколко небесносини листенца се отрониха от роклята й. Надяваше се да зърне някоя от черешовите рокли на Скарлет, ала единствените силуети бяха на каменните статуи.

Според легендите отдавна, още по времето, когато орисиите владеели света, статуите в каменната градина на Елантин били истински хора. Основно градинари от дворцовата прислуга, заети с обичайните си задачи — да подрязват храсти, да плевят цветните лехи, да метат алеите, — когато без вина се превърнали в камък.

Уж било дело на Немъртвата кралица. Сметнала, че тогавашните скулптури не са достатъчно правдиви, и помолила друга от орисиите да превърне градинарите в статуи.

Тела се вгледа в разширените каменни очи на една млада слугиня. Паниката, която се четеше в тях и до днес, едва ли беше много по-различна от паниката в собствените й очи.

Скарлет никога не закъсняваше.

Явно нямаше да дойде. Или се беше отказала, или нещо ужасно я беше сполетяло.

Тела тръгна към края на градината и надникна в обточената с жив плет алея, която водеше към двореца. Сигурно би тръгнала натам, ако на алеята нямаше човек.

Данте.

Свитият й стомах се преобърна.

Като никога беше заменил черното с опушено сиво, ако не броим високите ботуши и коприненото шалче, и двете в дълбок оттенък на синкавочерното, в тон с мастилените завъртулки по ръцете му. Приличаше на буря, която току-що е отворила очи след дълбок сън, или на красив кошмар, създаден с нарочната цел да я преследва.

Тела понечи да се скрие зад някоя от статуите. Планът беше Данте да я зърне отдалече, на бала. Да остане заслепен от екстравагантната й рокля и да позеленее от ревност, че флиртува с друг. А не да я види как пристъпва нервно от крак на крак сам-самичка в глупавата градина.

Надяваше се да мине покрай статуите, без той да я забележи. Ала погледът му вече я беше намерил. Сграбчи я като чифт ръце през кръста, вкамени я. Данте тръгна с ленива крачка към нея. Очите му се плъзнаха много бавно от разпуснатата й коса до панделката на шията, там потъмняха и се застояха цяла секунда, преди да продължат надолу.

Тела рядко се изчервяваше, но сега усети как страните й поруменяват.

Накрая Данте я погледна отново в очите с усмивката на паднал ангел.

— Винаги трябва да се обличаш в цветя.

Немалко от свенливите пъпки по роклята й внезапно разцъфнаха. Тела разтегли устни в една от най-ослепителните си усмивки.

— Не са за теб. Роклята е подарък от годеника ми.

Данте вдигна високо вежди, но не от ревност, уви. Измери с поглед роклята като да беше нещо отвратително, после отново погледна Тела в очите, явно убеден, че окончателно е полудяла.

— Трябва да внимаваш какво говориш.

— И защо? Завиждаш, че и други, освен камериерката, са сметнали лъжата за правдоподобна? Или изведнъж си се изнервил, защото престолонаследникът на Елантин — годеникът, с когото ти ме обзаведе — е кръвожаден демон, който може да ме убие, понеже твърдя, че сме сгодени?

С тези думи и преди Данте да е отговорил, Тела се фръцна покрай него и тръгна към алеята, която щеше да я отведе в двореца и при сестра й. Вече минаваше единайсет и половина. Трябваше да…

— Донатела. — Данте я стисна за китката. — Кажи ми, че не отиваш на Орисания бал в Идиличния замък.

— Това би означавало да излъжа.

Пръстите на Данте се стегнаха около китката й.

— Има и други балове. Не трябва да ходиш на този.

— И защо? — попита Тела и издърпа ръката си. — Обичам да пия и да танцувам, а дори ти каза, че изглеждам забележително. — Завъртя се в пирует и цветята по полата й забърсаха лъснатите му ботуши.

Данте я изгледа смразяващо, убийствен поглед, от които божурите по полата й, онези, които бяха докоснали току-що ботушите му, се свиха уплашено в пъпки.

— Идиличният замък принадлежи на престолонаследника. Имаш ли представа какво ще ти се случи там, ако онзи разбере, че се представяш за негова годеница?

— Не, но може би ще е забавно да узная — отвърна тя и го стрелна с пакостлива усмивка.

Руменина от гняв запълзя от шията на Данте към лицето му.

— Престолонаследникът е луд. Убил е не само предшествениците си, а и всеки, който би му попречил да вземе трона. Ако му хрумне, че и ти спадаш към тази категория, ще ти види сметката.

Тела овладя реакцията си. Беше си помислила, че да облече роклята и да привлече вниманието на престолонаследника вероятно е лоша идея, но пък беше успяла да ядоса Данте, значи си имаше и добрите страни.

— А нима ти не целеше точно това, когато излъга, че съм негова годеница?

Възцари се мълчание и студен полъх обвя градината. Тела изведнъж си даде сметка колко студено е станало. Необичайно студено за сезона, сякаш времето се беше съюзило с Данте и я подканяше да се върне в двореца.

— Изглеждаше отчаяна — каза накрая Данте. — Исках да ти помогна, но ти бях и сърдит заради онова, което каза на кораба, затова импулсивно избрах най-ужасния човек, за когото се сетих. — Не се извини, но плътните му вежди се сключиха над очи, в които се четеше искрено съжаление. Хората твърде често и твърде небрежно прибягваха до думата „съжалявам“, сякаш тя не струваше и пет пари. Тела рядко вярваше на такива извинения, но повярва на неговото. Сигурно защото самата тя би се извинила по същия начин.

— И това ако не е интересна двойка. — Армандо се появи в градината. Държеше модно сребристо бастунче и удряше с него по вкаменените статуи.

— Какво искаш? — попита Данте.

