Стефани Гарбър
Легендата (19)

17

Тела пътуваше назад към двореца под бавния заход на залязващото слънце. Беше късно следобед, онази топла част от деня, когато синьото небе обикновено е прошарено със златно, маслено и прозирни прасковени нишки. Но в очите на Тела всички багри по небосклона се сливаха в повехналия цвят на сепия. Накъдето и да погледнеше, небето кафенееше странно, мътно някак и така различно от обичайното, че тя се запита дали проблемът е в следобеда, или в собственото й зрение.

Докато стигне двореца, вече бе убедила себе си, че избледняването на доскоро пъстрия свят е поредният страничен ефект на онази проклета целувка. Или пък истинският страничен ефект беше обземащата я параноя. За разлика от бозавите цветове навън апартаментът й в кулата бе все така блажено син, от лилаво-сините завеси над леглото й до синкавата вода във ваната.

Уви, нямаше време за друго, освен да си измие ръцете. Съблече набързо изцапаната си дантелена рокля и се напъха в една от новите рокли на Минерва. Направена от среднощно син сатен и широки черни ивици кадифе, пресичащи разкроената пола, роклята беше необичайно тъмна за вкуса й, но нещо в комбинацията на цветовете и материите й вдъхваше смелост да се хвърли в битка с Джакс, с Легендата и с всеки, който дръзнеше да участва в Каравала.

Окуражена, Тела тръгна с енергична стъпка към дневната и едва не изруга при вида на сестра си.

Скарлет седеше пред една от студените бели камини. Тела нямаше представа как сестра й я е открила, но не се изненада особено. Ако Скарлет Драгна притежаваше някаква магическа сила, то тя бе способността винаги да намира сестра си. Тела не знаеше дали всички по-големи сестри са свързани по този начин с по-малките си сестрички, или това е нещо специално между тях двете. Тя никога не би го признала пред Скарлет, но мисълта, че сестра й винаги може да я открие, без значение какви са обстоятелствата и пречките, беше сред малкото неща, които й даваха чувство за сигурност, макар често да проваляше плановете й.

Тела не се гордееше със себе си, задето още не бе разговаряла със Скарлет. За предната вечер имаше основателна причина, но поне тази сутрин трябваше да се отбие при нея и да се извини, че не й е казала истината за Армандо.

Пристъпи, ала Скарлет така и не вдигна поглед от ръцете си. Държеше ръкавиците с телесен цвят, които Джакс беше изпратил на Тела сутринта.

— Знаеш ли, че ръкавиците са символичен подарък? — Скарлет потри между пръстите си меката материя. — Вече се смята за старомодно, но съм чела, че в първите години от управлението на Елантин било обичай мъжът да подарява ръкавици на жената, за която иска да се ожени. Вероятно като символ на желанието му да се грижи за нея и да я защитава.

— Аз бих предпочела нещо не толкова символично и малко по-практично, като кръв, да речем.

Скарлет вдигна рязко глава.

— Това не е особено романтично.

Ала Тела можеше да се закълне, че шията на сестра й поруменя, а после и страните й, сякаш идеята й се беше сторила не толкова противна, колкото вълнуваща. Интересно.

Споменала бе за кръвта напосоки, колкото да разведри обстановката, но сега, след реакцията на Скарлет, реши да задълбае още малко.

— Четох за това в една от твоите сватбени книги. Древна брачна традиция. Хората пиели от кръвта си, за да синхронизират сърцата си. Така, дори когато били разделени, усещали дали другият е добре, или е уплашен, по скоростта, с която биело сърцето му. Ето това бих искала аз, човек, който ще ми даде част от себе си, а не парче плат.

— Е, и даде ли ти твоят годеник стъкленица с кръв, преди да ти предложи снощи?

Ругатня опари езика на Тела. Сестра й уж беше дошла да говорят за Армандо, а ето че избягваше тази тема, за което Тела не можеше да я вини. Макар че би предпочела да не се фокусират върху другия въпрос.

— Чула си, значи?

— Може и да не съм стигнала до бала, но това не значи, че съм се свила на топка в занданите под двореца — отбеляза Скарлет. — Макар че дори оттам сигурно бих чула слуховете за публичната демонстрация на чувства от страна на престолонаследника и неочаквания му годеж с момиче на име Донатела.

— Скар, мога да ти обясня, не е нужно да се тревожиш.

— Разтревожена ли ти изглеждам?

Скарлет изглеждаше някак печална, но лешниковите й очи не бяха присвити, розовите й устни не бяха изтънели, не кършеше пръсти, а гласът й звучеше спокойно и овладяно.

Което само по себе си изнервяше Тела. Скарлет се тревожеше постоянно, дори когато нямаше повод за тревога, а сега поводи имаше в изобилие.

— Значи нямаш нищо против, че съм се сгодила? — Тела се тръшна на едно от канапетата срещу нея.

— Милинка, знам, че само се шегуваш, но годежите не са най-любимата ми тема, както знаеш. Защо просто не ми разкажеш какво се случи?

По дяволите. Точно от това се боеше Тела.

