Стефани Гарбър
Легендата (36)

34

Тела скочи от ръба на фонтана и се обърна. Хукна слепешком нанякъде, като триеше с ръце устата си. Кръвта все така течеше и безмилостно я връщаше към истината за положението й, към играта, в която двамата с Данте бяха на противникови страни. Майка й не заслужаваше да бъде спасена, да, но Тела все още трябваше да спаси себе си.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Сякаш Джакс я е наблюдавал и само е чакал да се почувства щастлива, за да й отнеме този рядък миг на блаженство.

Между бавните удари на умиращото си сърце Тела чу тежките стъпки на Данте зад себе си.

— Тела, моля те, не бягай. — Гласът му беше нежен като ръката, която сложи на голия й гръб. Цялото й тяло беше изстинало, освен мястото, където я докосваше дланта му. Толкова различно от ледените ръце на Джакс и небиещото му сърце. Ала в крайна сметка именно той, Джакс, щеше да триумфира.

Тела може и да беше единственият човек, способен да вземе прокълнатото тесте от трезора в Храма на звездите и да спечели Каравала, но истинските победители щяха да са Джакс и орисиите, които той планираше да освободи. Щом предадеше Легендата на Джакс, Тела щеше да се освободи от заклинанието, но щеше да се превърне в робиня на звездите, задето е използвала майчиния си пръстен. Свободата, за която се беше борила така упорито, щеше да остане само спомен. А с нея най-вероятно щяха да изчезнат Легендата и Каравалът.

Излизаше, че в крайна сметка Тела е злодеят в тази история.

Сигурно би могла да оправдае пред себе си плана да предаде Легендата на Джакс, ако още вярваше, че си струва майка й да бъде спасена. В момента обаче предпочиташе Палома да си остане заключена в карта.

— Тела, кажи нещо, моля те — настоя Данте.

— Няма да бягам. Само ми дай минутка.

Върна се при фонтана, като се постара да скрие лицето си от Данте. Загреба вино от басейна и изплакна кръвта от устата си, като внимаваше да не глътне и капка. Изплю виното в храстите, взе наметалото да си изтрие лицето, после го нагласи на раменете си. Протакаше. Данте я беше виждал да плаче, да кърви, виждал я бе на прага на смъртта. Малко кръв по устата й едва ли щеше да го уплаши.

— Още не ми вярваш, нали? — попита той.

Тела се обърна.

Нощта беше почти непрогледна, но тя видя бръчките, набраздили челото на Данте. Ръцете му бяха изопнати покрай тялото, сякаш му костваше усилие да не я прегърне.

— На себе си не вярвам — призна тя.

Данте пристъпи бавно към нея.

— Защото вече знаеш, че не е игра?

— Има ли значение какво ще кажа? Ако те попитам дали е истинско, ще ми кажеш ли истината?

— Щом питаш, значи не ми вярваш.

— Ами, опитай — подкани Тела.

— Отговорът е „да“. — Данте направи още една стъпка към нея. — За всичко.

— Дори за нас?

Той сведе леко глава.

— След случилото се преди малко смятах, че е очевидно.

— Но може би все пак държа да го чуя от теб. — И по-важно, имаше нужда да го чуе. Тела вярваше, че играта е истинска.

Искаше да повярва и че случващото се между двама им също е истинско. Най-после бе признала пред себе си, че иска нещо повече с него, но това още не означаваше, че и той изпитва същото. Играта може и да беше реална, но това не беше гаранция за искреността на техните отношения. — Данте, моля те. Трябва да знам дали си тук само заради Легендата, или защото това между нас е истинско.

— Какво прави нещо истинско, Тела? — Пъхна пръст под въжето на тогата й. — Достатъчно ли е да го видиш, за да стане истинско? — Дръпна я към себе си, докато лицето му не изпълни полезрението й. — Или да го чуеш? — Дрезгава нотка се прокрадна в гласа му. — А ако го почувстваш, това прави ли го истинско? — Другата му ръка се плъзна под плаща й и се спря върху сърцето й. Ако сърцето на Тела биеше нормално, сигурно щеше да скочи в шепата му, съблазнено от дрезгавия глас и тъмните му, бездънни очи. — Кълна ти се, че това… че ние… никога не е било част от плана на Легендата. Първия път те целунах, защото току-що бях умрял и се бях върнал към живот, но не се чувствах жив. Имах нужда от нещо истинско. Но тази нощ те целунах, защото те исках. Не съм спрял да те искам от нощта на Орисания бал, когато ти дръзна да рискуваш живота си, за да ме ядосаш. Оттогава не мога да се отделя от теб. — Наведе се към нея и плъзна бавно ръка към тила й. — Връщах се постоянно при теб не заради Легендата, нито заради играта. А защото си толкова истинска и жива, безстрашна, дръзка и красива, и ако това между нас не истинско, не знам какво е.

