Стефани Гарбър
Легендата (35)

33

Тела отпусна глава на гърдите му. Беше толкова уморена. Уморена от игри и лъжи, от разбити сърца, от опитите да спаси себе си и майка си. Искаше да забрави за всичко. Може би бе затворила очи и бе заспала, или пък на него му бе отнело броени минути да я изнесе от парка. Така или иначе, когато отново чу тихия му глас, имаше чувството, че е минал само миг.

— Ще можеш ли да ходиш?

Тела успя да кимне и Данте внимателно я свали пред някакви тесни изронени стъпала, полазени от мъх и разкъсани паяжини. Руини, изоставени толкова отдавна, че дори насекомите си бяха тръгнали. Но и някак огрени от звездите. Тела погледна нагоре и видя, че са в края на искрящото бяло сърце, което Легендата беше запалил на небето.

— Какво е това място? — попита тя.

— Според старите легенди принадлежало на губернатор, който управлявал този район много преди Меридианната империя да се появи, по времето, когато орисиите владеели света. — Данте я поведе нагоре по стъпалата към руините на старо имение. Баба й Ана често казваше, че красотата се определя от костите на човека. Ако това важеше и за сградите, то скелетът на тази къща говореше за прежно великолепие.

Изронените колони и обраслите вътрешни дворове нашепваха за древно богатство, а напуканите статуи и избелелите стенописи по тавана — за вкус към изкуството. Само една реликва сякаш бе избегнала смъртоносната милувка на времето. Фонтан в средата на централния двор с формата на жена, облечена по подобие на Тела, с кана в ръцете, от която се лееше червена вода в басейна около глезените й.

— Казват също, че мястото е прокълнато — продължи Данте. — По време на едно от многобройните празненства, устройвани от губернатора, съпругата му открила, че е планирал да я отрови, за да се ожени за младата си любовница. Вместо да изпие отровата, съпругата добавила към нея три капки от своята кръв и я изляла като жертвоприношение към една от орисиите — Отровителя. Заклела се до края на живота си да му служи като придворна дама, стига той да й изпълни едно желание.

— Какво било желанието й?

— Не знаела коя е любовницата на мъжа й, но знаела, че е на празненството. Затова си пожелала съпругът й да помни единствено нея, съпругата.

— И какво станало после?

— Отровителят изпълнил желанието й. Мъжът изпил чаша омагьосано вино и забравил всички, които бил познавал през живота си, освен своята съпруга. — Данте погледна към статуята, която изливаше бездънната си кана.

— Това съпругата ли е? — попита Тела.

— Ако може да се вярва на историята. — Данте седна на ръба на фонтана и продължи да разказва под тихите звуци на леещата се вода: — Съпругата не останала доволна. Отровителят бил изтрил всички от паметта на мъжа й, а един губернатор е безполезен, ако познава единствено съпругата си. Веднага щом новината за недъга му се разпространила, хората го свалили от поста му и заплашили да ги изгонят от къщата. Затова, макар първата сделка да приключила зле, съпругата призовала отново Отровителя и го помолила да върне спомените на мъжа й. Той я предупредил, че ако го направи, съпругът й отново ще се опита да я убие. И все пак съпругата обещала да служи на Отровителя и след смъртта си, ако той й изпълни още едно желание. Поискала от него да заличи само един човек от спомените на мъжа си. Отровителят се съгласил, но отново я предупредил, че ще има последствия. Но жената държала да запази титлата и къщата си, другото не я интересувало.

— Май се сещам как завършва историята — подхвърли Тела.

— Искаш ли сама да я разкажеш? — предложи Данте.

— Не. — Тя приседна до него на фонтана. — Ти имаш глас на разказвач.

— Естествено.

— И си самовлюбен освен това. — Тела се наведе да го сръчка в ребрата, а Данте се възползва от възможността да я прегърне през кръста и да я придърпа към себе си.

Беше толкова топъл, човешки щит, който да я пази от останалия свят. Тела се сгуши в него, заслушана в гласа му.