Скарлет все така я гледаше с усмивка, едновременно напрегната и снизходителна, сякаш сестра й е малко момиченце, повярвало в оживяла приказка. Не можеше да я вини. В известен смисъл се чувстваше точно така. Живееше в златна кула. Жесток принц й беше направил заклинание, а майка й беше затворил в килия, и ако Тела не изпълнеше поставената й задача, и двете щяха да загинат, щеше да пострада и Скарлет, останала съвсем самичка.

Тела си пое дълбоко дъх. Беше убедила сестра си за друг измислен годеж по време на Каравала, щеше да го направи и сега. Трябваше да го направи и сега, иначе сестра й щеше да пострада.

— Знам, че изглежда внезапно и неправдоподобно — поде Тела. — Самата аз още не мога да дойда на себе си. Истината е, че вече повече от година си пишем писма, но до снощи не знаех, че той е престолонаследникът. И когато ми предложи, просто не можах да му откажа…

— Тела, спри. — Лицето на Скарлет пребледня. — Не знам какво се опитваш да направиш, но не е смешно, уверявам те.

— Целта ми не е да те разсмея. Ако беше дошла снощи, щеше да видиш с очите си и да разбереш.

— Снощи започна Каравалът — възрази Скарлет. — Всичко, случило се в онази бална зала, е било само игра. Точно ти би трябвало да го знаеш.

— Скар, знам какво е Каравалът. — Бе наясно и колко абсурдно звучат думите й. Вече разбираше, че не е трябвало да споменава за писмата, защото така историята звучеше твърде сходно с историята на самата Скарлет. Но Тела имаше Оракула и можеше да докаже думите си. Може би беше време сестра й да чуе цялата… или почти цялата истина. — Този път е различно, Скар. И не става въпрос само за мен, свързано е с майка ни…

— Не — заяви решително Скарлет с толкова остър глас, че отекна в полилеите. — Никога не е различно, без значение колко ти се иска да повярваш в обратното. И не ме интересува с кого е свързано. Знам колко истинско изглежда всичко, участвала съм в играта. Легендата вкара Джулиан в живота ни още преди Каравалът да започне. А после го видях как умира, видях и теб да умираш. И дори когато всичко приключи и уж вече знаех кои части са били истина и кои — лъжа, открих, че отново съм сгрешила, че съм развалила годежа си с грешния мъж, защото така и не съм се запознала с истинския. — Гласът й се прекърши. Думите й сякаш се разбиха на пода и се пръснаха по килима. Тела изстина вътрешно, разбрала, че сестра й е стигнала точката си на пречупване.

Беше я тласнала твърде далече. И не това беше искала за сестра си. Не бе искала да я измамят толкова жестоко, нито да се влюби, нито да се почувства накрая опустошена, отчаяна, объркана. По план Каравалът трябваше да освободи и двете им от страха, ограниченията и натрапените бракове.

— Не знам дали това ще ти помогне, но мен също ме измамиха. — Тела стана от канапето и тръгна предпазливо към сестра си, Скарлет беше по-висока от нея, но сега, превила рамене пред празното огнище, изглеждаше мъничка и уязвима. — Не знаех, че актьор играе ролята на графа, кълна се. Разбрах чак след края на играта. Съжалявам, Скар, искрено съжалявам.

— Знам. И не се сърдя на теб. Трябваше и сама да се сетя. Сто пъти ми се каза, че е само игра. Сигурно е твърде късно да те спра, но те моля да внимаваш, Тела. — Скарлет вдигна внезапно очи да я погледне. — Каравалът може да е вълшебен, романтичен и прекрасен, но магията му полепва и участниците рядко си дават сметка колко силно е влиянието й.

— Скар, ако си права и всичко е умела измама, значи няма за какво да се тревожиш, нали? Освен ако дълбоко в себе си не си докрай сигурна, че е само игра?

— Не играта ме тревожи. Мисля за сърцето ти, Тела. Нямам представа какво точно се случва с теб и какви са тези слухове за годеж, но знам, че Каравалът има своите начини да ти завърти главата и че понякога те кара да се влюбиш в човек, който не е докрай истински.

Тела не беше толкова глупава, че да го отрече на глас, да заяви, че на нея такова нещо не може да се случи. Освен това смяташе, че когато момичетата се кълнат в нещо такова, обикновено си мечтаят за противното и предизвикват орисиите да им навлекат онова, което уж не искат.

Но за Тела да се стремиш към любов беше като да се стремиш към болест. Целувки, заради които да умреш, не съществуваха. Нито души, с които да се слееш на всяка цена. На света имаше много красавци, но нито един не заслужаваше да му повериш нещо толкова крехко и ценно като сърцето си… особено нейното сърце, което отдавна бе орисано на любовно разочарование. А дори да избегнеше някак тази съдба, нямаше никакво намерение да се влюбва в мъж, който просто играе роля.

Не би могла да каже тези неща на Скарлет, разбира се. Поне не сега, когато сестриното й сърце се разкъсваше пред очите й заради Джулиан.

Онова, с което той се бе надявал да я задържи, накрая ги беше разделило. Съжаляваше, че не го убеди да каже истината на Скарлет. Трябваше да се постарае повече. Бе наясно, че вината не е изцяло нейна, но сигурно би могла да предотврати раздялата, ако бе положила повече усилия.

