Стефани Гарбър
Легендата (21)

19

Религиозният опит на Тела беше силно ограничен — ако не броим отчаяните й молитви, тя бе използвала малката изповедалня на бащиния си остров да предава и получава тайно писма, — но щом пристъпи в светилището, дори тя разбра, че църквата на Легендата не е обикновен молитвен храм.

— Добре дошла. — Смугло момиче с красив цилиндър посрещна Тела с реверанс, присвити очи и червени воланчета. Много червени воланчета. Тела знаеше, че Легендата обича червения цвят, но това момиче беше прекалило определено. Червени воланчета обточваха платинената й рокля като ивиците на захарно бастунче.

— Поздравление, че намери вратата ни, но сега трябва да избереш внимателно, ако искаш да влезеш в църквата.

Момичето махна с ръка, воланчетата се люшнаха и няколко медни канделабъра оживяха сред дъжд от искри. Светлината им окъпа десетина стълбища, всичките настлани с дебели рубинени килими и протягащи се в различни посоки. Нагоре и надолу, настрани, досущ избягали вени, изчезващи в чернота. Някои изглеждаха по-износени от други, но всички до едно светеха с цвета на стар дъб, нашепвайки за отдавна повехнал блясък.

— Само едно от тези ще те заведе там, където искаш да отидеш, каза момичето.

— А другите къде ще ме отведат?

Алената усмивка на момичето изтля, а устните й се извиха надолу.

— Това е мистерия и риск, който трябва да поемеш, ако искаш да се присъединиш към нашето паство и да служиш на Легендата.

Тела не възнамеряваше да се присъединява към никого и определено нямаше планове да служи на Легендата. Освен това не й се катереше по стълби, но беше чувала, че да намериш тази църква е нещо като игра.

Плъзна отново поглед по рубинените стълбища. Всяко имаше свой характер, като например игривите, обточени със злато спирали отдясно. Някои навяваха мисли за приключения, като онова с тежката дърворезба право пред нея, досущ мост към измислена страна на фантазиите. Паянтовите стълби отляво пък изглеждаха неблагонадеждни, както и стълбата от ковано желязо без перила, която Тела отхвърли веднага. Накрая погледът й се спря върху прекрасно стълбище от черен мрамор, излъскано до огледален блясък и застлано с мек, недокоснат сякаш гранатовочервен килим. За разлика от останалите това стълбище се спускаше надолу.

Тела погледна скришом към момичето с волан четата. Надяваше се погледът му да й подскаже нещо за правилния избор на стълбище, но момичето гледаше неотклонно към нея с присвити очи.

— Е, реши ли вече?

Тела погледна отново към мраморното стълбище с мекия гранатов килим. Изражението на момичето не се промени, но раменете му се стегнаха. Явно не искаше Тела да тръгне по този път. Нещо подсказваше на Тела, че неохотата на странното момиче не е продиктувана от загриженост за нейното добруване.

— Сигурна ли си, че не би предпочела друго стълбище? — попита то.

— Да. Искам да видя какво ме чака в края на това и мисля, че ще ми хареса.

Момичето се засмя, но някак насила, когато Тела пое надолу по изящните черни стъпала.

Мраморното стълбище не се връзваше докрай с Легендата, но полагаше усилия. На всяка следваща площадка въздухът ставаше по-студен. Свещите по стените загасваха, а по недокоснатия килим и гладките перила се появиха петънца като от засъхнали капки кръв. Ала Тела бе виждала достатъчно пролята кръв и знаеше какъв става цветът й, когато засъхне. Това тук не беше кръв, а илюзия.

За всеки случай си сложи ръкавиците на Данте с остриетата. Миришеха на него, на мастило и тайни. Но за разлика от Данте бяха хладни на допир, също като тежестта на остриетата, скрити при върховете на пръстите.

След още няколко стъпала Тела спря да вземе една восъчна свещ от скобата в стената и видя, че в зида са пробити дупки, така че въздушното течение да разлюлява пламъка. Хитроумно. Уви, стъпалата ставаха по-стръмни и Тела скоро съжали, че е облякла толкова тежка рокля. Малко по-нататък дупките в стената изчезнаха, заменени от серия портрети с масивни рамки, всичките на млади мъже с цилиндри.

Отначало Тела реши, че изобразяват членове на паството, но всички лица бяха твърде красиви и с нещо злонамерено в погледа. Легендата.