— Отровителят върнал спомените на мъжа й. После казал на жената, че ако вземе кана с вода и я излее в басейна в средата на двора, водата ще се превърне във вино, което ще изтрие другата жена от спомените на съпруга й. Тя се подчинила, но докато изливала водата, която се превръщала във вино, самата жена започнала да се променя, вкаменявала се под погледа на съпруга си, който я гледал от един балкон. Бил си върнал спомените само от няколко часа, но те били достатъчни да призове на свой ред орисия.

— Значи той е пожелал съпругата му да се вкамени?

— Поискал смъртта й, но Отровителят вече й бил обещал, че ще запази къщата и титлата си, а орисиите винаги спазват обещанията си.

Обърнаха се да погледнат още веднъж вкаменената жена. Тя не изглеждаше гневна, нито приличаше на човек, който се бори с проклятие. Напротив, сякаш се забавляваше, изливаше омагьосаното вино като на шега.

— Говори се, че ако пиеш от този фонтан, ще забравиш онова, което искаш да забравиш — добави Данте.

— А аз реших, че ми разказваш историята с тази цел.

— Успях ли? — попита той.

— За кратко — призна Тела. Уви, този миг на забрава беше отминал. Тя потопи пръст във фонтана и течността се раздвижи в нюанси на горчиво бургундско. Би било толкова лесно да сложи пръста в устата си, да затвори очи и да заличи спомена за думите и постъпките на майка си.

Но дори да приемеше на доверие легендата, разказана й от Данте, не беше сигурна, че иска да забрави. Тела дръпна ръка и изтри омагьосаното вино в бялата си тога.

— Знаеш ли кое е най-тъжното в цялата история? Че е трябвало и сама да се досетя. Бях предупредена — каза тя. — Когато бях малка, видях бъдещето си. Принцът на сърцата беше в него. И оттогава знам, че съм обречена на несподелена любов. Не допусках никого до себе си, освен Скарлет, от страх, че ще ми разбие сърцето. И за миг не ми хрумна, че трябва да се пазя от собствената си майка. — Тела се закашля. Прозвуча като стон и като наранен смях. — Май са прави онези, които твърдят, че човек не може да промени съдбата си.

— Не го вярвам — заяви Данте.

— А в какво вярваш?

— Съдбата е само идея, на която ние даваме плът с вярата си. Самата ти току-що каза, че си бягала от любовта, защото си вярвала, че не ти е писано да бъдеш обичана, а така сама си я отблъснала.

— Не само тази карта изтеглих. Изтеглих и Девичата смърт. Малко след това майка ми изчезна.

— Било е просто съвпадение. От малкото, което знам за майка ти, съдя, че тя е щяла да си тръгне, без значение дали си изтеглила онази карта, или не.

— Но… — Тела едва не му призна за Оракула и всичките му предсказания. Но дали картата наистина й беше показвала бъдещето, или я беше манипулирала през цялото време? Дали не беше използвала образи от възможни варианти на бъдещето не за да й помогне, а да я насочи към Джакс, така че той да освободи орисиите?

Смятала се бе за толкова смела, че дръзва да промени съдбата на майка си и сестра си. Ами ако годеникът на Скарлет е всъщност свестен човек? Ами ако Оракулът беше излъгал и за майка й? Беше я показал в килия и мъртва, но ако Тела не спечелеше Каравала, ако оставеше картите заключени в трезора под Храма на звездите, майка й нямаше да умре или да се озове в затвор. Просто щеше да си остане заключена в карта.

„Пада й се“ — каза си наум.

Сякаш прочел мислите й, Данте добави:

— Освен това не вярвам, че видяното днес доказва каквото и да било. Че майка ти не те е обичала, например. Стореното от нея изглежда ужасно, но да я съдиш само по него е същото като да прочетеш една страница от книга и да решиш, че знаеш цялата история.

— Смяташ, че е имала основателна причина да ме даде?