Пръстите му се напрегнаха на тила й и той я целуна отново, сякаш не знаеше друг начин да завърши речта си.

Не трая достатъчно дълго. Но преобърна света й. Накара я да се запита дали бижутата, скрити в тайни кутии, не копнеят да бъдат откраднати… защото той определено крадеше сърцето й в момента, а тя искаше да й открадне и друго.

Дори когато отдръпна устните си от нейните, Данте продължи да я прегръща нежно през кръста, в мек контраст с острия тон на следващите му думи:

— А сега ми кажи защо кървеше.

Тела си пое пресекливо дъх.

Време беше да признае истината.

— Случи се на бала, когато Джакс ме целуна — каза тя. Смятала бе да го обясни накратко, но щом отвори уста, всичко се изля бързо и на изблици като вода от счупена стомна. Цялата история на отношенията й с Джакс, защо бе сключила първоначалната си сделка с него, как не беше спазила своята част от уговорката, как той й бе дал картата, в която бе затворена майка й, как я бе заплашил, ако се провали отново.

Колкото до Данте, той стоеше неподвижен и неразгадаем като статуята, която лееше червена течност зад гърба му, освен в моментите, когато Тела споменеше името на Джакс. Тогава скърцаше със зъби. Извън това бе болезнено спокоен.

— Да видим дали съм разбрал — каза той. — Ако не спечелиш играта и не предадеш Легендата на Джакс, ще умреш.

Тела кимна.

Данте раздвижи челюсти, сякаш се канеше да избълва нова серия ругатни.

— Той каза ли защо му трябва Легендата?

— Твърди, че иска да си върне силите в пълния им размер, но според мен има и друго. Мисля, че иска да впрегне силата на Легендата, за да освободи всички орисии от картите, в които са заключени.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Всичко е по моя вина. Трябваше просто да призная, че е станала грешка и затова името ти не е в списъка с гостите. Ако не бях измислил онази лъжа за годежа…

— Вероятно пак щях да целуна Джакс — прекъсна го Тела. Вече не искаше да вярва в съдбата, но онази нощ безспорно беше съдбовна. Дори без лъжата на Данте, Джакс пак щеше да я намери на бала. Тя пак нямаше да е изпълнила своята част от уговорката и нещата щяха да се развият по същия начин. — Не си виновен ти. Джакс ми направи онова заклинание. Всичко е по негова вина.

— Бих могъл да го убия. — Ръцете му я пуснаха миг преди лъч лунна светлина да пресече лицето му. Лице, изопнато от дилема. Като на човек, който се чуди в разгара на ожесточен спор дали да каже каквото трябва, или каквото му се иска.

А после Данте я прегърна отново, сякаш стигнал до внезапно решение.

— Вярваш ли ми?

Тела си пое накъсано въздух. Когато Данте го нямаше, тя копнееше за присъствието му. Когато беше при нея, го искаше по-близо до себе си. Обичаше допира на ръцете му, звука на гласа му. Харесваше й какво казва и искаше да вярва на думите му. Искаше да вярва в него. Но не беше сигурна дали е така.

— Да — отговори накрая с надеждата, че изречени, думите ще станат по-реални. — Вярвам ти.

Бегла усмивка.

— Добре. Има начин да оправим тази каша, но трябва да ми вярваш. Легендата е най-силен по време на Каравала, а магията му има същия произход като тази на Джакс. Ако спечелиш играта, Легендата ще те изцели. Джакс не ти трябва.

— Но за да спечеля, трябва да се предам на звездите, а не съм сигурна, че мога да го направя.

— И няма да го правиш — каза сериозно Данте, сякаш изричаше обещание. — Ще намеря друг начин да влезеш в подземията на храма.