— Не мисля, че е толкова безнадеждно — каза тя. — Джулиан дотолкова е свикнал да лъже, че лъжата се е превърнала в негова втора природа. И досега не е имал причина да се променя. Но те обича; начинът, по който те гледа, е… Ти си неговото слънце и ако той е твоето, значи трябва да му дадеш още един шанс.

— Ще ми се да си права — въздъхна Скарлет. — Но след края на играта Джулиан обеща повече да не ме лъже, а не издържа и един ден.

И Тела бе нарушавала дадени обещания също толкова бързо, но точно сега не смяташе да го изтъква. А и не искаше да взема решения вместо сестра си. Наистина вярваше, че Джулиан я обича, но се боеше, че е затънал в лъжите твърде дълбоко, за да се промени тепърва, а Скарлет заслужаваше нещо повече. Но пък сама трябваше да реши какво да прави и дано решението й не включваше графа.

Облегна се на бялата каменна камина до сестра си.

— И сега какво, ще се криеш цялата седмица в двореца?

— Не знам. — Скарлет впери невиждащ поглед през прозореца към останалата част от двореца и града отвъд него. После устните й се свиха, сякаш я осени нова мисъл. Наклони глава и плъзна поглед по елегантната синя мебелировка, сетне нагоре към тавана, където релефни херувимчета ги гледаха отвисоко. — Може да остана тук. Този апартамент е достатъчно голям да построиш още един апартамент в него.

— Което ме подсеща… Ти как дойде тук?

Нещо като усмивка раздвижи лицето на Скарлет.

— Възможно е да съм хвърлила ваза в стаята си снощи и случайно да съм отворила вход към таен тунел. — Тя отиде при втората камина и плъзна ръка по ръба на полицата. Нещо изщрака, няколко тухли се преместиха едновременно и лъхна миризма на паяжини, сажди и тайни.

— Гениално! — плесна с ръце Тела.

Скарлет най-после се усмихна отново.

— Искаш ли да ти покажа тунелите?

Би искала, разбира се. Но прозорецът й показваше, че е настъпил онзи бронзов час от деня точно преди слънцето да залезе. Скоро нощта щеше да излезе на сцената и второто съзвездие на Легендата да се появи в небето. Каравалът щеше да започне отново и Тела не искаше да закъснява.

Според казаното от Джакс предната вечер, а и според собствената й логика, първата улика, която говореше за част от града с вяра магична, подсказваше, че втората улика е някъде в Храмовия квартал. Тела още не беше ходила там, но знаеше, че той е по-голям от Квартала на подправките и Сатенения квартал, взети заедно. Търсенето можеше да продължи цялата нощ.

— Може би по-късно — отвърна уклончиво тя. — Слънцето вече захожда и трябва да тръгвам.

Дори не бе споменала думата „Каравал“, но усмивката на Скарлет се стопи въпреки всичко.

Тела посегна да я хване за ръката. Сякаш не стигаше, че се налага да я остави точно сега, когато сърцето й бе разбито. Скарлет си имаше достатъчно тревоги и без да се притеснява за сестра си.

— Знам, че в момента не вярваш на преценката ми. Но мога да се ориентирам кои части са само игра и…

Скарлет я прекъсна с усмивка.

— На теб вярвам, скъпа. Но не вярвам на Легендата, нито на онези, които работят за него, и мисля, че ти също не бива да им вярваш. Спомни си какво ни разказваше баба Ана. Че Легендата обича да е злодеят.

Тела се ухили.

— Как бих могла да забравя? Това беше любимата ми част.

Само дето не можеше да е вярно за тази игра. Ако Легендата беше злодеят в това представление, значи двамата с Джакс бяха един и същи човек.

Дори не искаше да си го помисля, макар че лесно можеше да си представи Джакс с цилиндър и фрак, с червена роза в ръка и зла усмивка на лицето. И ако пръстите й не бяха прокървили в ателието на Минерва, сигурно би се изкушила да повярва, че Джакс е Легендата и всичко е само жестока шега.

Уви, Тела знаеше, че Джакс е Принцът на сърцата. Знаеше го също толкова сигурно, колкото бе уверена преди, че ако умре, Скарлет ще я върне към живот със силата на обичта си. Усетила бе силата на Джакс още в мига на целувката им. Магията му беше различна от магията на Каравала. Вълшебството на Легендата грееше като звездите, магията на Джакс беше тъмнина. Усещаше я и в момента, във все по-бавния пулс на сърцето си.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп…

Нищо.

Тиктакащият часовник в гърдите й.

Тела не искаше да бъде прокълната, да се изправи лице в лице със смъртта. Но копнееше да спаси майка си, да се видят очи в очи, да разбере коя е тя в действителност и защо си е тръгнала. А ако Джакс беше Легендата или някой от неговите актьори, това нямаше да се случи.

Не беше възможно Джакс да е Легендата. Ала ако все пак беше, значи господарят на Каравала бе по-голям злодей, отколкото Тела си бе представяла някога.