— Може би. Или просто ми се иска да вярвам, че е по-добра от собствената ми майка. — Каза го със същия небрежен тон, с който й бе разказал за татуировките си, за неща, случили се толкова отдавна, че вече нямат значение. Само че хората не татуираха по тялото си истории, за които не им пука, и Тела усещаше, че Данте още страда за майка си. Тя вече не беше част от живота му, но той още помнеше болката, която му е причинила.

Тела откри ръката му в тъмното. Някъде между Храма на звездите и това прокълнато имение отношенията им се бяха променили. Преди връзката им беше същата като Каравала. Игра. Но в мига, когато Данте я остави да стъпи на краката си в подножието на изронените стъпала, двамата сякаш прекрачиха в реалността. Когато му зададе следващия въпрос, Тела не се опитваше да разбере дали Данте е Легендата. Всъщност отчаяно се надяваше да не е.

— Какво е направила майка ти?

— Ами, да речем, че ме заряза в цирка.

— За Каравала ли говориш?

— По онова време още не беше Каравал, а само група бездарни изпълнители, които живееха в палатки и обикаляха континента. Хората все казваха, че майка ми е постъпила така за мое добро, но аз научих истината от баща си. Той пиеше много и една вечер ми обясни каква жена е била тя.

— Да не би да е била…

— Не е каквото си мислиш. Макар че бих я уважавал повече, ако е била проститутка. Спала с баща ми, за да открадне от него нещо, което бил намерил по време на пътуванията си. Прекарали заедно само една нощ и когато тя се върнала малко след моето раждане, за да ме остави при него, написала и писмо на съпругата му, подробно писмо, така че никога да не ме приемат пълноценно в семейството.

Тела си представи един малък Данте, слабичко дете с дълга тъмна коса, която скрива болката в очите му.

— Не бързай да ме съжаляваш. — Той я притегли още по-близо до себе си и я целуна малко над ухото. — Ако майка ми беше свястна, аз сигурно щях да се превърна в добър човек, а както знаем, добрите хора са много скучни.

— Аз определено нямаше да съм тук, ако ти беше от добрите. — Опита се да прикачи думата „добър“ към Данте, но не се получи. Тази и производните й думи хората използваха, за да кажат, че са се наспали доволно, или за да опишат хляб, току-що изваден от пещта. Само че Данте беше повече като огъня в пещта. А никой не нарича огъня „добър“. Огънят пари и изгаря, той е нещо, с което децата не бива да си играят.

Ала като никога, този път Тела не изпита импулс да се отдръпне. Доскоро смяташе, че цялата идея е абсурдна — защо едно момиче би дало сърцето си на момче, щом знае, че така му дава и силата да го унищожи? Давала бе други неща на разни момчета, но не и сърцето си, и макар че все още не смяташе да отстъпи тази част от себе си на Данте, вече започваше да разбира, че можеш да отдадеш сърцето си бавно, на части, несъзнателно. Че се случва един поглед или рядък миг на уязвимост, какъвто Данте току-що бе споделил с нея, да открадне частица от сърцето ти.

Тела вдигна глава да го погледне. Небето над тях се беше променило, накъсали го бяха панделки с цвета на синини, сякаш вместо да продължи напред нощта се беше върнала назад, назад към залеза, преди да изгреят звездите шпиони, а те двамата са останали съвсем сами в прокълнатата градина.

— Значи — предпазливо попита тя, — искаш да ми кажеш, че ти си злодеят, така ли?

Той се изсмя в мрака.

— Е, определено не съм героят.

— Това вече го знам — подхвърли шеговито Тела. — Историята е моя, значи аз трябва да съм главната героиня.

Устните му се извиха нагоре, очите му грейнаха, горещи като пръста, който той плъзна леко по линията на челюстта й.

— Ако ти си героинята, тогава кой съм аз?

Пръстът му се спусна бавно по шията й.

Заля я горещина. Крайно време беше да се дръпне, ала вместо това Тела затаи дъх и вложи предизвикателство в гласа си:

— Още се опитвам да реша.