Е, не той беше нарисуван на портретите, разбира се. Никой не знаеше със сигурност как изглежда Легендата, но явно членовете на църквата се бяха опитали да го изобразят според собствените си представи. Цветът на кожата му например варираше от прозирно бяло до тъмните нюанси на кафявото. Някои лица бяха тесни и остри като проклятия, други напомняха на херувими със заоблените си извивки или на серафими с релефните си черти. На няколко от портретите Легендата имаше белег на лицето, на други се усмихваше широко, на трети гледаше втренчено. Сърцето на Тела спря съвсем при вида на едно тясно лице, което й напомни за Джакс, със сребристосини очи и златна коса. Последният портрет й намигна, сякаш да каже, че всичко това е един голям майтап.

Може и така да беше. Може би Легендата отново си играеше с нея и стълбището нямаше край. Уморените й крака се подгънаха при тази мисъл. Може би никой никога не можеше да намери Легендата и църквата символизираше обреченото търсене на човек, който не може да бъде намерен.

Или пък Тела драматизираше излишно.

А после стъпалата далеч под нея се обляха в силна светлина, знак, че стълбището все пак има край. Тела пъхна свещта в една празна скоба на стената и ускори крачка.

След още няколко стъпала се чу писклива музика — цигулка, цимбал и банджо. Не беше най-приятната мелодия, но подхождаше идеално на таверната, която Тела откри в края на стълбището — чудата и мамеща.

Очакваше и тук всичко да е в червено, но таверната я изненада със зелените си цветове, греещи като съзряваща магия. Осъзна, че вече не чувства старата умора, сякаш въздухът беше също толкова опиващ като питиетата, които се сервираха в таверната.

Тъмнозелени маслени лампи осветяваха маси от бледоментово стъкло, а на канапета от зелено кадифе седяха хора и смучеха светещи бучки зелена захар или отпиваха от шишенца с лимоненозелена течност. Дори подът беше облицован с миниатюрни смарагдови плочки като опашките на русалки. Тази таверна нямаше нищо общо с кръчмите на Трисда, които бяха убийствено скучни и миришеха на разбити мечти и евтин ром. Не беше и съвсем като таверните на Каравала, но се опитваше да ги наподоби по интересен начин.

С чудатата си музика и светещите зелени напитки таверната граничеше със сюрреалистичното, което Тела свързваше с картите от тестето на съдбата. Такава карта Тела би нарекла „Изумрудената таверна“. Където да откриеш отговорите на опасни въпроси. В тестето на съдбата имаше една Празна карта и при други обстоятелства Тела сигурно би се запитала дали тази таверна не е липсващата орисия. Но въпреки лъскавата си показност отблизо помещението приличаше на брокат, който се преструва на звезден прах.

А и множеството стълбища, които бяха посрещнали Тела в преддверието, май нямаше да се окажат толкова опасни, колкото се бе опитало да й внуши момичето с воланчетата. Между масите, бара и малките бал кончета на галерията надничаха краищата на всички останали стълбища. Явно всички те водеха към едно и също място. Също като Каравала, тази църква беше пълна с илюзии и членовете на паството й се наслаждаваха искрено на атмосферата.

Клиентите на таверната бяха пъстра група от различни краища на света. Тела долови думи на различни езици, видя лица с всякакъв цвят, от светли до тъмни. Модните тенденции на облеклото също варираха, но всички присъстващи имаха едно общо нещо — носеха цилиндри.

Тела можеше само да гадае защо ги носят, дали като поклон пред Легендата, или защото искаха да приличат на него, но така или иначе почти всички хора в таверната бяха с цилиндри. Някои от шапките бяха по-скоро широки, отколкото високи, други бяха издължени и прави, трети нарочно изкривени или завити. Тук-там цилиндрите бяха украсени с пера, воалчета или друг вид шантави аксесоари. Имаше дори един с рога, а в другия край на таверната млада жена носеше два малки розови цилиндъра на главата си като допълнителен чифт уши.

Може би затова Данте не беше пожелал да влезе с нея. Може би ревнуваше от всички тези хора и тяхното сляпо страхопочитание пред Легендата. Макар че в момента изобщо не би трябвало да мисли за Данте и какво би казал той, ако я беше последвал.

Тела обходи за пореден път шумната тълпа с поглед, чудеше се къде може да е скрита втората улика, а после видя неколцина, наредили се на опашка пред две черни кадифени завеси с лъскави златни ресни. Тела поклати глава. Всичко тук наистина беше прекалено ярко и граничещо с кича. Разминаваше се с нейното усещане за Легендата, беше по-близко до начина, по който хората го възприемаха, образ, които господарят на Каравала вероятно одобряваше. По време на последната игра Каспар, актьорът, влязъл в ролята на Легендата, определено бе заложил на прекомерния блясък. Но по някаква причина на Тела не й се вярваше, че Легендата е такъв в действителност.