— Как? Нали чу Терон? Той каза, че само пръстенът ми може да отвори трезора, но е прокълнат и няма да проработи като ключ, докато дългът на майка ми не бъде платен.

— Тогава ще измисля друг начин да го платим.

— Не!

Усмивката му се разшири.

— Ако се боиш, че възнамерявам да дам себе си на звездите вместо теб, недей. Не съм чак такъв алтруист.

— Тогава какво ще направиш?

— Всяко заклинание може да бъде развалено. Винаги има задна вратичка. Ако звездите не приемат друго плащане, което да развали заклинанието върху пръстена ти, аз ще намеря задната вратичка.

След кратък размисъл Тела стигна до заключението, че казаното от Данте има смисъл. Връзваше се с думите на Джакс, че съществуват само два начина да освободиш някого от карта — или да развалиш заклинанието, или да заемеш мястото на затворника. Второто сигурно беше задната вратичка. Но мисълта за това я плашеше повече, отколкото мисълта за разваленото заклинание.

— Не се тревожи. — Данте притисна горещи устни към челото й и прошепна: — Довери ми се, Тела. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

Само че сега тя се тревожеше за него. А и не беше свикнала да доверява другиму тайните си, още по-малко живота си. Долавяше подобни противоречиви чувства и у Данте.

Облак закри залязващата луна и окъпа лицето му в сенки. Той се отдръпна в мрака, но личеше, че вътрешната му борба продължава.

— Ще можеш ли да се върнеш сама в двореца? — попита я.

— Защо? Ти къде отиваш?

— Имам да свърша още нещо тази нощ. Но ти не се тревожи, ще те чакам на стъпалата пред Храма на звездите утре вечер, след фойерверките.

Говореше за последната нощ на Каравала. Фойерверките щяха да са в полунощ, да отбележат края на Навечерието и началото на Елантинин ден. Каравалът щеше да приключи на зазоряване.

Тела искаше да възрази, че времето няма да им стигне, но Данте вече се отдалечаваше. Вървеше към изхода на градината, но щеше да я чуе, ако извика след него. Вместо това Тела го последва на пръсти.

Повтаряше си, че му вярва и че е тръгнала след него само защото се тревожи какво би могъл да направи, за да я спаси. Но истината беше, че й се искаше да му вярва повече, отколкото му вярваше наистина. Дълбоко в себе си още не беше отхвърлила възможността той да е Легендата. Но ако беше Легендата и наистина държеше на Тела, щеше да я освободи от заклинанието още тук, в градината, с кръвта си, а не да я окуражава да вземе картите на майка си и да спечели играта.

Или Данте наистина я обичаше, или беше господарят на Каравала и пет пари не даваше за нея.

Може би, ако откриеше къде изчезва постоянно, щеше да разбере отговора на този въпрос. Но се оказа твърде бавна. Или Данте беше разбрал, че го следва. Така или иначе, докато стигне изхода на градината, от него нямаше и следа.

Тела огледа руините наблизо. Дори събра смелост да се върне в парка, където бе откраднала плаща. Но Данте го нямаше никъде, а нейните крака вече се подгъваха от изтощение.

Наближаваше изгрев-слънце, когато небесната й карета наближи двореца. Съзвездието на Легендата беше угаснало. Запалени факли блещукаха като точици по земята, но въздухът още беше студен след нощната си раздяла със слънцето. Тела нямаше търпение да затвори очи в апартамента си, но каретата й спря, преди да е кацнала. Пътниците в каретата преди нейната явно се мотаеха.

Тела отвори прозорчето и подаде глава навън, сякаш гневният поглед към пътниците отпред можеше да ги пришпори. И се оказа точно така, за нейна изненада.

Вратата на каретата се отвори, мярна се дреха в познат черешов цвят. Тела не можеше да е докрай сигурна — освен роклята, зърна само гъста тъмна коса, — но погледната в гръб, младата жена изглеждаше досущ като Скарлет.

Тела не я изпускаше от поглед, но Скарлет така и не се обърна. Подтичваше бързо и влезе в гаража още преди каретата на Тела да е потеглила отново. А после вратата на предната карета се отвори пак. И този пътник Тела видя единствено в гръб, но моментално позна небрежната походка, омачканите дрехи и златната коса. Джакс.