— Искаш ли да ти помогна? — Ръката му се плъзна под талията й.

Тела съвсем забрави да диша.

— Не. Не искам помощта ти… само теб.

Погледът му пламна, устата му покри нейната.

Нямаше нищо общо с пиянските целувки, които си бяха разменили в гората. Онова беше груба комбинация от лъст и желание за временна наслада. Тази целувка беше като изповед, силна, сурова и откровена, каквито рядко са целувките. Данте не се опитваше да я съблазни, а да я убеди, че добротата е без значение, защото онова, което правеше с ръцете си, определено не можеше да мине за добро. Но устните му бяха толкова сладки. Там, където другите настояваха, той молеше, милваше бавно устните й със своите, докато тя не отстъпи и езикът му не се плъзна в устата й, миг преди Данте да я намести в скута си.

Може би магията на фонтана й действаше, помисли си Тела, защото целувката на Данте бързо заличаваше спомените за всяко друго момче, докосвало устните й със своите.

Устните му се спуснаха към шията й, хапеха я нежно, а ръцете му намериха въжето около кръста й. Той подпъхна пръсти под възела и я придърпа още към себе си, докато цялата вселена не изчезна. Светът се сви до тях двамата, до ръцете им, устните и местата, където кожата им се докосваше.

Още не се бяха отлепили един от друг, а Тела вече си мислеше как ще го целува отново и отново, ще опитва вкуса не само на устните му, а на всяка татуировка и всеки белег, докато светът не свърши и от тях не останат само сенки и дим, и тя не забрави какво е да свали наметалото от раменете му и да плъзне ръце по голия му гръб. Или какво е устните му да мълвят думи върху нейните, обещания, които тя се надява Данте да спази.

И за пръв път в живота си Тела поиска нещо повече. Искаше нощта да продължи вечно, а Данте да й разкаже още за орисиите, за миналото си или за нещо друго. В този миг, в тази целувка, тя искаше да знае всичко за него. Искаше го и вече не се страхуваше.

Той беше прав. Тела предпочиташе да вини орисиите за несполуките си, но истината бе, че самата тя бягаше от любовта. Все пак дълбоко в себе си знаеше, че не орисиите са виновни. Виновна е била майка й, която я беше изоставила, без да погледне назад.

Тела твърдеше, че не й трябва любов, често казваше, че любовта вкарва сърцето ти в капан, контролира го и накрая го разбива на парчета. Но в действителност знаеше, че същата тази любов изцелява и събира хората, и дълбоко в себе си копнееше за нея. Обичаше да се целува, но всеки път, когато се разделеше с някое момче, тайничко си мечтаеше то да хукне след нея, да я моли да остане и да обещае, че никога няма да я напусне.

Приела бе раздадените й карти и ги беше превърнала в своя съдба, защото това е бил единственият начин да се защити след изчезването на майка си. Но ако решеше да отхвърли пророчествата на картите, дали това нямаше да промени съдбата й? Нова съдба, в която има място за любов без страх?

Когато целувката им най-после приключи, наметалата им се валяха на земята, ръцете им се сплитаха в прегръдка, а небето се беше върнало на логичното си място към най-тъмния час точно преди зазоряване. Само луната още се помай ваше и несъмнено си мечтаеше да има устни след онова, което беше видяла.

Данте прошепна отново върху устните й, този път достатъчно силно, за да го чуе Тела:

— Мисля, че бих те харесвал, дори ти да беше злодеят.

Тя се усмихна.

— А аз май бих те харесвала, дори да беше героят.

— Но не съм — напомни й той.

— В такъв случай може би съм тук, за да те спася. — Този път тя го целуна първа. Но целувката не беше сладка като преди. Имаше горчив вкус. Металически. Не би трябвало да е така.

Тела се дръпна и сякаш звездите се върнаха за миг, по-силни, за да са по-жестоки. Светлината им огря Данте и кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му. Бавна, червена и прокълната.