Макар още да не беше разкрила истинската му самоличност, тя бе получавала писма от него. Писмата бяха по-скоро обикновени, без никаква излишна украса, някои съвсем кратки, и въпреки това Тела бе усещала магията, пулсираща зад простичките думи.

Колкото и вълшебна да изглеждаше църквата на Легендата, тя не смяташе, че е уловила духа на човека, когото обожествяваше. Каравалът стигаше до крайности във великолепието си, но Легендата едва ли беше такъв.

И въпреки това Тела се отправи несъзнателно към завесите със златните ресни. Отвсякъде долиташе развълнуван шепот. Жените пощипваха бузите си да им придадат цвят, мъжете оправяха шалчетата си и някой току посягаше да си нагласи цилиндъра. Само че тук не всички носеха цилиндри, за разлика от клиентите на таверната. Може би тези хора не бяха членове на паството, а просто участници в Каравала, дошли да потърсят следващата улика.

Тела тръгна към началото на опашката. Не й се чакаше излишно, но и не смяташе за разумно да се вмъкне направо.

— Простете — обърна се тя към едно момиче с изящна шапчица и тънко алено було пред очите. — Защо всички се редят пред завесата? Какво има зад нея?

— Ако не знаеш, може би не ти е мястото тук.

— Не й обръщай внимание — обади се дългурестият младеж до момичето с воала. Облечен беше по-небрежно от останалите, с риза без яка, широки панталони на сиво райе и червени тиранти. — Сестра ми все забравя, че това е игра, и гледа всички съперници накриво.

— Разбирам — кимна Тела. — Ако питате сестра ми Скарлет, аз съм същата.

Очите на дългурестия младеж се разшириха, а момичето с воала си пое рязко въздух.

— Скарлет ли каза? Като Скарлет, която е спечелила последната игра?

— О, със сестра ми не участвахме в нея — отвърна Тела, но се постара гласът й да трепне малко, колкото да остави известно съмнение у слушателите й. Така рискуваше да издаде истинската си самоличност, но Каравалът не се печелеше, като играеш на сигурно. И май беше избрала правилната стратегия, защото младежът я изгледа с уважение и се дръпна да й направи място при тях на опашката.

— Аз съм Фернандо, сестра ми се казва Патриша, а това е нашият приятел Каспар.

Тела се постара да скрие изненадата си, когато един добре познат й актьор протегна ръка да се здрависа.

— Приятно ми е да се запознаем. — Държеше се съвсем като Джулиан, сякаш я виждаше за пръв път. Този път Тела не се стресна толкова, колкото с Джулиан, но въпреки това се почувства дълбоко несигурна, дотолкова, че да се запита дали наистина познава младия мъж насреща си.

По време на последния Каравал Каспар се беше преструвал както на Легендата, така и на неин годеник, но сега говореше с мелодичен акцент, който Тела не беше чувала преди от устата му. Нямаше помен и от екстравагантното му облекло, заменено от небрежен тоалет като този на Фернандо.

— Каспар ни каза, че от другата страна на завесата е човекът, който е създал тази църква — обясни Фернандо.

— И освен това знае много за орисиите — вметна гладко Каспар.

— Знае за предмета, който трябва да намерим, онзи, който може да ги унищожи — добави Фернандо.

Патриша завъртя демонстративно очи.

— Постоянно забравяте, че това е само игра. Въпросният предмет е нещо символично, трябва ни, за да спечелим. Нали не мислите, че Легендата наистина иска да унищожи орисиите? Те вече са прогонени. Като говориш така, звучиш направо малоумно.

Страните на Фернандо поаленяха.

Тела беше съгласна с преценката на момичето, но не й хареса как съзнателно злепостави брат си.

Двойката пред тях пристъпи зад завесата с ресните. Фернандо и сестра му бяха следващите. Младежът беше свел очи и се взираше унесено със зелените плочки на пода, а Патриша погледна към Каспар за одобрение, че е казала нещо много забавно. Той обаче не я окуражи.

Тела реши, че това не е достатъчно. Братята и сестрите трябваше да се подкрепят, а не да се засрамват един друг.