— Канех се да ти задам подобен въпрос. — Изисканият акцент от ролята му на графа по време на Каравала беше изчезнал и сега гласът му прозвуча грубо, хрипливо почти. Той ги измери с поглед, после обърна съвършено вчесаната си глава към Данте. — Мислех, че проявяваш интерес към другата сестра, пуританката.

Инстинктивно, без да се замисли, Тела замахна и го удари през лицето.

— Повече не споменавай сестра ми, ясно ли е?

Армандо вдигна ръка към зачервената си буза.

— Да ме беше предупредила преди час. Сестра ти удря по-силно и от теб.

Тревога ускори пулса на Тела.

— Говорил си с нея?

— Тя, изглежда, не схваща докрай, че Каравалът е просто игра. Хубавка е, но не е особено умна.

— Мери си приказките — предупреди го Данте, — или няма да ти се размине само с шамар през лицето.

Зелените очи на Армандо светнаха. Той очевидно се забавляваше.

— Явно наистина харесваш тази. Или Легендата ти е възложил да я обработиш, както Джулиан обработи сестра й?

Тела щеше да го зашлеви отново, но Армандо вече отстъпваше назад.

— Нека ти дам един съвет преди празненството тази вечер. Не повтаряй грешките на сестра си от последната игра. И няма смисъл да я чакаш. — На крачка от изхода Армандо добави: — Не се зарадва особено, като разбра, че не съм истинският й годеник. Когато ги оставих, двамата с Джулиан водеха доста разгорещен разговор. Едва ли ще й мине скоро.

— Гаден, мръсен… — Тела избълва низ просташки ругатни към отдалечаващия се гръб на Армандо. Знаеше, че нищо не е каквото изглежда по време на Каравала, но беше убедена, че дори когато не играе роля, този тип е точно толкова гаден, колкото персонажите си. — Ще се моля ангелите да слязат от небето и да му отрежат езика.

Данте погледна нагоре. Една звезда примигна и угасна.

— Убеден съм, че мнозина ще ти бъдат благодарни — подхвърли той.

Но Тела още беше бясна.

— Не знам защо Легендата изобщо го е взел на работа.

— Всяка добра история има нужда от злодей.

— Да, но най-добрите злодеи са онези, които тайничко харесваш, а и баба винаги казваше, че Легендата е злодеят на Каравала.

Данте се усмихна някак почти самодоволно.

— Че какво друго да каже.

— Да не твърдиш, че ме е лъгала?

— Виж, има два вида хора. Едните искат Легендата, другите искат да бъдат Легендата. И ако не желаеш разни невинни момиченца да бягат от вкъщи и да го търсят, най-добре да им кажеш, че Легендата е чудовище. Което не е непременно и изцяло лъжа.

Данте спря отново погледа си на Тела, тъмните му очи грейнаха, а устните му се кривнаха в предизвикателна усмивка.

Негодникът я дразнеше. Или пък беше наистина Легендата и обичаше да говори колко обсебени са хората от него. Данте определено бе достатъчно красив и нагъл, за да бъде Легендата, но господарят на Каравала сигурно имаше по-важни неща за вършене в нощта на откриването и не би губил време да я тормози.

Още една камбана пропя в далечината. Петнайсет минути до полунощ. Ако не тръгнеше моментално, Тела щеше да закъснее за срещата с „приятеля“.

Или трябваше все пак да отиде при Скарлет? Не й се мислеше колко се е разстроила сестра й при новината, че Армандо — и не само той — я е измамил толкова жестоко по време на предишната игра. И то да го научи точно по този начин… Но „приятелят“ на Тела я беше предупредил, че няма да я чака, ако тя пропусне уговорения час.

Не й беше приятна мисълта да изостави сестра си. Но Скарлет щеше да й прости, а същото не можеше да се каже за „приятеля“, ако тя закъснееше за срещата.

— Колкото и приятна да е тази неочаквана среща — каза тя на Данте, — аз закъснявам за бал, а предполагам, че и ти си имаш работа.

Хукна към изхода на градината, преди той да я е спрял, и скоро се озова в ярко осветения гараж, където един слуга й помогна да се качи в топазена карета, която още пазеше спомен за парфюма на последния си пътник.

Данте се вмъкна след нея.

— Би ли престанал да ми вървиш по петите?

— Може би Армандо като никога е бил откровен и работата ми е да ти вървя по петите. — Данте се настани на седалката отсреща и дългите му крака запълниха пространството между тях.

— Или пък си търсиш извинение да прекараш вечерта с мен — подхвърли Тела.

Данте разтегна лице в усмивка и прокара бавно палец по долната си устна.

— Не ми се ще да ти разбивам сърцето, но истината е, че аз възприемам момичетата така, както ти възприемаш балните рокли. Носят се само по веднъж.

Ако можеше, Тела с радост би го изритала от каретата. Дори разглезеният благородник от предния ден би бил по-добра компания в момента. Вместо това го дари с най-сладката си усмивка.

— Какво съвпадение. Аз възприемам младите мъже по същия начин.

Данте задържа за миг погледа й, после се разсмя с онзи прекрасен басов смях, който караше стомаха й да се свива.

Тела се извърна демонстративно към прозорчето, а каретата се издигна в тъмната нощ.

Нямаше представа къде са се дянали звездите, но някъде между градината и каретата бяха изчезнали от небето, превръщайки го в тъмен океан. Черен като сажди и…

Нощта проблесна.

Миг по-късно светът избухна в сребро.

Ако не гледаше през прозореца, сигурно щеше да пропусне завръщането на звездите. По-ярки отпреди, те танцуваха в нови съзвездия. Тела преброи десетина и повече, всички подредени в един и същи хипнотичен образ — слънце с вписана звезда и сълза, вписана в звездата. Символът на Каравала.