— Мисля, че грешиш. — Говореше на Патриша бързо, така че момичето да не я прекъсне с въздишка и гримаса. — Легендата никога не е организирал два Каравала през толкова кратък интервал. Познавачите твърдят, че сега е направил изключение, защото тази игра е истинска. Ако си по-наблюдателна, и сама ще го усетиш. Във въздуха има магия и тя не е само на Легендата, а и на орисиите, които правят опит да се върнат. А единственият начин това да стане е да отнемат силата на Легендата.

Каспар вдигна изненадано вежди и стрелна Тела с поглед, от който й се подкосиха краката. Сякаш й казваше, че току-що е разкрила тайна, която дори не е трябвало да знае.

— И къде си чула всичко това?

— И аз чух нещо подобно — намеси се Фернандо. — Както и че ако Легендата успее да унищожи орисиите, не само ще запази своите способности, а ще придобие и техните сили.

Данте не беше споменал нищо такова. Не че Тела беше повярвала на думите му. Но не можеше да отхвърли с лека ръка реакцията на Каспар, който изведнъж пребледня като платно.

— Ами ако силите на орисиите имат нещо общо с тайнствената награда за победителя? — обади се Патриша, при това с показна увереност, която да скрие защо е променила изведнъж мнението си — дали под натиска на групата, или за да не изпадне от разговора. — Може би Легендата ще даде на победителя силата на някоя от орисиите. Аз бих взела силата на Немъртвата кралица. Тя не остарява.

— Никоя от орисиите не остарява — казаха едновременно Тела, Каспар и Фернандо.

Беше ред на Патриша да се изчерви.

— Не ме оставихте да довърша.

— Ами, довърши тогава — подкани Каспар.

Но Патриша явно не знаеше, че истинската сила на Немъртвата кралица беше способността й да контролира всеки, проявил глупостта да й се закълне в служба. Момичето мълчеше нацупено и след миг Каспар се обърна към Фернандо. Погледна младежа с толкова топла усмивка, че Тела се зачуди дали актьорът наистина е пребледнял преди малко, или всичко е само плод на нейното въображение.

— Ами ти? — попита Каспар. — Силата на коя орисия би си пожелал?

Фернандо подръпна тирантите си, преди да отговори.

— Сигурно бих избрал Девичата смърт.

Тела застина.

Патриша зяпна ядосано брат си.

— Какво, искаш да убиваш хора?

— Девичата смърт не убива никого — възрази Фернандо. — Тя е от добрите орисии. Усеща кога ще се случи трагедия и предупреждава хората. Бих искал и аз да го мога.

Де да беше прав, помисли си Тела. Собственият й опит показваше, че Девичата смърт не предотвратява съдбата, а я подпечатва. Макар че, ако Тела знаеше какво представлява Девичата смърт, когато бе изтеглила картата й от майчиното си тесте на съдбата преди години, може би нещата щяха да се развият различно. Може би щеше да измисли нещо, така че майка им да не си тръгне.

Каспар се обърна към Тела.

— Ами ти? Ти каква сила би си избрала?

Тела може и да беше обсебена от орисиите, но не знаеше дали иска за себе си някоя от ужасните им дарби. Не всички орисии бяха лоши — Късметлийката носеше слава и късмет, но предвид капризната природа на късмета, дори това предвещание можеше да се окаже горчиво. А макар Оракулът да й показваше услужливо бъдещето, досега това й бе донесло само скръб. Убиецът можеше да се движи през пространството и времето, но колкото и съблазнителна да беше тази способност, навярно вървеше ръка за ръка с пристъпи на лудост. А да притежаваш всичките им дарби сигурно беше още по-лошо. Разбираше защо някой като Легендата би ги искал за себе си. С толкова много магия можеше да управлява света, но не й се вярваше, че това би се отразило добре на когото и да било — нито на Легендата, нито на света.

Завесите се отвориха да пропуснат Фернандо и Патриша и й спестиха необходимостта да отговори на въпроса. Каспар вече се отдалечаваше, вероятно да потърси друга двойка, с която да си поиграе.

И толкова по-добре, реши тя. Реакцията му на историята й я караше да си задава опасни въпроси. Тела нямаше представа какво я чака от другата страна на завесата с ресните, но ако беше свързано със следващата улика, значи щеше да се натъкне и на поредния опит да я подведат. По-добре да си събере мислите, преди да влезе.

По стените на таверната нямаше часовници, само огледала, светилници, бутилки и още портрети на Легендата. Затова Тела не знаеше колко време бе минало, но й се стори много дълго, преди завесата най-после да се разтвори отново и един познат глас да я извика.